Графиня Дьо Шарни

64.Една жена, която прилича на кралицата

Колата спря пред вратите на църквата в Аржантьой.

— Бях ви казал, че не съм се връщал в Аржантьой от деня, когато баща ми ме изгони от дома си с удари с бастун. Заблудил съм се — върнах се в деня, когато откарах тялото му в тази църква.

И Мирабо слезе от колата, взе шапката си в ръка и гологлав, с бавна и тържествена крачка влезе в църквата. У този странен човек имаше толкова противоречиви чувства, че проявяваше религиозни прищевки във времена, когато философията бе над всичко, а някои достигаха във философията чак до атеизъм.

Жилбер го последва на няколко крачки по-назад. Той видя Мирабо да пресича цялата църква и съвсем наблизо край олтара на Девата да отива и да се обляга на една масивна колона, чийто романски капител носеше изписана дата от XII век.

Главата му се наклони, очите му се втренчиха в една черна плоча, намираща се в центъра на параклиса. Докторът бе любопитен какво е погълнало така мисълта на Мирабо — очите му проследиха посоката на погледа и се спряха върху следния надпис:

Религията на смъртта е толкова могъща, че доктор Жилбер наведе за миг глава и потърси дали в паметта му не е останала някоя молитва, за да отвърне на поканата, която отправяше до всеки християнин надгробният камък, който беше пред очите му.

Но ако някога в детството си Жилбер, което е нещо съмнително, е знаел да говори на езика на смирението и вярата, съмнението, тази гангрена на последния век, беше го заличила до последния ред от тази жива книга и философията беше написала на тяхно място своите софизми и парадокси.

Като видя, че сърцето му е пресъхнало, а устата — онемяла, той вдигна очи и видя две сълзи да се търкалят по могъщото лице на Мирабо, набраздено от страстите, както склоновете на един вулкан от лавата. Тези две сълзи странно развълнуваха Жилбер, той отиде до него и му стисна ръката. Мирабо разбра.

Сълзите, пролени в памет на онзи баща, който бе вкарал в затвора, измъчвал и изтезавал Мирабо, биха могли да бъдат неразбираеми или банални. Той побърза да изложи пред Жилбер истинската причина за тази чувствителност.

— Тя беше достойна жена — каза той, — тази Франсоаз дьо Кастелан, майката на баща ми. Когато всички ме намираха за отвратителен, тя се задоволяваше да ме намира за грозен. Когато всички ме мразеха, тя почти ме обичаше! Но онова, което обичаше повече от всичко, беше нейният син. Така че, както виждате, Жилбер, аз ги събрах. А мен с кого ли ще ме съберат? Чии ли кости ще почиват до моите?… Нямам дори куче, което да ме обича!

И той болезнено се изсмя.

— Господине — каза един глас, белязан с онзи оттенък на недодяланост и упрек, който е присъщ само на набожниците, — в църквата не бива да се смеете!

Мирабо обърна обляното си в сълзи лице по посоката, от която идваше гласът, и забеляза един свещеник.

— Господине — отвърна той благо, — да не би да сте свещеникът, който служи в този параклис?

— Да… Какво желаете?

— Имате ли много бедни във вашата енория?

— Повече, отколкото хора, склонни да направят подаяние…

— Значи познавате няколко милостиви сърца, няколко човеколюбиви души?…

Свещеникът се разсмя.

— Господине — отбеляза Мирабо, — мисля, че вие ми оказахте честта да ми кажете, че не бива човек да се смее в църквите…

— Господине! — каза уязвен свещеникът. — Да не би да искате да ме учите?…

— Не, господине, искам да ви докажа, че хората които вярват, че е тяхно задължение да се притичат на помощ на събратята си, не се срещат толкова рядко, колкото си мислите. И така, господине, по всяка вероятност ще се заселя в замъка на Маре. Е, добре, всеки работник, който няма работа, ще намери там такава с добро заплащане; всеки гладен старец ще намери там хляб; всеки болен, каквито и да са политическите и религиозните му убеждения, ще намери помощ. И от днес нататък за тази цел аз ви предлагам, господин кюре, кредит от хиляда франка месечно.

И като откъсна лист от бележника си, той написа с молив върху този лист:

И действително Мирабо написа тази менителница и я подписа върху олтара на Девата.

След като менителницата беше написана и подписана, той я връчи на кюрето, което беше изумено още преди да прочете подписа и остана още по-изумено, след като го прочете.

После той излезе от църквата, като направи знак на доктор Жилбер да го последва.

Отново се качиха в колата.

Колкото и малко да беше останал Мирабо в Аржантьой, той беше оставил след себе си два спомена за своето минаване, които щяха да оставят следи и в бъдеще.

Свойство на подобни натури е да създават събития навсякъде, където стъпи кракът им.

Той беше като Кадъм230, посял войници в земята на Тива.

Той беше Херкулес, пръснал по лицето на земята своите дванайсет подвига.

И днес още — все пак Мирабо е мъртъв от шейсет години — и днес още, ако спрете в Аржантьой на местата, на които описахме, че спря Мирабо, ако къщата не е необитаема и църквата не е празна, ще намерите някой, който ще ви разкаже с всички подробности и така, сякаш това е станало вчера.

Колата вървя по голямата улица чак до края й. После напусна Аржантьой и тръгна по пътя за Безон. Не бяха изминали и стотина крачки, когато Мирабо видя вдясно от себе си дървесните туфи на един парк, разделени от плочестите покриви на замъка и пристройките му. Това беше Маре.

От дясната страна на пътя, по който вървеше колата, преди да се стигне до по-малкия път, който се отклоняваше от големия, за да стигне до вратите на замъка, имаше бедна закътана колиба. Пред прага на тази колиба жена беше седнала на дървена табуретка, държейки в ръце едно слабичко, бледо, обхванато от треска дете. Майката, люлеейки този полутруп, вдигаше очи към небето и плачеше. Мирабо отдалеч впери очи в това тъжно зрелище.

— Докторе — каза той на Жилбер, — аз съм суеверен като древните. Ако това дете умре, няма да взема замъка Маре. Вижте го, това ви засяга.

И той спря колата срещу колибата.

— Докторе — подхвана той, — тъй като имам само още двайсетина минути от деня, за да посетя замъка на светло, ще ви оставя тук. Вие ще ме настигнете и ще ми кажете дали детето е спасено.

После каза на майката:

— Добра жено, ето този господин е един голям лекар, благодарете на Провидението, което ви го изпраща, — той ще се опита да излекува детето ви.

Жената не знаеше дали не сънува. Тя стана, носейки детето си на ръце и мърморейки благодарности. Жилбер слезе.

Колата продължи пътя си. Пет минути по-късно Тейш звънеше на желязната врата на замъка. Измина известно време, без да се появи никой. Най-накрая един човек, по чийто костюм лесно можеше да се отгатне, че е градинарят, дойде да отвори.

Мирабо се осведоми най-напред за състоянието, в което беше замъкът. Според градинаря замъкът бил напълно обитаем и на пръв поглед, трябва да се признае, че изглеждаше точно така. Той представляваше част от имението на абатството Сен Дьони, като главна квартира на настоятеля на Аржантьой, и се продаваше вследствие приетия декрет за отнемане на богатствата на духовенството. Както вече казахме, Мирабо го познаваше. Но никога не беше имал случай да го разгледа така внимателно, както при сегашните обстоятелства.

След като портата беше отворена, те попаднаха в първия, почти квадратен двор. Надясно беше павилионът, обитаван от градинаря. Наляво имаше втори павилион, който с кокетността на украсата си, поне външно, будеше за миг съмнение, че е събрат на първия.

Но украшенията го бяха превърнали от прост павилион в почти аристократично жилище. Гигантски розови храсти, покрити с цвят, го обличаха в пъстра дреха, докато един пояс от лози го опасваше през средата като зелен шнур. Всеки от прозорците беше закрит от завеса от карамфили, хелиотропи, обички, чиито дебели клони и разцъфнали цветове възпираха и слънцето, и погледите да проникнат във вътрешността. Една малка градинка, цялата изпълнена с лилии, кактуси, нарциси, който отдалеч би могло да се каже, че е избродиран от ръката на Пенелопа231, достигащ до къщата, се простираше по цялата дължина на този първи двор, в чудесно съответствие с гигантската плачеща върба и великолепните брястове, посадени на противоположната страна.

Вече споменахме за страстта на Мирабо към цветята. Като видя този павилион, потънал сред рози, тази очарователна градина, която сякаш беше част от малката къща на Флора232, той нададе вик на радост.

— О! — каза той на градинаря. — Дава ли се под наем или продава ли се този павилион, приятелю?

— Разбира се, господине — отвърна той, — защото е част от замъка, а замъкът се дава под наем или може да бъде купен. Само че в този момент е обитаван. Но тъй като няма лице, което да разпореди правосъдие, ако господинът се спазари за замъка, ще може да отпрати личността, живееща там.

— Аха! — каза Мирабо. — И каква е тази личност?

— Една дама.

— Млада ли е?

— На трийсет-трийсет и пет години.

— Красива ли е?

— Много красива.

— Добре — каза Мирабо, — ще видим. Една хубава съседка нищо не вреди… Покажете ми замъка, приятелю.

Градинарят тръгна пред Мирабо, премина по един мост, който отделяше първия двор от втория и под който минаваше нещо като малка река. Там градинарят се спря.

— Ако господинът не пожелае да безпокои дамата от павилиона — каза той, — ще бъде много лесно, тъй като тази малка река отделя напълно частта от парка, принадлежаща към павилиона, от останалата част от градината — тя ще бъде в своята част, а господинът в своята…

— Хубаво, хубаво — каза Мирабо. — Да видим замъка.

И той пъргаво изкачи петте стъпала на парадното стълбище. Градинарят отвори главната врата. Тази порта водеше към един вестибюл с мазилка, имитираща мрамор, с ниши, украсени със статуи, и колони, украсени с вази по модата на времето. Една врата встрани от вратата за влизане водеше към градината. Надясно от вестибюла бяха билярдната и трапезарията. Наляво — два салона, един голям и един малък. Това разположение се хареса твърде на Мирабо, който, впрочем, изглеждаше разсеян и нетърпелив.

Качиха се на първия етаж. Той се състоеше от един салон, чудесно разположен, за да бъде превърнат в работен кабинет и от три или четири господарски спални. Прозорците на салона и на спалните бяха затворени. Мирабо отиде лично до един от прозорците и го отвори. Градинарят искаше да отвори останалите, но Мирабо му направи знак с ръка. Градинарят се спря.

Точно под прозореца, който бе отворил Мирабо, в подножието на една огромна плачеща върба една жена четеше полуизлегната, докато едно дете на пет-шест години играеше на няколко крачки от нея по моравите и цветните лехи. Мирабо разбра, че това е дамата от павилиона.

Беше невъзможно да има по-грациозно и елегантно облекло от това, в което беше тази жена с нейния пеньоар от муселин, украсен с дантели, покриващ един къс жакет от бяла тафта, с плисирани розови и бели панделки; с полата й от бял муселин с розови и бели плисирани волани като жакета и корсаж от розова тафта с връзки в същия цвят и капюшона й, украсен с дантели, падащи като воал, през които сякаш през омара можеше да се различи лицето й.

Фини, дълги ръце с аристократични нокти; крачета като на дете, обути в малки пантофки от бяла тафта с розови връзки, допълваха това хармонично и съблазнително съчетание.

Детето, изцяло облечено в бяла коприна, носеше — странна смесица, при все това много разпространена по онова време, — малка шапка в стил Анри IV и един от онези трицветни пояси, които наричаха пояси на нацията. Такъв, впрочем, беше и костюмът, който носеше младият дофин последния път, когато се беше появил заедно с майка си на балкона в Тюйлери.

Знакът, направен от Мирабо, имаше за цел да не бъде безпокоена хубавата читателка.

Това беше, значи, жената от павилиона с цветята. Това беше кралицата на градината с лилиите, кактусите и нарцисите. Това бе в крайна сметка онази съседка, която Мирабо, чийто ум винаги бе склонен към сладострастие, би си избрал, ако случайността не му я беше довела.

Известно време той поглъщаше с очи очарователното създание, неподвижно като статуя, което не знаеше, че е обгърнато от един пламенен поглед. Но било случайно, било поради магнетичния ток очите й се откъснаха от книгата и се обърнаха по посока на прозореца.

Тя забеляза Мирабо, нададе лек вик от изненада, стана, повика сина си и се отдалечи, държейки го за ръка, не без да обърне два-три пъти глава, и изчезна заедно с детето между дърветата, в промеждутъците, между които Мирабо проследи различните появявания на блестящия й костюм, чиято белота се бореше с първите сенки на нощта. На вика от изненада на непознатата Мирабо отвърна с вик на учудване. Тази жена имаше не само кралско държание, но освен това, доколкото дантеленото покривало, скрило наполовина лицето й позволяваше да се съди, и чертите на Мария-Антоанета.

Детето добавяше допълнителна прилика. То беше точно на възрастта на второто дете на кралицата; на кралицата, чието държание, чието лице, чиито най-дребни движения бяха останали толкова живи не само в спомена, но бихме казали нещо повече, в сърцето на Мирабо. След срещата в Сен Клу той би познал кралицата навсякъде, където би я срещнал, та дори и ако бъдеше обвита от божествения облак, с който Вергилий обвива Венера, когато тя се явява на своя син на брега на Картаген233.

Какво странно чудо бе довело в парка на къщата, която Мирабо искаше да наеме, една тайнствена жена, която, ако не беше кралицата, можеше най-малкото да бъде неин жив портрет?

В този момент Мирабо усети една ръка върху рамото си.