Графиня Дьо Шарни

45.Един благородник

Посещението на краля в Събранието се състоя на 4 февруари 1790 година.

Дванайсет дни по-късно, сиреч в нощта на 17-и срещу 18-и същия месец, в отсъствието на управителя на Шатле, който същия ден бе поискал и беше получил отпуск, за да отиде в Соасон при умиращата си майка, един човек се появи пред вратите на затвора, носейки заповед, подписана от лейтенанта на полицията, която даваше право на посетителя да разговаря с господин Дьо Фаврас без свидетели.

Не се осмеляваме да кажем дали заповедта беше истинска или фалшифицирана. Но във всеки случай заместникът на управителя, когото събудиха, за да я изпълни, я призна за валидна, защото разпореди веднага, въпреки късния час, приносителят да бъде въведен в килията на господин Дьо Фаврас.

След което, като се довери на ключарите във вътрешността на затвора и на часовите отвън, той тръгна да се връща в леглото си, за да довърши така злополучно прекъснатия нощен сън.

Под предлог, че изваждайки заповедта от чантата си е изпуснал на земята важен документ, посетителят взе лампата и затърси, докато видя, че господин заместник-директорът на Шатле влиза в стаята си. Тогава той заяви, че мисли, че е оставил документа на нощната си масичка и ако все пак го намерят, моли да му го върнат, когато си тръгва. После, като даде лампата на ключаря, който чакаше, той го помоли да го заведе в килията на господин Дьо Фаврас.

Вратарят на затвора отвори една врата, пусна непознатия да мине, влезе на свой ред и заключи вратата след себе си. Той като че ли гледаше непознатия с любопитство, сякаш очакваше всеки миг да се обърне към него, за да му предаде важно съобщение. Слязоха по дванайсетте стъпала и навлязоха в един подземен коридор. После се озоваха пред друга врата, която надзирателят отвори и затвори както и предишната.

Тогава непознатият и неговият водач се намериха на нещо като стълбищна площадка, от която трябваше да слязат по стъпалата още един етаж по-долу. Непознатият се спря, загледа се в дълбините на мрачния коридор и когато се убеди, че мракът е колкото пуст, толкова и безмълвен, попита:

— Вие ли сте ключарят Луи?

— Да — отвърна надзирателят.

— Брат от американската ложа?

— Да.

— Вие сте поставен тук преди седмица от нечия тайнствена ръка, за да изпълните едно неизвестно поръчение?

— Да.

— Готов ли сте да го изпълните?

— Готов съм.

— Вие трябва да получите заповеди от един човек?…

— Да, от месията.

— По какво трябва да познаете този човек?

— По трите букви, избродирани на един нагръдник.

— Аз съм този човек… и ето ги трите букви!

И при тези думи посетителят разтвори дантеленото си жабо и показа избродирани на гърдите му онези три букви, чието влияние в течение на тази история неведнъж можахме да забележим: Л. Д. П.

— Учителю — каза тъмничарят, покланяйки се, — аз съм на вашите заповеди.

— Добре. Отворете ми килията на господин Дьо Фаврас и бъдете готов да се подчинявате.

Тъмничарят се поклони, без да отговори, мина напред, за да осветява пътя, и като спря пред една ниска врата, прошепна:

— Тук е.

Непознатият направи знак с глава — ключът, вкаран в ключалката, изскърца два пъти и вратата се отвори. Макар и да вземаха най-строги мерки за сигурност спрямо затворниците, стигащи дотам, че да ги напъхат в една килия на двайсет стъпки под земята, все пак обръщаха някакво внимание на званията и титлите. Фаврас разполагаше с чисто легло и бели чаршафи. До леглото имаше маса, върху която се разстилаха няколко книги, мастило, хартия и пера, несъмнено предназначени за подготовката на писмена защита. Над всичко това имаше една угасена лампа. На друга масичка в един ъгъл блестяха тоалетни принадлежности, извадени от един елегантен походен несесер на маркиза. На стената беше окачено едно малко огледало от същия несесер.

Господин Дьо Фаврас спеше толкова дълбоко, че вратата се отвори, непознатият се приближи към него, тъмничарят постави втората лампа близо до първата и излезе след знак от страна на посетителя, без шумът, който бяха предизвикали, да може да го изтръгне от съня му.

Непознатият погледна за миг спящия с чувството на дълбока меланхолия. После, сякаш спомнил си, че времето е ценно, на лицето му се изписа известно съжаление, че ще му се наложи да прекъсне такъв хубав сън и постави ръка на рамото му.

Затворникът потръпна и живо се обърна с широко отворени очи, както имат навика да правят онези, които са заспали, очаквайки да ги събудят с някоя лоша новина. После, като извика спомените си, каза:

— Аха! Господин барон Заноне…

— Самият аз, маркизе.

Фаврас се усмихна, хвърляйки поглед наоколо, и като посочи с пръст една табуретка, свободна от книги и дрехи, каза:

— Но седнете, моля.

— Драги маркизе — каза баронът, — идвам да ви направя едно предложение, което изобщо не подлежи на дълго обсъждане. Освен това нямаме време за губене…

— Какво ще ми предложите, скъпи бароне?… Надявам се, че не е заем?

— Защо така?

— Защото гаранциите, които мога да ви предложа, не ми изглеждат много сигурни…

— Това изобщо не е довод за мен, маркизе, напротив, ще бъда готов да ви предложа един милион!

— На мен? — каза Фаврас, усмихвайки се.

— Да, на вас. Но тъй като ще има условия, които вие не бихте приели, аз дори няма да ви направя това предложение.

— Тогава, понеже ме предупредихте, че бързате, да говорим по същество.

— Вие знаете ли, че утре ще ви съдят, маркизе?

— Да, чух да казват нещо такова — отвърна Фаврас.

— Знаете ли, че съдиите, пред които ще се явите, са същите, които оправдаха Ожар и Безенвал?

— Да.

— Знаете ли, че и двамата бяха оправдани само поради всемогъщата намеса на двора?

— Да — отговори за трети път Фаврас, без гласът му и най-малко да се промени при трите отговора.

— Разбира се, вие се надявате, че дворът ще направи за вас това, което направи за предшествениците ви?

— Тези, с които съм имал честта да бъда във връзка заради начинанието, което ме доведе тук, знаят какво трябва да направят по отношение на мен, господин барон. Каквото направят, това е.

— В това отношение те вече са взели страна, господин маркизе, и аз мога да ви осведомя за това, което са направили.

Фаврас не показа никакво желание на научи.

— Господина — продължи посетителят — е отишъл в Кметството и е заявил, че едва ви познава. Че през 1772 година сте постъпили на служба при швейцарските му гвардейци. Че сте напуснали през 1775 година и оттогава той не ви е виждал.

Фаврас кимна с глава в знак на съгласие.

— Що се отнася до краля, той не само не мисли да бяга, но освен това на четвърти този месец се присъедини към Националното събрание и се закле в конституцията!

По устните на Фаврас премина усмивка.

— Съмнявате ли се? — попита баронът.

— Изобщо не съм казвал такова нещо — отвърна Фаврас.

— И така, както виждате, маркизе, не бива да разчитате на Господина… Не бива да разчитате на краля…

— Говорете по същество, господин барон.

— Значи вие ще трябва да се изправите пред съдиите…

— Оказахте ми честта да ми го кажете.

— Вие ще бъдете осъден!

— Вероятно.

— На смърт!

— Възможно е.

Фаврас се поклони като човек, който е готов да посрещне поразяващия удар, какъвто и да е той.

— Но — каза баронът — знаете ли на каква смърт, скъпи ми маркизе?

— Има ли две смърти, скъпи ми бароне?

— О, има десет! Има набиване на кол, разчекване от четири коня, колело, бесилка, отсичане на главата… или по-скоро всичките тези смърти ги имаше до миналата седмица! Днес, както казвате, има само една — на бесилката!

— Бесилката!

— Да. След като провъзгласи равенство пред закона, Националното събрание реши, че е справедливо да обяви и равенство пред смъртта! Сега и благородници, и простолюдие ще напускат света по един и същ начин — ще бъдат бесени, маркизе.

— Аха! — отговори Фаврас.

— Осъдят ли ви на смърт, ще бъдете обесен… Нещо много тъжно за един благородник, който, сигурен съм в това, не се страхува от смъртта, но се отвращава от бесилката.

— А! Така ли, господин барон — каза Фаврас, — да не би да сте дошли само за да ми съобщите всичките тези добри новини или ви остава и нещо по-добро да ми кажете?

— Дошъл съм, за да ви съобщя, че всичко е подготвено за вашето бягство и да ви кажа, че ако желаете, след десет минути ще бъдете извън затвора и след двайсет и четири часа, вън от Франция.

Фаврас се замисли за миг, без предложението, което баронът му бе направил, да предизвика някакво вълнение у него. После се обърна към събеседника си и попита:

— Това предложение от Негово кралско височество ли идва?

— Не, господине, идва от мен.

Фаврас погледна барона.

— От вас ли, господине? И защо от вас?

— Причината е, че се интересувам от вас, маркизе.

— Как можете да се интересувате от мен, господине? — каза Фаврас. — Та вие сте ме виждали два пъти.

— Няма нужда да видиш един човек два пъти, за да го опознаеш, драги маркизе. Обаче истинските благородници са рядкост и аз искам да запазя един, не бих казал за Франция, а за човечеството.

— Нямате ли друга причина?

— Тази, господине, че преговаряйки с вас за заем от два милиона и давайки ви парите, аз ви посочих начина да придвижите вашия заговор, който днес е разкрит, следователно, аз неволно съм спомогнал за вашата смърт.

Фаврас се усмихна.

— Ако не сте извършили друго престъпление освен това, спете спокойно — каза Фаврас, — аз ви го прощавам.

— Какво! — извика баронът. — Вие отказвате да избягате?…

Фаврас му протегна ръка.

— Благодаря ви от все сърце, господин барон — отвърна той. — Благодаря ви от името на жена ми и децата ми, но отказвам…

— Защото може би смятате, че лошо сме подготвили бягството и се страхувате, че един провален опит за бягство ще утежни положението ви.

— Мисля, че вие сте предпазлив човек, господине, и бих казал нещо повече — че обичате да рискувате, щом сам сте дошли да ми предложите това бягство. Но, повтарям ви, не искам да бягам.

— Господине, няма съмнение, че се страхувате, че принуден да напуснете Франция, ще оставите жена си и децата си в мизерия… Предвидил съм този случай, господине, и мога да ви предложа тази чанта, в която има сто хиляди франка в банкноти.

Фаврас изгледа барона с нещо като възхищение. После поклати глава и каза:

— Не е това, господине. Разчитайки на думата ви и без да ми давате тази чанта, бих напуснал Франция, ако намерението ми беше да бягам. Но още веднъж ви казвам, че решението ми е взето — няма да бягам.

Баронът погледна този, който му отказваше, така, сякаш се съмняваше дали е с ума си.

— Това ви учудва, господине — каза Фаврас със странно спокойствие, — и вие се питате, без да смеете да попитате мен, откъде идва това странно решение да стигна докрай и да умра, ако потрябва, от каквато и да било смърт.

— Признавам, че е така, господине.

— Е, добре, ще ви кажа защо. Аз съм кралски привърженик, господине, но не като онези, които емигрират в чужбина, или като онези, които се спотайват в Париж. Моите убеждения не се основават на пресмятане на изгоди, те са един култ, едно вярване, една религия, господине. И кралете за мен са това, което би бил един архиепископ или един папа, сиреч видимите представители на религията, за която току-що ви говорих. Ако избягам, ще заподозрат, че Господина или кралят са ми помогнали да избягам. Щом са ми помогнали да избягам, значи са мои съучастници. И Господина, който се е отрекъл от мен от трибуната и кралят, който се е престорил, че не ме познава, ще бъдат засегнати от удара, който ще удари в празното пространство. Религиите загиват, господин барон, когато вече нямат мъченици. Е, добре, аз ще съживя моята, загивайки за нея! Това ще бъде един упрек към миналото и едно предупреждение, предложено на бъдещето!

— Но помислете каква смърт ви очаква, маркизе!

— Колкото по-позорна е смъртта, господине, толкова жертвата ще е по-похвална — Христос е умрял на кръста между двама разбойници!

— Бих разбрал това, господине — каза баронът, — ако смъртта ви можеше да окаже на монархията такова влияние, каквото оказа тази на Христос върху света. Но много се страхувам, че не само кръвта на един благородник, но и тази на един крал няма да стигне, за да бъдат изкупени граховете на всички крале!

— Да бъде както е угодно на Бога, господин барон. Но в тези времена на нерешителност и съмнение, когато толкова хора бягат от дълга си, ще умра с утешението, че съм сторил нещо по-добро.

— Е, не, господине! — възкликна баронът нетърпеливо. — Вие ще умрете просто със съжалението, че сте умрели без никаква полза!

— Когато обезоръженият войник не иска да бяга, когато чака врага, когато предизвиква смъртта, когато я приема, той чудесно знае, че тази смърт е безполезна. Само че си е казал, че бягството е срамно и би предпочел да умре!…

— Господине — каза баронът, — не се признавам за победен…

Той извади часовника си, който показваше три часа сутринта.

— Имаме още един час — продължи той. — Ще седна до масата и ще чета половин час. През това време размислете. След половин час ще ми дадете окончателен отговор.

И като взе един стол, той седна до масата с гръб към затворника, отвори една книга и се зачете.

— Лека нощ, господине! — каза Фаврас.

И се обърна към стената, несъмнено за да размишлява, без да се разсейва.

Четящият извади два или три пъти часовника си от джобчето му, по-нетърпелив от затворника. После, когато половин час изтече, той се приближи до леглото. Но чакането му беше напразно, Фаврас изобщо не се обърна. Тогава баронът се наведе над него и по тихото му и равномерно дишане разбра, че затворникът спи.

— Хайде — каза той, говорейки си сам, — победен съм. Но правосъдието още не се е произнесло — може би още има съмнение…

И като не искаше да буди нещастника, когото след няколко дни очакваше един така дълбок и дълъг сън, той взе перото и написа на един чист лист хартия:

След което посетителят взе лампата, приближи се за втори път до затворника, за да провери дали е буден, и като видя, че продължава да спи, той затвори след себе си, обръщайки се неколкократно назад, вратата на килията, зад която с безстрастното примирение на онези посветени, които са готови на всякакви жертви, за да постигнат завършването на великото дело, което са предприели, стоеше прав и неподвижен надзирателят Луи.

— Е, какво, учителю — попита той, — какво ще трябва да направя?

— Да останеш в затвора и да се подчиняваш на всичко, което ти нареди господин Дьо Фаврас.

Надзирателят се поклони, пое лампата от ръцете на Калиостро и почтително тръгна пред него като прислужник, който свети на господаря си.