Графиня Дьо Шарни

39.За това, което представлява случайност

А сега как беше извършено това събличане и как майстор Гамен премина от почти каталептичното158 състояние, в което го бяхме оставили, до почти нормалното състояние, в което го виждаме отново?

Съдържателят на кръчмата си беше легнал и дори най-малка нишка светлина не се процеждаше през пукнатините на капаците на прозорците, когато първите удари от юмрука на този, който беше прибрал Гамен, отекнаха по вратата. Тези удари с юмрук бяха толкова силни, че изобщо не оставяха шанс на стопаните на къщата, колкото и да са пристрастени към съня, да се радват на дълга почивка пред лицето на подобна атака.

Така че, още сънен, залитащ, ръмжащ, кръчмарят дойде да отвори лично на онези, които го събудиха, обещавайки си да им наложи такова достойно за безпокойството обезщетение, че както той сам си казваше, да си струва поне свещите.

Изглежда, че играта си струваше поне свещите, защото при първата дума, която човекът, чукащ по такъв непочтителен начин, прошепна на съдържателя на кръчмата при моста в Севър, той свали памучната си нощна шапка и правейки поклони, на които облеклото му придаваше странна гротескност, въведе майстор Гамен и неговия водач в сепарето, където преди ги видяхме да опитват бургундско, предпочитаната от тях течност.

Но този път, понеже беше опитвал твърде много, майстор Гамен беше почти в безсъзнание.

Най-напред, тъй като кочияшът и неговите коне бяха направили всеки от тях каквото можа, единият с камшика си, а другите с краката си, непознатият започна с това, че се разплати с тях, като добави една монета от двайсет и четири су в качеството на бакшиш към тази от шест ливри, която вече беше дал във вид на заплащане.

После, като видя майстор Гамен, седнал на един стол, с глава, облегната на ламперията, той заповяда на съдържателя да донесе две бутилки вино и една гарафа вода и да отвори прозорците и капаците, за да се смени зловонния въздух, който лъхаше от вътрешността на кръчмата.

Тази последна мярка при други обстоятелства би била твърде компрометираща. Действително всеки по-наблюдателен човек знае, че има известна категория хора, които имат нужда да дишат въздуха такъв, какъвто го е създала природата, сиреч съставен от шейсет и две части кислород, двайсет и една части азот и две части вода — докато простите хора, привикнали към техните заразни жилища, го поглъщат без всякакво затруднение, колкото и да е наситен с въглерод и азот.

За щастие там нямаше никой, който да направи тази забележка. Самият съдържател донесе твърде бързо бутилките вино и гарафата с вода, след което почтително се оттегли и остави непознатия на четири очи с майстор Гамен.

Първият, както видяхме, имаше грижата най-напред да промени въздуха. После, преди дори още прозорецът да е затворен отново, той бе доближил един флакон към разширените и свистящи ноздри на майстора ключар, който беше в плен на онзи отвратителен сън на пиянството, който несъмнено би изцерил пияниците от любовта им към виното, ако по някакво чудо на Всемогъщия отгоре бъде дадено на пияниците поне веднъж да се видят, докато спят.

Вдишвайки проникващата миризма на течността във флакона, майстор Гамен отвори широко очи, незабавно и яростно кихна, после прошепна няколко думи, неразбираеми за всеки друг, освен за опитния философ, който, слушайки го с дълбоко внимание, успя да различи тези три или четири думи:

— Нещастникът… Той ме отрови… Отрови ме!…

Оръжейникът изглежда узна с удовлетворение, че майстор Гамен е все още във властта на тази мисъл. Той приближи флакона до ноздрите му, което придаде известни сили на майстора и му даде възможност да допълни смисъла на изречението си, добавяйки към вече произнесените думи тези две последни, обвинение, още по-ужасно, защото сочеше наведнъж и злоупотреба с доверие и сърдечна забрава:

— Да отровят приятел!… Приятел!…

— Наистина това е ужасно — отбеляза оръжейникът.

— Ужасно!… — избъбри Гамен.

— За щастие — каза оръжейникът — аз бях там, за да ви дам противоотрова.

— Да, за щастие — прошепна Гамен.

— Но понеже първата доза не е достатъчна при такова отравяне — продължи непознатият, — ето, изпийте това.

И в половин чаша вода той сипа пет или шест капки от течността, съдържаща се във флакона, която беше не друго, а амонячен разтвор.

После той приближи чашата до устните на Гамен.

— Аха! — избъбри той. — Това е за пиене през устата. Предпочитам онова през носа.

И той изпразни съдържанието на чашата.

Но едва погълнал лакомо дяволската течност, той ококори очи и се провикна между две кихания:

— Ах! Негодник! Какво си ми дал? Пфу!

— Драги мой — отвърна непознатият, — дадох ви една течност, която чисто и просто ви спаси живота.

— А! — каза Гамен. — Ако ми е спасила живота, прав сте бил да ми я дадете. Но ако наричате това течност, грешите.

И той кихна отново, кривейки уста и пулейки очи като маска от антична трагедия.

Непознатият се възползва от този миг, за да отиде и да затвори не стъклените прозорци, а капаците.

Не беше безполезно, впрочем, че Гамен бе отворил очи за втори или трети път. По време на това движение, колкото и конвулсивно да беше, майсторът ключар беше разгледал наоколо и с дълбокото чувство на признателност, което имат пияниците към стените на кръчмата, той разпозна тези като по-близки.

Действително, по време на честите си пътувания до Париж, които се дължаха на положението му, беше рядкост Гамен да не спре в кръчмата на моста в Севър. Тази спирка от известна гледна точка можеше да бъде разглеждана като необходимост, защото кръчмата беше на половината път.

Това разпознаване оказа своето въздействие. Най-напред придаде на майстора ключар голяма увереност, доказвайки му, че се намира в приятелска среда.

— Ехей! — каза той. — Хубаво! Значи вече съм минал половината път, както изглежда.

— Да, благодарение на мен — каза оръжейникът.

— Как така благодарение на вас? — избърбори Гамен, прехвърляйки погледа си от неодушевените към одушевените предмети.

— Скъпи господин Гамен — каза непознатият, — ето един въпрос, който доказва, че имате къса памет.

Гамен погледна събеседника си с повече внимание от първия път.

— Почакайте, почакайте — каза той, — наистина, струва ми се, че вече съм ви виждал.

— А! Наистина ли? Това е много хубаво!

— Да. Но къде и кога? Това е въпросът.

— Къде ли? Гледайки около себе си, може би предметите ще ви се набият на очи и ще подпомогнат малко спомените ви… Кога ли? Това е нещо друго — ще се наложи да ви предпиша още една доза от противоотровата, за да можете да отговорите.

— Не, благодаря — каза Гамен, протягайки ръка, — поех достатъчно от вашата противоотрова. И понеже вече съм почти спасен, ще си остана така… Къде съм ви виждал?… Къде съм ви виждал?… Ами да, тук.

— Точно така!

— Кога съм ви виждал? Почакайте, това беше в деня, когато се връщах от Париж, от една работа… тайна… Наистина, изглежда — добави Гамен, смеейки се, — че имам предприятие за такива работи.

— Много добре. А сега, кой съм?

— Кой сте вие? Вие сте човекът, който ми плати пиенето, следователно сте добър човек. Дайте си ръката!

— С толкова по-голямо удоволствие — каза непознатият, — защото от майстора ключар, до майстора оръжейник има само една ръка разстояние.

— А! Хубаво, сега си спомням. Да, беше на шести октомври, денят, когато кралят се връщаше в Париж. Дори си поговорихме за него тогава.

— И на мен разговорът с вас ми се стори от най-интересните, майстор Гамен. Което значи, че искайки още да му се порадвам, понеже паметта ви се възвръща, ще ви попитам, ако при все това не е нескромно, какво правехте преди един час, изпънат в цялата си дължина напряко на пътя и на двайсет крачки от една каруца, която щеше да ви пререже на две, ако не се бях намесил. Да не би да имате неприятности, майстор Гамен, и да сте взели фаталното решение да се самоубиете?

— Аз да се самоубивам? Бога ми, не. А какво съм правил там, насред пътя, легнал на паважа?… Сигурен ли сте, че съм бил там?

— По дяволите! Та погледнете се.

Гамен хвърли един поглед на вида си.

— Охо! Госпожа Гамен малко ще се развика, защото вчера ми каза: „Не си слагай новите дрехи. Облечи старото си палто. То е достатъчно добро, за да отидеш с него в Тюйлери.“

— Как! За да отидете в Тюйлери? — каза непознатият. — Вие от Тюйлери ли идвахте, когато ви срещнах?

Гамен се почеса по главата, за да извика спомените си, които бяха още объркани.

— Да, да, точно така — каза той. — Разбира се, че идвах от Тюйлери. Защо не? Не е тайна, че аз съм майсторът ключар на господин Вето.

— Как, господин Вето? Кого наричате господин Вето?

— А! Хубава работа! Не знаете ли, че така наричат краля? Ей, вие откъде идвате? От Китай ли?

— Какво искате! Гледам си работата и не се занимавам с политика.

— Вие сте щастливец. За нещастие аз се занимавам или по-скоро ме принуждават да се занимавам. Това ще ме погуби.

И Гамен, след като вдигна очи към небето, въздъхна.

— Хайде де! — каза непознатият. — Да не би да са ви повикали в Париж да свършите някоя работа от рода на онази, която бяхте свършили първия път, когато ви видях?

— Точно така, ако не се смята, че тогава не знаех къде отивам и бях със завързани очи, докато този път знаех къде отивам и очите ми бяха отворени.

— Така че не ви е било трудно да познаете Тюйлери?

— Тюйлери! — повтори Гамен. — Кой ви е казал, че съм ходил в Тюйлери?

— Ами вие самият току-що, по дяволите! Как бих могъл да зная, че излизате от Тюйлери, ако не сте ми го казали?

— Вярно — каза Гамен, говорейки на себе си, — как би могъл да знае това, ако не съм му го казал аз?

После се обърна към непознатия:

— Може би съм сбъркал, като съм ви казал, но толкова по-зле! Вие не сте всички. Е, добре, понеже съм ви казал, няма да отричам, бях в Тюйлери.

— И — подхвана непознатият — сте работили с краля, който ви е дал двайсет и пет екю, които са в джоба ви.

— Ей! — каза Гамен. — Аз наистина имах двайсет и пет луи в джоба.

— И продължавате да ги имате, приятелю.

Гамен бързо бръкна в дълбините на джоба си и извади оттам една шепа злато, примесено със сребърни монети и няколко по-едри су.

— Почакайте, почакайте — каза той, — пет, шест, седем… хубаво! А аз съм забравил за това… дванайсет, тринайсет, четиринайсет… Ами, двайсет и пет луи са си сума… седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет… Сума, която в днешно време няма да намериш да се търкаля на улицата… двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет! Ах! — продължи Гамен, дишайки по-леко. — Слава Богу, сметката излиза.

— Щом ви казвам, бихте могли да разчитате повече на мен, струва ми се.

— На вас ли? А вие как знаете, че имам двайсет и пет луи в себе си?

— Скъпи господин Гамен, вече имах честта да ви кажа, че ви срещнах полегнал насред пътя, на двайсет крачки от една товарна кола, която щеше да ви пререже на две. Извиках на коларя да спре. Повиках един минаващ фиакър. Свалих един от фенерите му и докато ви разглеждах в светлината на този фенер, забелязах два или три луидора, които се търкаляха по паважа. Тъй като тези луи бяха близо до вашия джоб, предположих, че са паднали от него. Бръкнах и по двайсетината други луи, които се намираха в джоба ви, разбрах, че не съм се излъгал. Но тогава кочияшът поклати глава и каза: „Не, господине, не. — Как така, не? — Не, няма да взема този човек. — И защо няма да го вземеш. — Твърде е богат за дрехите, които носи… Двайсет и пет луи в джоба на една жилетка от памучно кадифе, това мирише от цяла левга, господине! — Как! Нима мислите, че имате работа с крадец?“ Изглежда, че думата ви докачи: „Крадец, казвате, аз крадец? — Несъмнено, крадец, подхвана кочияшът на фиакъра. Ако не сте крадец, как бихте имали двайсет и пет луи в джоба си? — Имам двайсет и пет луи в джоба си, защото ми ги даде моят ученик, кралят на Франция“, отвърнахте вие. При тези думи наистина ми се стори, че ви разпознавам. Приближих фенера до лицето ви: „Ей! Всичко е обяснимо! Това е майстор Гамен, майстор ключар от Версай. Той е работил с краля и кралят му е дал двайсет и петте луи за труда. Хайде! Аз отговарям.“ От мига, когато поех отговорността за вас, кочияшът не създаваше повече затруднения. Прибрах обратно в джоба ви луите, които бяха изпаднали, натоварихме ви на колата и аз се качих на капрата. Свалихме ви в тази кръчма и, слава Богу, ето ви, без да се оплаквате от друго, освен че чиракът ви е изоставил.

— Аз съм говорил за чирака си? Оплаквал съм се, че ме е изоставил? — провикна се Гамен все по-учуден.

— Хайде сега, хубава работа! Ето че не си спомня вече какви ги е говорил.

— Аз ли?

— Как! Не казахте ли преди малко: „Това е грешка на онзи глупак…“ Не си спомням името, което казахте…

— Луи Льоконт.

— Това е… Как! Не казахте ли преди малко: „Това е грешка на онзи глупак, Луи Льоконт, който ми обеща да дойде с мен във Версай и който в момента на тръгването най-неочаквано ме заряза?“

— Факт е, че бих могъл да кажа това, защото е истина.

— Е, добре тогава, щом е истина, защо отричате? Не знаете ли, че с някой друг освен мен всички тези игрички на криеница във времената, в които живеем, биха били опасни?

— Да, но с вас… — каза ласкаво Гамен на непознатия.

— С мен! Какво ще рече това?

— Това ще рече с един приятел.

— А, да! Вие гласувате голямо доверие на своя приятел. Първо му казвате да, после му казвате не. Казвате му: „Вярно е“, после: „Не е вярно“. Това е като миналия път тук, честна дума! Разказахте ми една история… Трябва да си от Пезена, за да й повярваш дори за миг!

— Каква история?

— Историята с тайната врата, която сте били правили при този голям господар, на който само не можахте да ми кажете адреса.

— Е, добре, ако искате ми вярвайте, но и този път ставаше въпрос за врата.

— При краля?

— При краля. Само че вместо за врата към стълба, за врата на шкаф.

— И вие ме карате да повярвам, че кралят, който разбира от ключарство, би ви повикал заради една врата? Хайде де!

— При все това така си беше. Ах, бедният човек! Той се мислеше за достатъчно силен, за да мине без мене. Беше започнал ключалката си бързо-бързо. „За какво ми е Гамен? Какво ще прави Гамен? Изтрябвал ли ми е Гамен?“ Да, ама се шашардисал с брадичките и трябваше да дойде бедният Гамен!

— Тогава е изпратил да ви потърси някой доверен камериер — Юе, Дюрей или Вебер?

— Е, добре, точно тук грешите. Той си взел, за да му помага един калфа, който разбира още по-малко и от него. Така че една сутрин калфата му дойде във Версай и ми каза: „Ето какво, учителю Гамен, искахме да направим една ключалка, кралят и аз! Но проклетата ключалка не работи! — А аз какво искате да направя? — отвърнах му. — Да дойдете като майстор, по дяволите!“ И като му казах: „Това не е вярно, вие не идвате от страна на краля, а искате да ме въвлечете в някаква клопка“, той ми казва: „Хубаво! Като доказателство кралят ме натовари да ви връча двайсет и пет луи, за да не се съмнявате. — Двайсет и пет луи! Къде са? — Ами, ето ги.“ И ми ги даде.

— Тогава това са онези двайсет и пет луи, които имахте у вас? — попита оръжейникът.

— Не, тези са други. Първите двайсет и пет луи са само част от сумата.

— Чумата да го тръшне! Петдесет луи за поправката на една брава! Зад това се крие някаква далавера, майстор Гамен.

— И аз си казах същото. Още повече, видите ли, калфата…

— Е, какво калфата?

— Ами, видя ми се мним калфа. Трябваше да му задам въпроси, да го поразпитам за повече подробности.

— При все това нямате вид на човек, който ще се излъже, като види как работи един чирак.

— Не бих казал… Този работеше твърде добре с пилата и секача. Видях го да прерязва с един удар нажежена желязна пръчка и да пробива ушенце с тънко свредло така, сякаш го прави с голям свредел в летва. Но, виждате ли, в това има повече теория, отколкото практика — още не беше свършил работа, когато си изми ръцете, а след като си ги изми, те станаха бели. Така ли белеят ръцете на истинския ключар? Ами хубаво! Значи трябва да измия моите!…

И Гамен с гордост показа черните си мазолести ръце, които наистина сякаш презираха всички бадемови каши и сапуни на земята.

— Но в края на краищата — подхвана непознатият, връщайки ключаря към факта, който му се струваше най-интересен, — като стигнахте при краля, какво правихте там?

— Най-напред изглежда, че бяхме очаквани. Отведоха ни в ковачницата. Там кралят ми даде една не лошо започната ключалка, честна дума, но беше объркана при брадичките. Ключалка с три брадички, не са много ключарите, способни да направят това, а пък кралете още по-малко, както разбирате. Погледнах я, видях какво трябва да се направи и казах: „Добре, оставете ме сам за един час и след един час ключалката ще провърви като по масло.“ Тогава кралят ми отговори: „Давай, Гамен, ти си тук у дома си. Ето ти пилите, ето ти менгеметата — работи, моето момче, работи. Ние ще отидем да приготвим шкафа.“ След което излезе с онзи проклет калфа.

— По главната стълба ли? — попита небрежно оръжейникът.

— Не, по малката тайна стълба, която води в работния му кабинет. Аз като свърших си казах: „Шкафът е само заблуда. Те са се затворили заедно, за да скроят някой заговор. Ще сляза съвсем тихичко, ще отворя вратата на кабинета! Ще надзърна да видя какво правят.“

— И какво правеха те? — попита непознатият.

— А, да! Вероятно ме чуха. Защото, нали разбирате, аз не съм танцьор! Стъпвах възможно най-леко, но стълбата скърцаше под краката ми и сигурно са ме чули. Реагираха така, сякаш току-що идват, и в момента, когато сложих ръка на дръжката на вратата, щрак! Вратата се отвори. Кой се издъни? Гамен.

— Така че вие нищо не знаете?

— Почакайте! „Аха! — каза кралят. — Гамен, ти ли си? — Да, сир, отвърнах, свърших. — И ние свършихме, каза той, ела сега да ти дам една друга работа.“ И той ме накара да пресека бързо кабинета, но не толкова бързо, че да не видя, просната по цялата дължина на масата една голяма карта, за която мисля, че е карта на Франция, като се има предвид, че имаше три лилии159 в единия си ъгъл.

— И вие не забелязахте нищо особено по тази карта на Франция?

— И още как — три дълги редици от топлийки, които тръгваха от центъра и разделяйки се една от друга на известно разстояние, отиваха към външния край. Би могло да се каже, че са войници, тръгнали към границата по три различни пътя.

— Наистина, драги ми Гамен — каза непознатият, преливащ от възхищение, — вие притежавате проницателност, от която нищо не убягва… И вие мислите, че вместо да се занимават с техния шкаф, кралят и вашият калфа са се занимавали с тази карта?

— Сигурен съм — каза Гамен.

— Не можете да бъдете сигурен в това.

— И още как.

— Как така?

— Много просто — топлийките имаха восъчни главички. Едните от черен восък, другите от син, а третите от червен. Е, добре, без да обърне внимание на това, кралят бе взел в ръка и си чистеше зъбите с една топлийка с червена главичка.

— А! Гамен, приятелю мой — възкликна непознатият, — ако някой ден открия нова оръжейна система, ще ви накарам да влезете в кабинета ми не само за да го пресечете, гарантирам ви го! Или пък ще ви вържа очите, както в деня, когато са ви отвели при големия сеньор по въпроса. И все пак, въпреки превръзката, вие сте успели да забележите, че парадното стълбище има десет стъпала, а къщата гледа към булеварда.

— Ама почакайте! — каза Гамен възхитен от хвалбите, които получаваше. — Не сме стигнали до края, там наистина имаше шкаф!

— Аха! И къде беше той?

— А! Къде ли? Хайде отгатнете!… Вдълбан в стената, драги приятелю!

— В коя стена?

— В стената на вътрешния коридор, който свързва алкова на краля със стаята на дофина.

— Знаете ли, че това, което ми разказвате, е твърде любопитно?… Значи този шкаф си е стоял така, отворен?

— Поздравявам ви!… Ще рече, че аз съм гледал най-внимателно, не съм видял нищо и съм казал: „Е, добре, къде е този шкаф?“ Тогава кралят хвърли един поглед наоколо и ми каза: „Гамен, винаги съм ти имал доверие — така че не бих искал друг освен тебе да знае тайната ми. Дръж!“ И като каза тези думи, докато чиракът ни светеше — защото в този коридор не прониква дневна светлина, — кралят повдигна едно пано от ламперията и аз забелязах една дупка, голяма две стъпки в диаметър при отвора й. После, като видя учудването ми, каза, намигайки на нашия калфа: „Приятелю, виждаш ли добре тази дупка? Направих я, за да крия пари. Този млад човек ми помогна през четирите или петте дни, които прекара в двореца. Сега трябва да сложим ключалка на тази желязна врата, която трябва да се затвори по такъв начин, че паното да може да заеме мястото си и да я прикрие, както прикрива и дупката… Ще имаш ли нужда от помощ? Този млад човек ще ти помогне. Можеш ли да минеш без него? Тогава ще го използвам за друго, но пак по моя работа. — О! Знаете добре, че когато мога да свърша работата сам, не искам помощ. Тук има четири часа работа за добър работник, а аз съм майстор, което ще рече, че за три часа работата ще е свършена. Вършете си работите, сир. И ако имате нещо за криене, върнете се след три часа.“ Трябва да вярвам, че както каза кралят, за нашия калфа е имало друга работа, защото не го видях отново. Кралят се върна сам след три часа и ме попита: „Е, добре, Гамен, докъде стигнахме? — Нищо повече от това, че работата е свършена, сир, отвърнах му.“ И го накарах да види вратата, която си беше произведение на изкуството, движеше се без ни най-малко скръцване и ключалката, която работеше като някой автомат на господин Дьо Вокансон. „Добре! — каза ми той. — Тогава, Гамен, ти ще ми помогнеш да преброя парите, които искам да скрия вътре.“ И той накара камериера да донесе четири чанти пълни с двойни луи и ми каза: „Да броим.“ Тогава аз изброих до един милион и той изброи един милион. След което, сякаш поради грешка в сметките бяха останали двайсет и пет луи, той ми каза: „Вземи, Гамен тези двайсет и пет луи за труда“, сякаш не е срамота да накараш един беден човек, който има пет деца да преброи цял милион луи и да му дадеш само двайсет и пет в отплата!… А, какво ще кажете?

Непознатият помръдна устни.

— Наистина е несправедливо — каза той.

— Ама почакайте, това не е всичко. Вземам аз двайсет и петте луи, слагам ги в джоба си и казвам: „Много ви благодаря, сир, но покрай всичко това не съм нито пил нито ял от сутринта и ще пукна от жажда!“. Още не бях довършил, когато кралицата влезе през една тайна врата, така че изведнъж, ей така, без да каже гък, тя се намери пред мен. В ръката си държеше чиния, върху която имаше една чаша вино и една кифла. „Драги Гамен, каза ми тя, щом сте жаден, изпийте тази чаша вино, щом сте гладен, изяжте тази кифла. — Ах! — казах аз, покланяйки се, — госпожо кралице, не е трябвало да се безпокоите за мен, нямаше нужда.“ Кажете, какво мислите за това? Една чаша вино на човек, който казва, че е жаден, и една кифла на човек, който казва, че е гладен!… Какво целеше да направи с това кралицата?… Вижда се, че никога не е била гладна и жадна… Една чаша вино!… Ако това не е милосърдие!…

— Тогава вие сте го отказали?

— Щях да направя по-добре, ако бях отказал… Не, изпих го. Що се отнася до кифлата, увих я в носната си кърпа и си казах: „Това, което не е добро за бащата, е добро за децата!“ После благодарих на Нейно величество, като че ли си струваше труда, и си тръгнах по пътя, като се заклех, че втори път няма да ме видят в Тюйлери!…

— И защо казвате, че сте щели да направите по-добре, ако бяхте отказали виното?

— Защото трябва да са сложили отрова в него! Едва бях преминал моста Турнан, когато бях обхванат от жажда… Ама каква жажда!… И при положение, че реката ми беше отляво, а винопродавците отдясно, аз за миг се поколебах дали да не отида при реката… Но, ах! В тези кръчми ми дадоха такова лошокачествено вино — колкото повече пиех, толкова бях по-жаден! Това продължи така, докато загубих съзнание. Така че могат да бъдат спокойни. Ако някога бъда повикан да свидетелствам против тях, ще кажа, че са ми дали двайсет и пет луи, за да ме накарат да работя четири часа и да преброя един милион и че от страх да не издам мястото на съкровището им, са ме отровили като куче160.

— А аз, драги Гамен — каза, докато ставаше оръжейникът, който несъмнено бе научил всичко, което искаше, — ще подкрепя вашите думи, като кажа, че аз ви дадох противоотровата, благодарение на която се върнахте към живота.

— И така — каза Гамен, хващайки за ръцете непознатия, — от днес нататък дружбата между нас е на живот и смърт.

И като отказа със спартанска въздържаност чашата вино, която за трети или четвърти път му поднасяше този непознат приятел, на когото се беше заклел във вечна дружба, Гамен, върху когото амонякът бе оказал двойственото си въздействие, отрезвявайки го незабавно и отвращавайки го за двайсет и четири часа от виното, пое пътя към Версай, където пристигна жив и здрав в два часа сутринта с двайсет и петте луи на краля в джоба на дрехата си и кифлата на кралицата в другия джоб.

Останал след него в кръчмата, мнимият оръжейник извади от джобчето си бележник с корици от черупка на костенурка, инкрустирани със злато, и написа с молив следната двойна бележка: