Графиня Дьо Шарни

70.Срещата

И така, както видяхме в началото на предишната глава, Питу беше решил, както за да си остане и той весел, така и за да разсее тъгата на Бийо, да се обърне към него със слово.

— Кажете, бай Бийо — захвана Питу след един момент на затишие, през който той изглежда се запасяваше с думи, както стрелецът, преди да открие огън, се запасява с патрони, — кой дявол би могъл да се сети, оттогава има една година и два дни, когато госпожица Катрин ми даде един луидор и преряза въжетата, с които бяха вързани ръцете ми, с този нож… На, вижте… Кой ли би помислил, че за една година и два дни ще се случат толкова събития?

— Никой — отвърна Бийо, без Питу да забележи искрицата, която хвърлиха очите му, когато той, Питу, беше произнесъл името на Катрин.

Питу почака, за да разбере дали Бийо няма да добави няколко думи към единствената, с която беше отговорил, в замяна на една твърде дълга фраза, която при това му изглеждаше сносно съчинена. Но виждайки, че Бийо запазва мълчание, Питу, като стрелеца, когото споменахме преди миг, презареди оръжието си и стреля втори път.

— Ама кажете, бай Бийо — продължи той, — кой ли би могъл да ни каже, когато препускахте след мен в равнината на Ерменонвил; когато едва не уморихте Каде от препускане и едва не уморихте и мен, когато ме настигнахте; когато ме накарахте да се кача зад вас на коня; когато сменихте коня в Дамартен, за да стигнете по-бързо в Париж; когато пристигнахме в Париж, за да видим, че изгарят бариерите; когато бяхме отблъснати в предградието Ла Вилет от верните на краля германци; когато срещнахме една процесия, която викаше: „Да живее господин Некер!“, и „Да живее херцог Д’Орлеан!“, когато вие имахте честта да носите един от прътовете на носилката, върху която бяха бюстовете на тези двама велики мъже, докато аз се опитвах да спася живота на Марго; когато един кралски германец стреля по нас на площад „Вандом“ и бюстът на господин Некер падна на главата ви; когато се спасявахме по улица „Сен Оноре“, викайки: „На оръжие! Избиват нашите братя!“… Кой би могъл да предположи, че ние ще превземем Бастилията?

— Никой — отвърна арендаторът така лаконично, както и първия път.

— По дяволите! — каза си Питу, след като изчака секунда. — Изглежда, като че проявява пристрастие!… Хайде! Да открием огън за трети път.

Тогава, вече съвсем на висок глас, подхвана:

— Ама кажете, бай Бийо, кой би могъл да повярва, когато превзехме Бастилията, че точно една година след превземането й аз ще съм капитан, че вие ще сте федерат и че двамата ще вечеряме, най-вече аз, в една Бастилия от листак, която ще бъде посадена точно на мястото, където беше построена другата? Нали! Кой би могъл да помисли това?

— Никой — повтори Бийо с още по-мрачен вид от предишните два пъти.

Питу разбра, че няма начин арендаторът да се разприказва, но се утеши с мисълта, че няма никакви ограничения върху правото да си приказва сам. Така че той продължи, оставяйки на Бийо правото да му отговаря, ако това би му направило удоволствие.

— Когато си помисля, че измина точно една година откакто влязохме в Кметството; че вие хванахте господин Дьо Флесел — бедният господин Дьо Флесел, къде ли е сега? Където е Бастилията! Та като помисля, че хванахте господин Дьо Флесел за яката; че го накарахте да даде барута, докато аз пазех на вратата, и освен барута една бележка до господин Дьо Лоне; че след като барутът беше раздаден, ние оставихме господин Марат, който отиваше в Инвалидите246, за да се върнем при Бастилията; че при Бастилията срещнахме господин Гоншон, Мирабо на народа, както го наричаха… Знаете ли какво е станало с господин Гоншон, бай Бийо? Хей! Знаете ли какво е станало с него?

Този път Бийо се задоволи да поклати отрицателно глава.

— Не знаете ли? — продължи Питу. — Нито пък аз. Може би същото, което е станало с Бастилията, което е станало с господин Дьо Флесел, което ще стане с всички нас — добави философски Питу. — Pulvis es et in pulveren revertis247. Като си помисля, че вие влязохте през вратата, която беше там и която вече я няма, след като накарахте господин Майар да напише върху ковчежето знаменитото възвание, което аз трябваше да прочета на народа, ако не се появяхте отново; когато си помисля, че там, където са всичките окови и вериги, в онази голяма дупка, която прилича на ров, вие срещнахте господин Дьо Лоне! Бедният човек! Още го виждам със сивата му ленена дреха, тривърхата му шапка, червената панделка и бастун с шпага в него. Още един, който е отишъл да се присъедини към господин Дьо Флесел! Когато си помисля, че този господин Дьо Лоне ви беше накарал да огледате Бастилията от основите до върха, беше ви накарал да я проучите, да я измерите… Стени с дебелина трийсет стъпки при основата и петнайсет стъпки при върха! Че сте се качили с него на кулите и дори сте го заплашили, ако не е послушен, да се хвърлите заедно с него от кулата; когато си помисля, че слизайки, той ви е показал онова оръдие, което десет минути по-късно щеше да ме изпрати там, където е онзи беден господин Дьо Флесел и където е и самият беден господин Дьо Лоне, ако не бях намерил едно ъгълче, където да се скрия. И като си помисля най-накрая как като видяхте всичко това, вие казахте, сякаш ставаше дума да се изкатери някоя плевня със сено, някой гълъбарник или вятърна мелница: „Приятели, да превземем Бастилията!“, и че ние превзехме тази знаменита Бастилия, така добре я превзехме, че ето днес си седим там, където беше тя, хапвайки си салам и пиейки бургундско вино на мястото на кулата, която наричаха трета Бертодиер248, в която беше затворен господин доктор Жилбер! Какво странно нещо! И като си помисля за цялата тази гюрултия, за всички тези викове, за всички тези слухове, за всичкия този шум… Я чуйте! — каза Питу по повод на шума. — Какво е това? Кажете де, бай Бийо, нещо става или минава някой. Всички стават, всички тичат. Ама елате, бай Бийо, хайде, елате!

Питу повдигна Бийо, пъхайки ръка под неговата, и двамата, Питу с любопитство, а Бийо с безразличие, се запътиха по посоката, от която идваше тази глъчка.

Глъчката беше по повод на един човек, който имаше рядката привилегия да вдига шум навсякъде при преминаването си. Сред шушуканията се чуха викове: „Да живее Мирабо!“, нададени от мощните гърди на онези, които последни променят убеждението си относно хората, които веднъж вече са приели.

А това наистина беше Мирабо, който, водейки под ръка една жена, бе дошъл да посети новата Бастилия и, бидейки разпознат, беше предизвикал цялата глъчка. Жената беше забулена с воал.

Всеки друг освен Мирабо би се стреснал от вълнението, което се надигаше пред него, и най-вече чувайки сред силните викове на прослава няколко закани. Те бяха, в края на краищата, като онези викове, които следваха колесницата на римския триумфатор, казвайки му: „Цезаре, не забравяй, че си смъртен!“.

Но за него, човека на бурите, който, подобно на птицата буревестник, сякаш се чувстваше добре само сред гръмотевици и светкавици, не представляваше проблем да пресече през цялото това множество с усмихнато лице, спокоен поглед и повелителни жестове, държейки под ръка непознатата жена, която потреперваше под повея на неговата ужасна популярност.

Несъмнено приличаше на Семела, пожелала да види Зевс, която светкавицата е готова да погълне249.

— А, господин Дьо Мирабо! — каза Питу. — Виж, това там господин Дьо Мирабо ли е, Мирабо на благородниците? Спомняте ли си, бай Бийо, че почти на същото място видяхме господин Гоншон, Мирабо на народа, и че ви казах: „Не зная как изглежда Мирабо на благородниците, но този на народа е твърде грозен.“ Е, добре, знаете ли, че днес, когато съм видял и двамата — и единият, и другият ми се струват твърде грозни. Но това не ни кара да почитаме по-малко великия човек…

И Питу се качи на един стол, от него на една маса, окачи триъгълната си шапка на върха на шпагата си, викайки:

— Да живее господин Дьо Мирабо!

Бийо не показа никакви признаци на симпатия или антипатия. Той просто скръсти двете си ръце върху могъщата си гръд и промърмори с мрачен глас:

— Казват, че е предал народа.

— Ами! — рече Питу. — Разправят същото за всички велики хора от древността, от Аристид250, та чак до Цицерон.

И с глас, по-силен и по-звучен от първия път, извика:

— Да живее господин Дьо Мирабо! — докато знаменитият оратор изчезваше, увличайки след себе си вихрушката от хора, глъчка и викове.

— Все едно — каза Питу, скачайки от масата, — беше ми много приятно да видя господин Дьо Мирабо… Хайде да допием втората си бутилка и да довършим салама, бай Бийо.

И той помъкна арендатора към масата, където ги очакваха остатъците от яденето, погълнато почти изцяло единствено от Питу, когато забелязаха, че до масата им е приближен трети стол и на него седи човек, който, изглежда, ги чакаше.

Питу погледна Бийо, който гледаше непознатия.

Вярно е, че денят беше ден на побратимяване, което, следователно, позволяваше известна фамилиарност между съграждани. Но в очите на Питу, който не беше допил втората бутилка и не беше довършил салама си, това беше толкова голяма фамилиарност, колкото онзи непознат играч проявил спрямо рицаря Дьо Грамон251.

И все пак онзи, когото Хамилтън нарича „малката тиква“, поискал прошка от рицаря Дьо Грамон за „голямата фамилиарност“, докато непознатият не искаше прошка за нищо нито от Бийо, нито от Питу, а напротив — гледаше ги с насмешка, която изглежда му беше присъща.

Несъмнено Бийо не беше в настроение да понесе този поглед без обяснение, защото тръгна бързо напред към непознатия. Но преди арендаторът да си бе отворил устата или да беше направил някакъв жест, непознатият направи масонски знак, на който Бийо отговори.

Тези двама души не се познаваха, наистина, но бяха братя.

Инак непознатият беше облечен, както и Бийо, в костюм на федерат. Само по някои промени в костюма арендаторът позна, че този, който го носи, през този ден трябва да е бил част от онази малка групичка чужденци, която следваше Анахарсис Клооц и която на празника представляваше делегацията на човешкия род.

След знака, направен от непознатия, и отговора от страна на Бийо, Бийо и Питу седнаха на местата си. Бийо дори склони глава във вид на поздрав, докато Питу се усмихваше благосклонно. Все пак, тъй като и двамата сякаш питаха непознатия с погледите си, трябваше той пръв да вземе думата.

— Вие не ме познавате, братя — каза той, — обаче аз ви познавам и двамата.

Бийо изгледа втренчено чужденеца, а Питу, като по-експанзивен по природа, се провикна:

— Хайде де! Наистина ли ни познавате?

— Познавам те, капитан Питу — каза чужденецът. — И теб, арендаторе Бийо.

— Точно така — каза Питу.

— Защо си толкова мрачен, Бийо? — попита чужденецът. — Да не би защото като победител от Бастилията, където ти влезе пръв, забравиха да ти окачат на ревера медал за 14 юли и да ти окажат днес почести, каквито оказаха на господата Майар, Ели и Юлен?

Бийо се усмихна презрително.

— Ако ме познаваш, братко — каза той, — би трябвало да знаеш, че подобни глупости не могат да натъжат сърце като моето.

— Тогава да не би защото поради душевно благородство си се опитал напразно да се противопоставиш на убийствата на Дьо Лоне, на Фулон и Бертие?

— Направих, каквото можах според силите си, за да не се допуснат тези престъпления — каза Бийо. — Виждал съм неведнъж в сънищата си онези, които станаха жертва, и нито на един от тях не му е хрумнало да ме обвинява.

— Да не би защото, връщайки се във фермата след пети и шести октомври, си открил хамбарите празни и земята запусната?

— Аз съм богат — отвърна Бийо. — Не ми пука за изгубената реколта!

— Тогава — каза непознатият, гледайки Бийо право в лицето, — значи е заради дъщеря ти Катрин?

— Тихо! — каза арендаторът, хващайки ръката на непознатия. — Да не говорим за това.

— Защо пък не — каза непознатият, — ако ти говоря, за да ти помогна в отмъщението?

— Тогава — каза Бийо, побледнявайки и усмихвайки се едновременно, — това е друго нещо… Да поговорим.

Питу не мислеше повече нито за яденето, нито за пиенето. Той гледаше непознатия така, както се гледа магьосник.

— И — каза чужденецът, усмихнат, — как трябва да стане твоето отмъщение? Кажи. Нима най-неблагородно, опитвайки се да убиеш един индивид, както поиска да направиш?

Бийо пребледня. Питу усети тръпка да пробягва по цялото му тяло.

— Или пък преследвайки цяла една каста?

— Преследвайки цялата каста — отвърна Бийо, — защото престъплението на един е престъпление на всички. И господин Жилбер, на когото се оплаках, ми каза: „Бедни Бийо, това, което е постигнало теб, е постигнало вече стотици хиляди бащи! Какво биха правили младите благородници, ако не отвличаха дъщерите на хората от народа, и старите, ако не ядяха парите на краля?“

— А! Жилбер е казал това?

— Вие познавате ли го?

Непознатият се усмихна.

— Познавам всички хора — каза той, — както познавам теб, Бийо, арендаторът от Писльо; както познавам Питу, капитана на Националната гвардия в Арамон; както познавам виконт Изидор дьо Шарни, сеньор на Бурсон; както познавам Катрин.

— Казах ти вече да не произнасяш това име, братко.

— И защо така?

— Защото Катрин вече я няма.

— Какво е станало с нея?

— Тя е мъртва!

— Ама не, не е мъртва, бай Бийо — провикна се Питу, — понеже…

И несъмнено щеше да добави: „Понеже знам къде е и я виждам всеки ден“, когато Бийо повтори с глас, нетърпящ възражение:

— Тя е мъртва!

Питу се поклони. Той бе разбрал.

Макар и жива за останалите, Катрин беше мъртва за своя баща.

— Аха! — каза непознатият. — Ако бях Диоген, щях да угася фенера си252 — мисля, че съм срещнал Човек.

После стана и предложи ръката си на Бийо.

— Братко — каза той, — ела да се поразходим, докато този добър момък довърши бутилката с вино и салама си.

— На драго сърце — каза Бийо, — защото вече започвам да разбирам какво ще ми предложиш.

И като пое ръката на непознатия, каза на Питу:

— Почакай ме тук, ще се върна.

— Ама, бай Бийо — каза Питу, — ако ви няма дълго време, ще се отегча! Не ми остава повече от половин чаша вино, парче салам и филийка хляб.

— Така да бъде, добри ми Питу — каза непознатият. — Знам размерите на апетита ти и ще ти бъде изпратено нещо, което да те накара да имаш търпение да ни чакаш.

И наистина едва непознатият и Бийо бяха изчезнали зад ъгъла на една от стените от зеленина, когато един нов салам, втори хляб и трета бутилка вино украсиха масата на Питу.

Питу не разбираше нищо от станалото току-що. Той беше едновременно много учуден и много обезпокоен. Но и учудването и безпокойството, както общо взето и всички други вълнения, разяждаха стомаха на Питу.

Питу беше толкова учуден и обезпокоен, че изпита неустоима нужда да окаже чест на запасите, които току-що му бяха донесени, и той се беше отдал на тази си нужда с пламенността, която познаваме, когато Бийо се появи отново сам и се върна тихичко, въпреки че челото му бе осветено от един проблясък, който приличаше на радост, и зае мястото си на масата срещу Питу.

— Е, какво — попита той арендатора, — какво ново, бай Бийо?

— Новото е, че утре ще се върнеш сам, Питу.

— Ами вие? — попита капитанът от Националната гвардия.

— Аз ли? — каза Бийо. — Аз оставам.