Графиня Дьо Шарни

29.Клубът на якобинците

Два часа след разговора между Калиостро и Жилбер една кола без прислуга и без гербове спря пред стълбите на църквата „Сен-Рош“, чиято фасада не беше осакатена от далекобойните мускети на тринадесети вандемиер116.

От тази кола слязоха двама мъже, облечени в черно, както ходеха членовете на третото съсловие и на жълтата светлина на уличните фенери, която пронизваше надалеч мъглата на улица „Сен Оноре“, следвайки движението на тълпата, те минаха по дясната страна на улицата до малката врата на манастира на якобинците.

Вероятно читателите са се досетили, че тези двама мъже бяха доктор Жилбер и граф Дьо Калиостро, или банкерът Заноне, както по това време се наричаше, затова няма нужда да обясняваме защо те се спряха пред малката врата, която беше целта на тяхната разходка.

Остава да кажем, че новодошлите само следваха тълпата, а тя беше голяма.

— Искате ли да влезете в средната част на църквата, или ще се задоволите с трибуните? — Калиостро попита Жилбер.

— Мисля — отвърна Жилбер, — че средната част е запазена за членовете на обществото.

— Несъмнено. Но аз не съм ли член на всички общества? — каза, смеейки се, Калиостро. — А понеже аз съм, то не са ли такива и моите приятели? Ето ви членска карта, ако искате. Що се отнася до мен, трябва да кажа само една дума.

— Ще ни разпознаят като външни хора — отбеляза Жилбер — и ще ни изгонят.

— Трябва да ви кажа най-напред, скъпи докторе, нещо, което изглежда вие не знаете. Обществото на якобинците, основано преди три месеца, наброява почти шейсет хиляди души във Франция и ще наброява четиристотин хиляди след една година. Освен това, драги, тук е истинската ложа на Великия Ориент, центъра на всички тайни общества — добави с усмивка Калиостро, — а не при онзи тъпак Дьо Фоше, както той си мисли. Обаче, ако нямате право да влезете тук със званието якобинец, то вие имате своето място в качеството си на розенкройцер117.

— Няма значение — каза Жилбер, — предпочитам трибуните, откъдето ще можем да виждаме цялото събрание и ако има нещо сега или в бъдеще, което не разбирам, вие ще ми го обясните.

— На трибуните тогава — каза Калиостро.

И той пое надясно по една дъсчена стълба, която водеше към импровизираните трибуни.

Трибуните бяха пълни, но на Калиостро му бе достатъчно да направи един знак и да произнесе полугласно една дума и двама души, които седяха отпред, сякаш бяха предупредени за идването му и бяха там сякаш само за да пазят място за него и за доктор Жилбер, на мига се оттеглиха.

Двамата новодошли заеха местата си.

Заседанието още не беше открито. Членовете на Събранието бяха безредно разпръснати в мрачната средна част на църквата. Едни разговаряха на групи, а други се разхождаха в тясното пространство, което им оставяше големият брой техни колеги. Трети — мечтаеха усамотени, било седнали в тъмното, било прави, облегнати на някоя от масивните зидани колони. Слабите лампи хвърляха на ивици светлина върху тази тълпа, където можеха да се видят само лицата на тези членове, които случайно бяха попаднали под един от тези слаби водопади от пламък.

Само че дори в полумрака беше лесно да се види, че са сред едно аристократично събрание. Бродираните дрехи и униформите на сухопътните и морските офицери изобилстваха, пръснати в тълпата, откъдето хвърляха отблясъци на злато и сребро.

За хората от простолюдието имаше друга зала под първата. Тази зала се отваряше в друг час, за да не се сблъскват простолюдието и аристокрацията. За просвещаването на този народ бяха основали едно братско общество. Неговите членове имаха задачата да обясняват конституцията и правата на човека.

Що се отнася до якобинците, по онова време те бяха едно военно, аристократично, интелектуално, но най-вече книжовно и артистично общество. Наистина, писателите и артистите бяха мнозинството.

От писателите тук бяха Ла Арп, авторът на „Мелани“; Шение, авторът на „Шарл IX“; Андрийо, авторът на „Лекомислените“, който още тринайсетгодишен даваше същите надежди, които даваше и на седемдесет години, и който умря, след като бе обещавал винаги, но никога не изпълни нищо. Тук беше и Седен, старият каменоделец, покровителстван от кралицата, привърженик на кралската власт по душа, като по-голямата част от намиращите се там; Шамфор, поетът лауреат, бивш секретар на принц Дьо Конде, четец на госпожа Елизабет; Лакло, човек на херцог Д’Орлеан, авторът на „Опасни връзки“, който заемаше мястото на своя покровител и който според обстоятелствата имаше за задача да припомня за него на приятелите му или да оставя да бъде забравен от неприятелите му.

От артистите беше Талма, римлянинът, който направи със своята роля на Тит цяла революция. Благодарение на него започнаха да режат дългите коси, очаквайки, благодарение на неговия колега Коло Д’Ербоа, да започнат да режат глави. Там беше и Давид118, който бленуваше „Леонид“ и „Сабинянките“; Давид, който екипираше своето голямо платно „Клетвата на Жьо-дьо-Пом“119 и който може би току-що си беше купил четката, с която щеше да нарисува своето най-хубаво платно и най-отвратителната картина — „Смъртта на Марат“. Тук беше Верне120, който беше приет преди близо две години в Академията за картината си „Триумфът на Павел-Емилий“, който се забавляваше да рисува коне и кучета, без да подозира, че на четири крачки оттам, на събранието беше един млад корсикански лейтенант — Талма, със сплескани и с ненапудрени коси, който му подготвяше, без дори да подозира, пет от най-хубавите му картини „Преминаването през прохода Сен-Бернар“, „Битката при Риволи“, „Маренго“, „Аустерлиц“ и „Ваграм“. Тук беше и Лариве, наследникът на декламаторската школа, който все още не благоволяваше да види съперник в лицето на младия Талма и предпочиташе Волтер пред Корней и Белоай пред Расин. Тук беше и Лаис, певецът, който създаваше наслада в операта с ролите си на Маршан в „Керванът“, на консула в „Траян“ и на Цина във „Весталката“. Тук бяха и Лафайет, Ламет, Дюпор, Сийес, Type, Шапелие, Рабо-Сен-Етиен, Ланжюене, Монлозие. После, сред всички тях, с вид на провокатор и нос, душещ откъде духа вятърът, се отличаваше самонадеяната физиономия на депутата Барнав, от когото посредствените хора правеха съперник на Мирабо и когото Мирабо смачкваше всеки път, щом благоволеше да постави крака си върху него.

Жилбер хвърли един преценяващ поглед към това блестящо събрание. Разпозна всеки един, оценявайки всички техни способности, без да е уверен в тях.

При това този сбор от роялисти го ободри малко.

— Изобщо — попита той внезапно Калиостро — кого виждате измежду всички тези хора, който наистина да е враждебен към монархията?

— Трябва ли да гледам с очите на всички, с вашите, с тези на господин Некер, с тези на абат Мори, или с моите?

— С вашите — каза Жилбер. — Не се ли уговорихме, че ще е през очите на вълшебника?

— Е, добре, двама сме.

— О! Не е много сред четиристотин души.

— Достатъчно, ако единият от тези хора трябва да бъде убиецът на Луи XVI, а другият негов наследник!

Жилбер потрепери.

— Охо! — прошепна той. — Тук имаме един бъдещ Брут121 и един бъдещ Цезар?

— Ни повече, ни по-малко, скъпи докторе.

— Ще ми го покажете, нали, графе? — каза Жилбер с усмивка на съмнение на устните.

— О! Апостоле, с очи, покрити с черупки! — прошепна Калиостро. — Ще направя по-добро, ако желаеш. Ще те накарам да ги докоснеш с пръст. От кого искаш да започнем?

— Ами, струва ми се, от кралеубиеца. Много уважавам хронологията. Да видим първо Брут.

— Ти знаеш — каза Калиостро, оживявайки се, сякаш бе уловил порива на вълнението, — че хората никога не действат по един и същи начин, щом трябва да се извърши подобно дело? Нашият сегашен Брут по нищо не прилича на античния.

И той протегна ръка по посока на един човек, облегнат на амвона, на когото в този момент единствено главата беше осветена, а цялата останала част на тялото бе скрита в тъмнината.

Тази глава, бледа, с мъртвешки цвят, изглеждаше, сякаш по нечия заповед е отрязана и закована на трибуната за тържествени речи.

Само очите изглеждаха живи, с израз на почти презрителна омраза, като на пепелянка, която знае, че в зъбите й се съдържа отрова за едно смъртоносно ухапване. Очите следваха в многобройните му маневри шумния и многословен Барнав.

Жилбер усети как тръпка преминава по тялото му.

— Действително — каза той, — вие преди това ме предупредихте. Това не е нито главата на Брут, нито дори на Кромуел.

— Не — отвърна Калиостро. — Но може би тази на Касий. Вие знаете, драги, какво е казал Цезар: „Не се боя от всички тези дебели хора, които прекарват дните си на масата, а нощите в оргии; не, страхувам се от мечтателите със слабо тяло и бледо лице122“.

— Този, когото ми показахте там, отговаря доста на условията, поставени от Цезар.

— Не го ли познавате? — попита Калиостро.

— И още как! — каза Жилбер, разглеждайки го внимателно. — Познавам го или по-точно разпознавам в него един член на Националното събрание… когото никой не слуша, когато говори.

— Вие сте прав.

— Един дребен адвокат от Арас, нали? Когото наричат Максимилиан дьо Робеспиер.

— Чудесно! Е, добре, разгледайте тази глава внимателно! И кажете какво виждате?

— Графе, аз не съм Лаватер123.

— Не, но сте негов последовател.

— Е, добре… Виждам изражение на омразата на посредствеността против гения.

— Сиреч вие съдите за него като всички останали… Да, вярно, гласът му е слаб и малко кисел, лицето му е изпито и тъжно, кожата на челото му прилича на залепен върху черепа му пожълтял и неподвижен пергамент, очите му са прозрачни и изпускат само зеленикав пламък, който бързо угасва. Това продължително напрежение на гласа и мускулите, тази трудолюбива физиономия, уморителна дори със своята неподвижност, тази неизменна дреха с маслинов цвят, дреха единствена, суха и внимателно изчеткана, да, всичко това, разбирам, би трябвало да прави впечатление на едно събрание, богато на оратори, което има право да е трудно, след като е свикнало с лъвската физиономия на Мирабо, с дръзкото самодоволство на Барнав, с острите възражения на абат Мори, с топлотата на Казалес и логиката на Сийес. Но този няма да го упрекнат изобщо, както правят с Мирабо, в неморалност, този е почтен човек. Той не изхожда от принципи и ако изхожда понякога от законността, то ще е само за да замени стария текст с нов закон.

— Но в края на краищата — попита Жилбер — какъв е този Робеспиер?

— А! Ето те, аристократе от XVIII век! „Какъв е този Кромуел? — попитал граф Страфорд, на когото протекторът трябвало да отреже главата. — Някакъв търговец на бира, струва ми се!“

— Да не искате да кажете, че рискувам същото като сър Томас Уентуърт? — каза Жилбер с опит за усмивка, която замръзна на устните му.

— Кой знае? — каза Калиостро.

— Тогава това е още една причина да съберем сведения — каза докторът.

— Кой е Робеспиер? Е, добре, във Франция никой, освен може би мен, не знае. Обичам да знам откъде идват избранниците на съдбата. Това ми помага да отгатна накъде отиват. Фамилията Робеспиер са ирландци. Може би техните прадеди са били част от онези ирландски колонии, които през XVI век идват да населят семинариите и манастирите по северните ни брегове. Там са получили от йезуитите онова педантично образование, което преподобните отци дават на своите ученици. Професията на нотариус се предавала от баща на син. Един клон на фамилията, този, от който Максимилиан произхожда, се установил в Арас — голям център на благородничеството и църквата, както ви е известно. В града имало двама господари или по-скоро крале — единят бил абат Дьо Сен-Вааст, а другият — епископът на Арас, чийто дворец хвърля сянка върху половината град. Та в този град човекът, когото виждате, се родил през 1758 година. Ще ви разкажа с две думи какво е правил като дете, като младеж и какво прави сега. Това, което ще прави, ще ви го кажа насаме. Вкъщи били четири деца. Главата на семейството загубил жена си. Той бил юридически съветник на семейство Д’Артоа. Изпаднал в мрачна тъга, спрял да пледира в съда, започнал да пътува за развлечение и един ден не се върнал. На единайсет години най-голямото от децата — този тук — се оказало на свой ред глава на семейството, настойнк на един брат и две сестри. Странно нещо, на тази възраст детето разбрало задачата си и незабавно се превърнало в мъж! За двайсет и четири часа станал това, което е и сега — лице, което се усмихва понякога, и сърце, което никога не се смее. Той бил най-добрият ученик в колежа. Издействали една от стипендиите, с които разполагал абат Дьо Сен-Вааст за колежа „Луи льо Гран“. Той пристигнал сам в Париж, препоръчан на един каноник от „Нотр Дам“. Същата година каноникът умрял. Почти по същото време в Арас умряла и най-малката му сестра, тази, която най-много обичал. Вие познавате това здание, в което сега расте вашият млад Себастиен. Неговите мрачни и дълбоки като на Бастилията дворове обезцветяват и най-свежите лица и това на Робеспиер от бледо се превърнало в мъртвешко. Другите деца излизали понякога. За тях годината имала своите недели и празници. За сирака стипендиант всички дни били еднакви. Докато другите дишали въздуха на семейството, той дишал въздуха на самотата, на тъгата и скуката — три зли повея, които разпалват в сърцата завистта и омразата и отнемат цвета на душата. Този полъх изсушил детето и го превърнал в неприятен млад човек. Един ден никой няма да повярва, че съществува портрет на Робеспиер на двайсет и четири години, държащ в едната си ръка роза, а другата притиснал до гърдите си с девиза: „Всичко за моята приятелка!“.

Жилбер се усмихна тъжно, гледайки Робеспиер.

— Вярно е — продължи Калиостро, — че когато приел този девиз и накарал да го нарисуват така, госпожицата се кълняла, че нищо на света не може да раздели съдбите им. Той също се кълнял и смятал да удържи на обета си. Направил едно тримесечно пътешествие и я заварил омъжена. По-нататък абат Дьо Сен-Вааст останал негов покровител, дал на брат му стипендия за колежа „Луи льо Гран“, а на него — място в криминалния съд. Трябвало да се гледа процес и да бъде наказан един убиец. Робеспиер, изпълнен с угризения, не се осмелил като трети член на трибунала да разполага с живота на човека, макар че той си бил виновен. Робеспиер си подал оставката. Станал адвокат, тъй като трябвало да живее и да храни малката си сестра. Едва бил накарал да му направят табела, когато селяните го помолили да пледира за тях срещу епископа на Арас. Селяните имали право. Робеспиер се убедил в това, когато проучил нещата, и още топъл от успеха, бил изпратен в Националното събрание. Там Робеспиер се оказал между една могъща омраза и едно дълбоко презрение — омразата на клира към адвоката, осмелил се да пледира срещу епископа на Арас, и презрението на благородничеството от Артоа към адвокатчето, изучило се по милост.

— Но — прекъсна го Жилбер — какво е правил до днес?

— О, Боже мой! Почти нищо за другите, но доста за мен. Ако според мен този човек не трябваше да бъде беден, още утре бих му дал милион.

— Пак ви питам, какво е направил?

— Спомняте ли си деня, когато клирът дойде да лицемерничи в Събранието, за да моли третото съсловие, държано в напрежение от кралското вето, да започне работа?

— Да.

— Е, добре, прочетете отново речта, която произнесе през този ден малкият адвокат от Арас и ще видите дали не се съдържа цяло ново бъдеще в тази рязка пламенност, която го прави почти красноречив. Трябва да прескочим от месец май в месец октомври. Когато на пети, Майар, делегатът на парижките жени, дойде от името на своите клиентки да досажда на Събранието, ами, всички членове на Събранието останаха неподвжни и неми. Този малък адвокат се оказа не само по-рязък, но и по-дързък от всички други. Всички, които претендират, че са защитници на народа, си мълчаха, а той стана два пъти. Първия път сред шумотевицата, втория път — в мълчание. Той подкрепи Майар, който говореше от името на гладните и искаше хляб.

— Да, наистина — каза Жилбер замислен, — става по-тежко. Но може би ще се промени.

— О, скъпи докторе! Вие не познавате „Неподкупния“, както ще го нарекат един ден. Впрочем кой ли ще поиска да купи този млад адвокат, над когото всички се надсмиват? Този човек, който по-късно ще стане — чуйте добре какво ви казвам, Жилбер — ужасът на Събранието, днес е само обект на подигравки. Между благородниците якобинци е прието, че господин Дьо Робеспиер е смешникът на Събранието, този, който забавлява и трябва да забавлява всички и на когото може и едва ли не трябва да се надсмиват. Големите събрания понякога се отегчават и им трябва един глупак, който да ги развеселява… В очите на Ламен, на Казале, на Мори, на Барнав, на Дюпор господин Дьо Робеспиер е един глупак. Неговите приятели го предават, тихичко подсмихвайки се, враговете му го освиркват, смеейки се високо. Когато той говори, всички говорят. Когато той надигне глас, всички викат. Тогава, когато той произнесе — както винаги, в полза на правото, както винаги, да защити един принцип, — реч, която никой не слуша, един незнаен член на Събранието, върху когото ораторът спря за миг заплашителния си поглед, го попита иронично за въздействието на речта. Само един от колегите му го е разчел и го разбира. Само един! Познайте кой? Мирабо! „Този човек ще отиде далеч, казваше той завчера, защото този човек мисли това, което казва“. Нещо, което добре разбирате, се струва странно на Мирабо.

— Но аз съм чел речите на този човек — каза Жилбер — и ги намирам за посредствени.

— Ех, Боже мой! Та аз не ви казвам, че той е Демостен, Цицерон, Мирабо или пък Барнав… Е, не! Той е чисто и просто господин Дьо Робеспиер, както предпочита да го наричат. Впрочем към неговите речи в печатницата се отнасят със същото безразличие, както когато ги произнася от трибуната — на трибуната го прекъсват, в печатницата го осакатяват. Журналистите дори не го наричат господин Дьо Робеспиер, те не знаят името му и го наричат господин Б…, господин Н… или господин ххх. О! Само Бог и, може би, аз знаем колко жлъч се е натрупала в тази хилава гръд. Защото за да забрави всички тези обиди, всички тези оскръбления, всички тези предателства, освиркваният оратор, който при все това не знае силата си, няма никакви светски развлечения, нито може да се утеши чрез семейство. В тъжния си апартамент в тъжния Маре, в студеното си мебелирано жилище на улица „Сентонж“, където живее оскъдно с депутатската си надница, той е сам, както е бил във влажните дворове на „Луи льо Гран“. Само допреди година лицето му бе младо и нежно. Вижте как една година по-късно е изсъхнало като изсушените глави, които приготвят канибалските главатари, а хората на Кук и Ла Перуз124 ги донасят от Океания. Той не напуска якобинците и поради скритите вълнения от всичко, което изпитва, вече два-три пъти получава кръвоизливи, които го оставят в безсъзнание. Вие сте велик математик, докторе… Е, добре, предизвиквам ви дори с най-голямото преувеличение да пресметнете кръвта, която ще струва на това благородничество, което го оскърбява, на тези свещеници, които го преследват, на този крал, който го пренебрегва, кръвта, която е изгубил Робеспиер.

— Но защо той идва при якобинците?

— Защото, ако в Събранието го освиркват, при якобинците го слушат, скъпи докторе, той е едно дете минотавър125. Сега бозае от една крава, утре ще погълне цял един народ. Е, добре, за якобинците Робеспиер е техният човек. Обществото се отразява в него, а той е израз на обществото — ни повече, ни по-малко. Той върви със същата крачка като обществото, без да изостава, без да избързва. Нали ви бях обещал да ви накарам да видите един малък инструмент, с който в момента се занимават и който има за цел да реже по една, може би по две глави в минута. Е, добре, от всички действащи лица, присъстващи тук, този, който ще създаде най-много работа на този инструмент за смърт, е малкият адвокат от Арас, господин Дьо Робеспиер.

— Наистина, графе — каза Жилбер, — вие сте зловещ. И ако вашият Цезар не ме утеши заради Брут, способен съм да забравя причината, поради която съм дошъл. Извинете, но кой ще бъде Цезар?

— Гледайте, виждате ли го… Там долу? Говори с един човек, когото още не познава, но който по-късно ще има голямо влияние върху съдбата му. Този човек се нарича Барас — запомнете това име и си го спомнете при случай.

— Не зная дали се лъжете, графе — каза Жилбер, — но във всеки случай добре подбирате своите типове. Вашият Цезар наистина има чело за носене на корона, а очите му, не мога добре да схвана израза им…

— Да, защото гледат навътре. Това са очи, които отгатват бъдещето, докторе.

— И какво казват на Барас?

— Казват му, че ако той беше защитавал Бастилията, тя нямаше да бъде превзета.

— Значи не е патриот?

— Хората като него не искат да са нещо, преди да са станали всичко.

— Значи вие все още държите на шегата си относно този подпоручик?

— Жилбер — каза Калиостро, протягайки ръка към Робеспиер, — колкото е вярно, че този ще издигне отново ешафода на Чарлз I, толкова е вярно, че този — той посочи към корсиканеца със сплесканите коси — ще възстанови трона на Карл Велики126.

— Тогава — извика Жилбер обезкуражен — нашата борба за свобода е безполезна?

— И кой ви каза, че единият няма да направи за нея толкова с трона си, колкото другият — с ешафода си?

— Това ще бъде един Тит, един Марк Аврелий, богът на мира, дошъл да утеши света от епохата на бронза, така ли?

— Ще бъде едновременно и Александър, и Ханибал127. Роден сред война, той ще израсне сред войната и ще падне във войната. Бях ви предизвикал да изчислите кръвта, която ще струва на благородничеството и клира. Вземете кръвта, която ще загубят благородничеството и свещениците, умножете я по умножената и пак няма да се доближите до реката, езерото, морето от кръв, което ще пролее този човек със своите армии от петстотин хиляди войници и със своите битки, които ще траят по три дни, а по време на тях ще се дадат сто и петдесет хиляди оръжейни изстрела.

— И какво ще последва от този шум, от тази пушилка, от този хаос?

— Това, което следва всяко зараждане, Жилбер. Ние сме натоварени да погребем стария свят. Нашите деца ще видят как се ражда новият свят, как ще се роди човекът гигант, който пази вратата. Както Луи XVI, както Лъв X, както Август той ще даде името си на идващия век.

— И как се казва този човек? — попита Жилбер, потиснат от убедения вид на Калиостро.

— Все още се нарича само Бонапарт — отвърна пророкът. — Но един ден ще се нарича Наполеон!

Жилбер сложи глава върху ръката си и се замисли толкова дълбоко, че изобщо не забеляза, потънал в течението на мислите си, кога събранието е открито и кога един оратор се е качил на трибуната…

Бе изминал един час, без шумът от събранието и трибуните на бурното заседание да извадят Жилбер от дълбокия размисъл, когато той усети нечия могъща и нетърпелива ръка да ляга на рамото му.

Той се обърна. Калиостро бе изчезнал, но на негово място намери Мирабо.

Лицето на Мирабо бе изкривено от гняв.

Жилбер му хвърли въпросителен поглед.

— Е, какво? — каза Мирабо.

— Какво става? — попита Жилбер.

— Става това, че сме изиграни, подиграни и предадени. Става това, че дворът не ме иска и взема вас за наивник, а мен за глупак.

— Не ви разбирам, графе.

— Значи не сте чули?

— Какво?

— Решението, което току-що се взе!

— Къде?

— Тук!

— Какво решение?

— Ама вие спите ли?

— Не — каза Жилбер, — мислех.

— Е, добре, в отговор на моето предложение от днес, тоест да поканят министрите да присъстват на националните дебати, трима приятели на краля ще поискат нито един член на Събранието да не може да бъде министър, докато тече сесията. Значи тази комбинация, изградена с толкова труд и мъка, рухва при едно капризно подухване на Негово величество Луи XVI. Но — продължи Мирабо, издигайки като Аякс128 стиснатия си юмрук към небето, — но кълна се в името си Мирабо, че ще им го върна, и че ако техният дух може да събори един министър, моят може да разстърси един трон!

— Но — възрази Жилбер — поне няма ли да отидете в Събранието, няма ли да се борите докрай?

— О! Ще отида в Събранието и ще се боря докрай!… Аз съм от онези, които не погребват под развалините!

И Мирабо, сякаш наполовина поразен от мълния, излезе по-красив и по-страшен, с онази божествена бразда, която гърмът бе отпечатал на челото му.

На другия ден наистина по предложение на Ланжюине, въпреки усилията и свръхчовешкия дух, вложени от Мирабо, Събранието прие следното предложение с огромно мнозинство: „Нито един член на Събранието да не може да бъде министър по време на сесията му“.

— А аз — извика Мирабо възмутен, когато декретът бе гласуван — ще предложа една поправка, която няма да промени нищо във вашия закон! Ето я: „Всички членове на сегашното Събрание могат да бъдат министри, с изключение на господин граф Дьо Мирабо“.

Членовете се огледаха, изплашени от тази дързост. После, сред всеобщото мълчание, Мирабо слезе от трибуната с онази крачка, с която бе вървял към господин Дьо Дрьо-Брезе, когато му бе казал: „Ние сме тук по волята на народа и ще излезем оттук само с байонет, опрян в корема!“

Той излезе от залата. Поражението му означаваше триумф за друг.

Жилбер дори не беше дошъл в Събранието. Той си остана у дома, мислейки за странните предсказания на Калиостро, без да им вярва, но при все това не можеше да ги заличи напълно от ума си. Настоящето му се струваше твърде незначително пред бъдещето. Може би ще попитате как аз, обикновеният историк на изминалото време, temporus acti129, ще обясня предсказанието на Калиостро относно Робеспиер и Наполеон?

Ще поискам от този, който ми отправя този въпрос, да ми обясни предсказанието, направено от госпожица Льонорман130 на Жозефин?

На всяка крачка в този свят се среща нещо необяснимо — това е за тези, които не могат да го обяснят и не искат да повярват, че съмнението е било открито.