Графиня Дьо Шарни

150.Кралят в нощта на 9 срещу 10 август

Разказахме за онова, което ставаше в дома на народните защитници. Да разкажем сега какво ставаше на петстотин крачки оттам, в жилището на кралете.

Там жените също така плачеха и се молеха. Може би плачеха повече — Шатобриан е казал, че очите на кралските особи са направени, за да събират по-голямо количество сълзи.

При все това нека обърнем внимание на всекиго — госпожа Елизабет и госпожа Дьо Ламбал плачеха и се молеха. Кралицата се молеше, но не плачеше.

Бяха вечеряли в обичайния час — нищо не нарушаваше апетита на краля.

Когато ставаха от масата и докато госпожа Елизабет и госпожа Дьо Ламбал се връщаха в стаята, известна под името кабинет на съвета, където беше уговорено кралското семейство да прекара нощта, за да може да получава докладите, кралицата дръпна краля настрани и поиска да го отведе със себе си.

— Къде ме водите, госпожо? — попита кралят.

— В моята спалня… Не бихте ли искали да сложите нагръдника, който носихте на последния четиринайсети юли, сир?

— Госпожо — каза кралят, — той е подходящ, за да ме предпази от куршум или от кинжал на някой убиец в ден на церемония и на заговор. Но в ден на битка, в ден, когато моите приятели ще се изложат на опасност заради мен, би било подлост да не се изложа на същата опасност като тях.

И с тези думи кралят остави кралицата, за да се върне в своя апартамент и да се затвори с изповедника си. Кралицата отиде да настигне в кабинета на съвета госпожа Елизабет и госпожа Дьо Ламбал.

— Какво прави кралят? — попита госпожа Дьо Ламбал.

— Изповядва се — отвърна кралицата с тон, който е невъзможно да бъде описан.

В този момент вратата се отвори и се появи господин Дьо Шарни. Той беше блед, но съвършено спокоен.

— Мога ли да говоря с краля, госпожо? — каза той на кралицата, покланяйки се.

— За момента, господине — каза кралицата, — кралят съм аз.

Шарни го знаеше по-добре от всекиго. Но при все това настоя.

— Можете да се качите при краля, господине — каза кралицата, — но кълна ви се, че ще го обезпокоите.

— Разбирам: кралят е с господин Петион, който току-що пристигна?

— Кралят е със своя изповедник, господине.

— Значи на вас ще докладвам, госпожо — отвърна Шарни, — като на най-старши генерал в двореца.

— Да, господине, ако желаете — каза кралицата.

— Ще имам честта да изложа на Ваше Величество наличния състав на силите ни. Конната жандармерия, командвана от господата Рюлиер и Дьо Вердиер, с численост шестстотин души, е строена за бой на големия площад на Лувъра. Пешеходната жандармерия на Париж, intra muros390, е струпана в конюшните. Един пост от петстотин души е пратен в двореца на Тлуза, стража, която ще опази в случай на нужда, касата за извънредни разходи, сконтовата каса и съкровищницата. Жандармерия на Париж extra muros391, съставена само от трийсет човека, е разположена на пост при малката стълба на краля в двора на принцовете. Двеста офицери и войници от бившата гвардия на кон или пеша, стотина млади роялисти, още толкова благородници, триста и петдесет или почти четиристотин бойци, са събрани в Залата на биволското око и в околните зали. Двеста или триста национални гвардейци са пръснати из дворовете и в градината. Най-накрая, хиляда и петстотин швейцарци, които са истинската сила на двореца идват да заемат своите различни постове и са поставени под големия вестибюл и в подножието на стълбите, които са натоварени да защитават.

— Е, какво, господине — отвърна кралицата, — всички тези мерки не трябва ли да ни успокояват?

— Нищо не ме успокоява, госпожо — каза Шарни, — когато става въпрос за спасението на Ваше Величество.

— И така, господине, вие продължавате да сте на мнение да бягаме?

— Моето мнение, госпожо, е вие да се оставите — кралят, вие и августейшите деца на Ваше Величество, сред всички нас.

Кралицата направи едно движение.

— Ваше Величество се отвращава от Лафайет — така да бъде! Но вие имате доверие в херцог Дьо Лианкур. Той е в Руан, госпожо. Той е наел къщата на един английски дворянин, наречен Канинг. Командващият на провинцията е накарал войските да се закълнат във вярност на краля. Швейцарският полк на Салис-Самад, на който може да се разчита, е разположен по пътя. Всичко е още спокойно — да излезем по моста Турнан и да достигнем до бариерата при Етоал. Триста души кавалерия от конституционната гвардия ни чакат. Във Версай лесно ще съберем хиляда и петстотин благородници. С четири хиляди човека ви гарантирам, че ще ви заведа където поискате.

— Благодаря ви, господин Дьо Шарни — каза кралицата, — оценявам предаността, която ви е накарала да напуснете лицата, които са ви скъпи, за да дойдете и да предложите вашите услуги на една чужденка…

— Кралицата е несправедлива към мен — прекъсна я Шарни. — Същестуванието на моята господарка ще бъде винаги най-скъпоценното от всички и като дълг ще ми бъде по-скъпо от всички добродетели.

— Дългът, да, господине — прошепна кралицата. — Но аз също, понеже всеки трябва да изпълнява дълга си, мисля, че добре разбирам своя. Моят дълг е да запазя величието на монархията и да бдя за това, като я поразят, да я поразят изправена и да падне достойно, както са правили онези антични гладиатори, които са били обучавани да умират с грация.

— Това последната дума на Ваше Величество ли е?

— Това е най-вече моето последно желание.

Шарни се поклони и пресрещайки при вратата госпожа Кампан, която се присъединяваше към принцесите, й каза:

— Поканете Техни височества, госпожо, да сложат в джобовете си онова, което им е най-скъпоценно. Възможно е в един или друг момент да бъдем принудени да напуснем двореца.

После, докато госпожа Кампан отиваше да предаде поканата на госпожа принцеса Дьо Ламбал и на госпожа Елизабет, Шарни се приближи до кралицата и каза:

— Госпожо, не е възможно да нямате изобщо никаква надежда за външна подкрепа на силите ни. Ако е така, доверете ми го — помислете, че утре може да се наложи да докладвам пред хората или пред Бога за онова, което ще стане.

— Е, добре, господине — каза кралицата, — трябваше да бъдат дадени двеста хиляди франка на Петион и петдесет хиляди на Дантон. Посредством тези двеста и петдесет хиляди франка издействахме от Дантон да си остане у дома, а Петион да дойде в двореца.

— Но, госпожо, вие сигурна ли сте във вашите посредници?

— Нали вие ми казахте, че Петион е пристигнал преди малко?

— Да, госпожо.

— Това, както виждате, вече е нещо.

— Това изобщо не е достатъчно… Казаха ми, че три пъти са ходили да го търсят, преди да дойде.

— Ако е от нашите — каза кралицата, — той трябва, докато говори с краля, да постави показалеца си върху клепача на дясното си око.

— Но ако не е от нашите, госпожо?

— Ако не е от нашите, то е наш пленник и съм дала най-строги заповеди да не го оставят да излезе от двореца.

В този момент се чу да отеква звъна на една камбана.

— Какво е това? — попита кралицата.

— Обща тревога — отвърна Шарни.

Принцесите се надигнаха уплашени.

— Е, добре, какво има толкова? — каза кралицата. — Камбанният звън е бойната тръба на бунтовниците.

— Госпожо — каза Шарни, който изглеждаше по-развълнуван от кралицата от този зловещ звук, — ще отида да разбера дали този камбанен звън съобщава нещо важно.

— И ще ви видим ли отново? — попита бързо кралицата.

— Дошъл съм, за да се оставя на заповедите на Негово Величество и няма да го напусна, преди да се е разсеяла и последната сянка от опасност.

Шарни се поклони и излезе. Кралицата остана замислена за миг.

— Хайде да видим дали кралят се е изповядал — прошепна тя.

И на свой ред излезе.

В това време госпожа Елизабет сваляше някои от дрехите си, за да си легне по-удобно на едно канапе. Тя свали от шалчето си една игла от червеникав полупрозрачен ахат и я показа на госпожа Кампан. Това беше гравиран камък.

Гравюрата представляваше туфа от лилии с един девиз.

— Четете — каза госпожа Елизабет.

Госпожа Кампан се приближи до един свещник и прочете:

— Забрави обидите, прости хулите.

— Много се страхувам — каза принцесата, — че тази максима няма ни най-малко влияние върху нашите врагове. Но от това не бива да ни става по-малко скъпа.

Както довършваше думите си, един изстрел отекна в двора. Жените нададоха вик.

— Ето го и първия изстрел — каза госпожа Елизабет. — Уви! Няма да бъде последният!

Бяха съобщили на кралицата за пристигането на Петион в Тюйлери. Ето при какви обстоятелства влезе кметът на Париж. Той беше пристигнал към десет и половина часа.

Този път не го караха да чака в преддверието. Напротив, казаха му, че кралят го очаква. Само че за да стигне до краля, той трябваше да премине най-напред през редиците на швейцарците, след това през тези на Националната гвардия, а после през редиците на дворяните, които се наричаха рицари на кинжала.

Обаче, както ви е известно, кралят беше този, който изпрати да търсят Петион, който пък, общо взето, можеше да си остане в Кметството — своя собствен дворец — и да не идва да се хвърля в тази яма с лъвове, която наричаха Тюйлери, затова той се отърва само с наименованията предател и Юда, които бяха изплюти в лицето му, докато се качваше по стълбите.

Луи XVI чакаше Петион в същата тази стая, в която се беше държал така грубо с него на 21 юни.

Петион позна вратата и се усмихна. Съдбата му подготвяше страховит реванш.

На вратата Манда, командващият Националната гвардия, спря кмета.

— А! Това сте вие, господин кмете! — каза той.

— Да, господине, аз съм — отвърна Петион с обичайната си флегматичност.

— Какво правите тук?

— Бих могъл да отбягна отговора на този въпрос, господин Манда, понеже не смятам, че имате правото да ме разпитвате. Но понеже бързам, не искам да споря с низшестоящи…

— С низшестоящи?

— Вие ме прекъсвате, а аз ви казвам, че бързам, господин Манда. Идвам тук, защото кралят три пъти нарежда да ме викат… Не бих дошъл просто така.

— Е, добре, понеже имам честта да ви видя, господин Петион, ще ви попитам защо началниците на градската полиция са раздавали в изобилие патрони на марсилците и защо аз, Манда, получих само по три патрона за всеки един от моите хора!

— Най-напред — отвърна Петион, без ни най-малко да загуби спокойствие, — не са поискали повече от Тюйлери — по три патрона за всеки национален гвардеец и по четирийсет за всеки швейцарец. Раздадено е това, което кралят е поискал.

— Защо е тази разлика в бройката?

— Това може да ви каже кралят, но не и аз, господине. Вероятно не се доверява на Националната гвардия.

— Но аз, господине, накарах да поискат барут от кметството — каза Манда.

— Вярно е. За нещастие не ви беше ред да получавате.

— О! Хубав отговор! — провикна се Манда.

Спорът се изместваше върху почва, на която на Петион щеше да му е трудно да се защитава. За щастие вратата се отвори и Рьодерер, синдикът на общината, се притече на помощ на кмета на Париж, като каза:

— Господин Петион, кралят ви чака.

Петион влезе.

Кралят наистина очакваше Петион с нетърпение.

— А! Ето ви, господин Петион! — каза той. — Какво става с Париж?

Петион му даде почти пълен отчет за положението в града.

— Нямате ли какво повече да ми кажете, господине? — попита кралят.

— Не, сир — отвърна Петион.

Кралят гледаше втренчено Петион.

— Нищо повече?… Съвсем нищо?…

Петион отвори широко очи, не разбирайки тази настойчивост на краля.

От своя страна кралят очакваше Петион да вдигне ръка към окото си. Това беше, както си спомняте, знакът, с който кметът на Париж трябваше да покаже, че посредством получените от него двеста хиляди франка кралят може да разчита на него.

Петион се почеса по ухото, но изобщо не поднесе пръст към окото си.

Значи кралят беше измамен — един мошеник беше сложил в джоба си двестате хиляди франка.

Кралицата влезе и попадна точно в този момент, когато кралят не знаеше вече какъв въпрос да зададе на Петион, а Петион очакваше нов въпрос.

— Е, какво — попита съвсем тихо кралицата, — наш приятел ли е?

— Не — каза кралят, — не направи никакъв знак.

— Нека бъде наш пленник тогава!

— Мога ли да се оттегля, сир? — попита Петион краля.

— За Бога, не го оставяйте да си излезе! — каза Мария-Антоанета.

— Не, господине, след миг ще бъдете свободен. Но имам още какво да ви говоря — добави кралят, повишавайки глас. — Така че влезте в този кабинет.

Това означаваше за всички, които бяха в кабинета: „Поверявам ви господин Петион. Пазете го и не го оставяйте да си тръгне.“ Онези, които бяха в кабинета, разбраха прекрасно. Те обкръжиха Петион, който също разбра, че е пленник.

За щастие Манда не беше там — Манда се мъчеше да не изпълни една заповед, дошла за него, да се яви в Кметството.

Огънят започваше да се кръстосва — викаха Манда в Кметството, както бяха повикали Петион в Тюйлери.

На Манда не му отърваше да се отзове на поканата и не се решаваше от пръв път.

Колкото до Петион, той беше трийсетият в този кабинет, където трябваше да се свие на четири.

— Господа — каза той, — не е възможно да се стои по-дълго време тук. Ще се издушим!

Подобно беше и мнението на всички останали. Така че никой не се противопостави на излизането на Петион. Само че всички го последваха. Освен това никой не се осмели да го задържи открито.

Петион тръгна по първата попаднала му стълба — тази стълба го отведе до една стая на мецанина, гледаща към градината. За миг той се уплаши да не би вратата към градината да е затворена, но тя беше отворена. Петион попадна в един по-голям и по-проветрив затвор, това беше всичко, защото иначе бе така добре затворен, както в първия.

Все пак попадна на по-добро място.

Един човек го беше последвал и когато стигнаха в градината, му подаде ръката си — това беше Рьодерер, прокурорът синдик на департамента.

Двамата започнаха да се разхождат по терасата, която се простираше по дължината на двореца. Тази тераса беше осветена от една редица лампиони — националните гвардейци дойдоха и угасиха тези, които бяха в съседство с кмета и синдика. Какви ли бяха намеренията им? Петион помисли, че не са добри.

— Господине — каза той на един швейцарски офицер, който го следваше и който се казваше господин Дьо Салис-Лизер, — да не би някой да има лоши намерения срещу мен?

— Бъдете спокоен, господин Петион — отвърна офицерът с явен и силен немски акцент. — Кралят ме натовари да бдя над вас и ви гарантирам, че онзи, който ви убие, ще умре миг по-късно от ръката ми!

При подобни обстоятелства Трибуле беше отвърнал на Франсоа I: „Ще ви бъде ли все едно какво ще стане в мига преди това, сир?“

Петион не отговори нищо и тръгна по насипа Фьойан, чудесно осветен от луната. Той не беше, както е днес, ограден с решетки — беше закрит от зид, висок осем стъпки, и затворен с три порти, две малки и една голяма.

Тези порти бяха не само затворени, но и барикадирани. Освен това бяха охранявани от гренадири от Бют-де-Мулен и Фий-Сен-Тома, известни със своята кралска привързаност.

Значи нямаше какво да се надява на тях. Петион се навеждаше от време на време, вземаше по някой камък и го хвърляше от другата страна на зида.

Докато Петион се разхождаше и хвърляше камъни, дойдоха два пъти да му кажат, че кралят иска да говори с него.

— Е, какво — попита Рьодерер, — няма ли да отидете?

— Не — отвърна Петион, — горе е твърде горещо! Спомням си кабинета и нямам ни най-малко желание да влизам. Впрочем определил съм среща на някого на насипа Фьойан.

И той продължи да се навежда, да взема камъни и да ги хвърля от другата страна на стената.

— На кого сте определили среща? — попита Рьодерер.

В този момент вратата на Събранието, която водеше към насипа Фьойан, се отвори.

— Мисля — каза Петион, — че точно това очаквах.

— Заповед да бъде пропуснат господин Петион! — каза един глас. — Събранието го призовава да даде отчет за състоянието на Париж.

— Точно така! — каза Петион съвсем тихо.

После високо добави:

— Ето ме тук, готов да отговарям на запитванията на враговете ми.

Националните гвардейци, които си представяха, че ей сега ще се разправят с Петион, го пропуснаха да мине.

Беше почти три часът сутринта. Денят започваше да просветлява. Само че, странно нещо — небето беше с цвят на кръв!