Графиня Дьо Шарни

3.Калиостро

Колкото по-многобройна бе тълпата, толкова по-лесно бе на непознатия да се смеси с нея.

Това беше авангардът на кортежа на краля, кралицата и дофина.

Бяха тръгнали от Версай към един часа следобед, както беше казал кралят.

Кралицата, дофинът, кралската дъщеря, граф Дьо Прованс, госпожа Елизабет и Андре26 се бяха качили в каретата на краля.

Сто коли бяха подслонили членовете на Събранието, които бяха заявили, че няма да се отделят от краля.

Граф Дьо Шарни и Бийо бяха останали във Версай, за да отдадат последни почести към барон Жорж дьо Шарни, убит, както вече казахме, в тази ужасна нощ на 5 срещу 6 октомври, и за да попречат на обезглавяването на тялото, както бяха обезглавили телата на телохранителите Варикур и Де Ют.

Охраната, за която стана дума и която бе тръгнала от Версай два часа преди краля и бе на около четвърт час пред него, беше по някакъв начин свързана с главите на телохранителите, служещи за знаме.

Когато тези глави спряха пред кръчмата на моста в Севър, охраната също спря.

Тази охрана се състоеше от бедни и наполовина пияни дрипльовци.

Изведнъж настана голяма суматоха. Появиха се щиковете на Националната гвардия и белият кон на Лафайет, които предшестваха непосредствено каретата на краля.

Лафайет много обичаше струпвания на масите. Именно сред народа на Париж той беше идолът, властваше в действителност.

Но той не обичаше простолюдието.

Също както Рим, и Париж имаше своите plebs и plebecula27. И най-вече не харесваше този вид екзекуции, които простолюдието извършваше самостоятелно. Ясно беше, че той е направил всичко възможно, за да спаси Флесел, Фулон и Бертие дьо Совини.

Ето защо, за да скрие трофея си и едновременно с това да запази кървавите знаци, които бележат победата, тази охрана доста бе изпреварила кортежа.

Но изглежда, че принудени от триумвирата28, който имаха щастието да срещнат в кръчмата, знаменосците бяха намерили начин да избегнат Лафайет, а и решиха, че ще чакат Негово величество, за да го придружат. Самият той бе заявил, че не желае да се разделя с верните си пазители.

След като се подкрепи, охраната пое отново.

Тълпата, която се стичаше по главния път от Версай към Париж, приличаше на препълнена водосточна тръба, която след буря повлича в черните си и кални води обитателите на един дворец, който се бе озовал на пътя и бе яростно разрушен. От двете страни на пътя се получаваше нещо като водовъртеж, породен от движението на хората, дошли от градовете и наобиколили този път, за да видят какво става. Малка част от тях се смесваха с тълпата, за да станат част от кортежа на краля. Техните викове и крясъци се сливаха с останалите. Все пак повечето от тях заставаха неподвижни и мълчаливи от двете страни на пътя.

Означаваше ли това, че тези хора бяха симпатизанти на краля и кралицата? Не, защото освен тези, които принадлежат към аристокрацията, всички, дори буржоазията, страдаха повече или по-малко от ужасния глад, който се ширеше във Франция. Ето защо, ако не хулеха краля, кралицата и дофина, те мълчаха, а мълчанието на тълпата е може би по-лошо от нейните хули.

Но тази тълпа крещеше с пълно гърло: „Да живее Лафайет!“ (той сваляше от време на време шапката си с лявата ръка и поздравяваше с шпагата си в дясната ръка) и „Да живее Мирабо!“ (той пък си подаваше от време на време главата през прозореца на каретата, за да вдъхне с пълни гърди необходимия за дробовете му въздух).

Нещастният Луи XVI слушаше как аплодират нещото, което бе изгубил — популярността си, и това, което винаги му бе липсвало — гениалността.

Жилбер, както правеше, когато кралят пътуваше сам, вървеше с останалите до дясната врата на кралската карета, тоест откъм страната на кралицата.

Мария-Антоанета, която никога не бе могла да разбере стоицизма на Жилбер, към който американската твърдост бе добавила строгост, гледаше учудено този мъж, който без да обича и без да е привързан към своите господари, изпълняваше това, което той наричаше дълг. При все това той бе готов да направи за тях всичко, което човек прави от привързаност и обич. Той дори беше готов да умре, а много от тези, които изтъкват привързаността и обичта си, не биха дръзнали чак дотам.

Своеобразна редица от хора, някои привлечени от любопитство, а други, за да могат да се притекат на помощ на височайшите особи, ако се наложи, вървяха от двете страни на кралската карета. Освен тях от двете страни на пътя шляпаха в дълбоката повече от десет сантиметра кал дамите и преносвачите от халите. Сред изобилието от букети и панделки те изглеждаха като зараждаща се вълна.

Тази вълна приличаше на оръдие или на оръжейна ракла, пълни с жени, които пееха силно и крещяха до полуда.

Това, което пееха, беше познатата стара песничка:

Това, което викаха, бе израз на новата им надежда:

— Сега няма да ни липсва хляб, защото водим Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак.

Изглежда кралицата слушаше всичко това, без да разбира нищо от него. Изправен между краката й, стоеше малкият дофин, който гледаше тази тълпа така изплашено, както децата на владетелите гледат тълпите. Така, както сме виждали да я гледат кралят на Рим, херцогът на Бордо и графът на Париж29. Само дето нашата тълпа е по-презрителна и по-великодушна, защото е по-силна и знае, че може да прости.

От своя страна, кралят пък гледаше всичко това с безжизнения си угаснал поглед. Предишната нощ той бе спал малко и не се бе нахранил достатъчно на обяд. Времето не му бе стигнало, за да оправи и освежи перуката си. Брадата му беше пораснала, дрехите измачкани. Нищо не беше в негов плюс. Уви! Бедният крал не беше човек, който може да се справя в трудни обстоятелства. Ето защо при всяка трудност той свеждаше глава. Само веднъж той я вдигна — на ешафода, но и тогава тя бързо падна!

Мадам Елизабет бе от онези добри и предани ангели, които Бог бе изпратил близо до тези две осъдени създания. Тя трябваше да утешава краля в Тампъл при отсъствието на кралицата и да утешава кралицата при смъртта на краля.

Господин Дьо Прованс, с лъжливия си и неискрен поглед, както винаги бе там. Той добре знаеше, че поне за момента е в безопасност. В този момент той бе най-популярният от семейството — без да знае защо. Може би защото той бе останал във Франция, а брат му граф Д’Артоа бе заминал.

Но ако кралят можеше да прочете какво крие дълбоко в сърцето си господин Дьо Прованс, надали щеше да се запази непокътната признателността, която му бе засвидетелствана и която той считаше за искрена преданост.

Андре беше бяла като мрамор. Тя не бе спала повече от кралицата и не се бе хранила повече от краля, но тези жизнени нужди сякаш не засягаха изключителното й същество. Тя дори не бе имала време да си оправи косата и да се преоблече. И въпреки това нито едно косъмче не беше разрошено, нито една гънка на роклята й не показваше, че е измачкана при извънредни обстоятелства. Тя приличаше на статуя, а вълните от хора, които се стичаха покрай нея, сякаш не й правеха впечатление, а само подчертаваха нейната бяла и гладка кожа. Видно беше, че тази жена крие дълбоко в мислите и сърцето си една-единствена и светла мисъл, която беше само нейна и към която отлиташе душата й, така както магнитната стрелка се насочва към Полярната звезда. Само едно нещо подсказваше, че тя е жива: неволният блясък в очите, който се появяваше всеки път, когато погледът й срещнеше този на Жилбер.

На стотина крачки от малката кръчма, за която вече говорихме, кортежът спря и виковете станаха двойно по-силни.

Кралицата леко се подаде през вратичката и това движение, което приличаше на поздрав, предизвика оживление сред тълпата.

— Господин Жилбер? — каза тя.

Жилбер се приближи до вратичката. Както и когато тръгнаха от Версай, той държеше шапката си в ръка. Ето защо нямаше нужда да я сваля в знак на уважение към кралицата.

— Госпожо? — каза той.

С интонацията, с която беше произнесена тази единствена дума, се усещаше, че Жилбер е на заповедите на кралицата.

— Господин Жилбер — подхвана тя, — какво пее, какво казва, какво крещи вашият народ?

Дори по начина, по който го зададе, беше ясно, че кралицата е подготвила въпроса предварително. Без съмнение дълго преди да го избълва в лицето на тълпата, той се е въртял в главата й.

Жилбер въздъхна: „Все си е същата!“

После каза меланхолично:

— Уви, госпожо! Този народ, който вие наричате мой народ, беше ваш народ някога. Преди по-малко от двадесет години господин Дьо Брисак, очарователният придворен, когото напразно търся тук, ви сочеше от една тераса на двореца същия този народ, който викаше: „Да живее първородната кралска дъщеря!“, и ви казваше: „Госпожо, там долу имате двеста хиляди поддръжници.“30

Кралицата прехапа устни. Не можеше да упрекне този човек нито за отговора му, нито в липса на уважение.

— Да, така е — каза кралицата. — Това само доказва, че народът се променя.

Този път Жилбер само кимна, без да отговори.

— Зададох ви въпрос, господин Жилбер — каза кралицата с онова настървение, което бе характерно за нея дори когато нещо й беше неприятно.

— Така е, госпожо — каза Жилбер, — и ще ви отговоря, щом настоявате. Народът пее: Хлебарката има екю, които не й струват нищо. Знаете ли кого нарича Хлебарката народът?

— Да, господине. Знам, че ме удостояват с тази чест. Вече съм привикнала с тези прякори — наричаха ме и госпожа Дефицит. Има ли нещо общо между първия и втория прякор?

— Да, госпожо. Само трябва да се замислите върху първите два стиха, които ви казах:

Кралицата повтори:

— Има екю, които не й струват нищо… Не разбирам, господине.

Жилбер замълча.

— Е, добре! — нетърпеливо каза кралицата. — Не чухте ли, че не разбирам.

— Ваше Величество настоява за обяснение?

— Без съмнение.

— Това означава, госпожо, че Ваше Величество има много угодливи министри, министри на финансите най-вече, като господин Дьо Калон например. Народът знае, че Нейно Величество само трябва да поиска, за да й се даде. А за една кралица не е трудно да иска, защото е кралица все пак. Народът пее: Хлебарката има екю, които не й струват нищо. Това означава, че не й струват нищо, освен усилието да си ги поиска.

Кралицата вкопчи ръката си в червения велур на вратичката.

— Добре, ето за какво пее народът. Сега, ако обичате, господин Жилбер, кажете ми какво крещи толкова народът, тъй като вие много добре обяснявате неговата мисъл.

— Народът казва, госпожо: „Повече няма да ни липсва хляб, защото държим в ръцете си Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак.“

— Ще ми обясните ли и тази обида толкова ясно, колкото и предишната. Разчитам на вас.

— Госпожо — каза пак така меланхолично Жилбер, — по-добре се замислете не толкова върху думите, а върху намеренията на този народ и ще видите, че няма от какво чак толкова да се оплаквате.

— Да видим сега — каза нервно кралицата. — Добре знаете, че искам да ми бъде обяснен този въпрос. Така че ви слушам, чакам.

— За добро или за лошо, госпожо, на този народ беше казано, че се върти голяма търговия с брашно във Версай и че това е причината да няма брашно в Париж. Кой да изхранва този беден народ? Хлебарят и Хлебарката от квартала? Тези, към които и баща, и син, и съпруг отправят молещи ръце, когато поради липса на пари детето или съпругата умират от глад. Кого молят те пред Бога — този, който жъне? Тези, които разпределят хляба. А не сте ли точно вие, кралят и това височайшо дете тези, които разпределят хляба, даден от Бог? Така че не се учудвайте от начина, по който ви е нарекъл народът, а бъдете благодарна за надеждата, която имат, че щом като кралят, кралицата и първородният син са сред дванадесет хиляди озверели от глад хора, то на тези дванадесет хиляди души нищо повече няма да им липсва.

За миг кралицата притвори очи. Движението на челюстта й показа, че се опитва да преглътне едновременно омразата, която изпитваше, и тази горчива слюнка, която изгаряше гърлото й.

— И трябва ли да благодарим на народа за това, което крещи пред нас и зад нас, трябва ли да сме му благодарни, както и за прякорите, които ни е дал, и за песните, които ни пее?

— Да, госпожо, и дори още повече, защото неговата песен е само израз на доброто му настроение, защото тези прякори, които ви е дал, са само проява на надеждите му, а крясъците са израз на желанията му.

— Народът иска господата Дьо Лафайет и Мирабо да живеят?

Както става видно, кралицата прекрасно бе чула песните, думите и виковете.

— Да, госпожо, защото ако живеят господин Дьо Лафайет и господин Мирабо, които сега са разделени от пропастта, над която вие висите, те ще могат да се обединят и така да спасят монархията.

— Това означава ли, господине — извика кралицата, — че монархията е толкова слаба, че може да бъде спасена само от тези двама мъже?

Жилбер тъкмо се канеше да отговори, когато отекнаха викове на ужас, примесени с жестоки смехове, а тълпата силно се раздвижи. Вместо да отдалечи Жилбер, тя го притисна до вратичката, в която той се вкопчи, досещайки се, че нещо се случва или щеше да се случи и може би неговата дума и силата му щяха да са необходими, за да защити кралицата.

След като бяха принудили нещастния Леонар31 да напудри и среши отрязаните глави, двамата мъже, които ги носеха, искаха да си доставят ужасното удоволствие да ги покажат. Това удоволствие си бяха доставили и други, а може би пак тези същите, когато показаха на Бертие главата на неговия тъст Фулон.

При вида на двете глави хората надаваха викове и се разбягваха, като ужасени им правеха път.

— За Бога, госпожо — каза Жилбер, — не поглеждайте надясно!

Кралицата не беше жена, която би се подчинила на подобна заповед, без да се увери за причината, поради която е отправена.

Ето защо първото, което направи, беше да обърне поглед към забранената посока. Тя извика ужасено.

Изведнъж погледът й се откъсна от ужасния спектакъл, сякаш бе видяла друг още по-ужасен спектакъл и вперена в едно страшилище, вече не можеше да отдели очите си от него.

Това страшилище беше непознатият, когото видяхме да разговаря и пие с майстор Гамен в кръчмата на моста в Севър. Той стоеше прав с кръстосани ръце, опрян на едно дърво.

Ръката на кралицата пусна велурената вратичка и се вкопчи силно в рамото на Жилбер.

Жилбер се обърна.

Видя, че кралицата е бледа, устните й бели и треперещи, а погледът втренчен.

Помисли си, че това нервно вълнение е причинено от двете глави, но погледът й беше насочен право пред него.

Жилбер го проследи и така както кралицата бе извикала от ужас, той също извика, но от учудване.

После двамата промълвиха в един глас:

— Калиостро!

Мъжът, опрян на дървото, прекрасно виждаше кралицата. Той даде знак на Жилбер, сякаш да му каже: „Ела!“

В този момент каретите потеглиха.

С машинално и инстинктивно движение кралицата блъсна Жилбер, за да не бъде премазан от колелото. Той помисли, че тя го блъска към този мъж.

Щом като веднъж разпозна този мъж, Жилбер не можеше да не го последва, дори и кралицата да не го бе блъснала.

Неподвижен, изпрати с поглед кортежа. После последва дегизирания работник, който от време на време се обръщаше, за да види дали го следва. Той навлезе след него в малка, стръмна уличка, водеща към Белвю, и изчезна зад една стена. Това стана точно в момента, когато кортежът се губеше по пътя към Париж така плътно скрит от планината, сякаш бе пропаднал в пропаст.