Графиня Дьо Шарни

83.Заминаването

Наистина, в единайсет часа вечерта, в момента, когато госпожите Дьо Турзел и Брение, след като бяха съблекли и сложили в леглото принцесата и дофина, се наложи да ги събудят. Започваха да ги обличат в дрехите им за път, за голям срам на дофина, който искаше да облече момчешките си дрехи и отказваше упорито момичешките дрехи, а през това време кралят, кралицата и госпожа Елизабет приемаха господин Дьо Лафайет и господата Дьо Гувион и Ромьоф, неговите адютанти.

Това посещение беше от най-обезпокоителните, най-вече след подозренията, които имаха по отношение на госпожа Дьо Рошрьол. Кралицата и госпожа Елизабет бяха отишли вечерта на разходка из Булонската гора и се бяха върнали в осем часа. Господин Дьо Лафайет попита кралицата дали разходката е била хубава, като добави, че е сгрешила, като е излязла толкова късно, и че има опасност вечерната мъгла да й се отрази зле.

— Вечерна мъгла през юни! — каза кралицата със смях. — Ама, наистина, дори ако ми трябваше нарочно, за да скрие нашето бягство, не зная къде бих я намерила… Казвам, за да скрия нашето бягство, тъй като предполагам, че мълвата непрекъснато твърди, че заминаваме.

— Факт е, госпожо — каза Лафайет, — че се говори повече от всякога за това заминаване и дори аз получих съобщение, че ще се състои тази вечер.

— А! — каза кралицата. — Обзалагам се, че дължите тази хубава новина на господин Дьо Гувион, нали?

— И защо на мен, госпожо? — попита младият офицер, изчервявайки се.

— Ами защото си мисля, че вие имате шпиони в двореца. Вижте, ето го господин Ромьоф, който няма такива. Е, добре, аз съм сигурна, че той ще гарантира за нас.

— И не бих имал голяма заслуга, госпожо — отвърна младият адютант, — понеже кралят даде честната си дума на Събранието, че няма да напуска Париж.

Кралицата на свой ред се изчерви.

Заговориха за друго нещо.

В единайсет и половина господин Дьо Лафайет и двамата му адютанти получиха от краля и кралицата разрешение да се оттеглят. При все това господин Дьо Гувион, който не беше убеден, отиде в стаята си в двореца. Там откри своите приятели на пост и вместо да ги освободи от наряд, той им препоръча да удвоят бдителността си. Що се отнася до Лафайет, той тръгна към Кметството, за да успокои Байи относно намеренията на краля, ако все пак Байи се притесняваше от нещо.

След като господин Дьо Лафайет си тръгна, кралят, кралицата и госпожа Елизабет повикаха прислугата, за да освежат тоалета си. След това, в обичайния час те отпратиха всички.

Кралицата и госпожа Елизабет се обличаха една друга. Техните рокли бяха съвсем обикновени. Шапките им бяха с широки периферии и скриваха напълно лицата им.

Когато вече бяха напълно облечени, кралят влезе. Той носеше сива дреха и една от онези малки перуки с букли, които наричаха перуки ала Русо. Освен това той носеше къси панталони, сиви чорапи и обувки с токи.

От цяла седмица камериерът Юе, облечен в абсолютно същия костюм, излизаше от вратата на господин Дьо Вилекие, който беше емигрирал преди шест месеца, и поемаше през площад „Карусел“ по улица „Сен Нисез“. Тази предпазна мярка беше взета, за да свикнат хората да виждат така облечен човек да минава всяка вечер по този маршрут и да не обърнат внимание на краля, когато той на свой ред мине оттам.

Отидоха да повикат тримата куриери от будоара на кралицата, където изчакваха да настъпи моментът, и ги прекараха през салона в апартамента на принцесата, където тя беше заедно с дофина. Предвид бягството тази стая беше заета на единайсети юни от апартамента на господин Дьо Вилекие.

Кралят беше изискал да му предадат ключовете на апартамента на тринайсети.

Веднъж влезли при господин Дьо Вилекие, нямаше да бъде трудно да излязат от двореца. Знаеше се, че апартаментът е празен. Не знаеха, че кралят е накарал да му дадат ключовете от него и както обикновено, той не се охраняваше. Освен това часовите в двора бяха свикнали да виждат много хора да излизат, щом удареше единайсет часа.

Това бяха хора от прислугата, които не спяха в двореца и се прибираха у дома си.

Дотук свършваха всички приготовления за пътуването.

Господин Изидор дьо Шарни, който беше проучил пътя заедно с брат си и който познаваше всички трудни или опасни места, препускаше напред. Той щеше да предупреждава пощальоните, за да не стават смените на конете със закъснение.

Господин Дьо Малден и господин Дьо Валори, качени на капрата, щяха да плащат на пощальоните по трийсет су такса за превоз. Обикновено се даваха по двайсет и пет, но добавяха по пет су, предвид тежестта на колата.

Когато пощальоните се движеха добре, получаваха и по-значителен бакшиш. При все това не биваше да се заплаща повече от четиридесет су за превоза. Кралят единствен плащаше по едно екю.

Господин Дьо Шарни щеше да стои в колата, готов да прарира всяко произшествие. Той щеше да бъде много добре въоръжен, както и тримата куриери. Всеки от тях трябваше да намери по чифт пистолети в колата.

Бяха пресметнали, че плащайки по трийсет су за превоз и пътувайки с неголяма бързина, ще стигнат за тринайсет часа до Шалон.

Всички тези инструкции бяха съгласувани между граф Дьо Шарни и херцог Дьо Шоазьол.

Те бяха повтаряни многократно на тримата младежи, докато усвоят функциите си. Виконт дьо Шарни щеше да препуска напред и да поръчва конете. Господата Дьо Малден и Дьо Валори щяха да седят на капрата и да плащат. Граф Дьо Шарни, седейки вътре, щеше да подава главата си през прозорчето на вратичката и да говори, ако трябваше да се говори.

Всеки от тях обеща да се придържа към плана. Духнаха свещите и влязоха пипнешком в апартамента на господин Дьо Вилекие.

Полунощ удари, когато преминаваха от стаята на принцесата в този апартамент. Граф Дьо Шарни трябваше да е на поста си вече от един час. Пипнешком, кралят намери вратата.

Той щеше да пъхне ключа в ключалката, когато кралицата го спря.

— Шт! — каза тя.

Ослушаха се. В коридора се чуха стъпки и шушукания. Ставаше нещо непредвидено. Госпожа Дьо Турзел, която спеше в двореца и чието присъствие по коридорите, по който и да било час, не можеше да предизвика учудване, се нае да се върне в апартамента и да провери откъде идват шумът от стъпките и шушукането.

Чакаха, без да помръднат, и всеки сдържаше дишането си. Колкото беше по-голяма тишината, толкова по-лесно беше да се разбере, че коридорът е изпълнен с множество хора. Госпожа Дьо Турзел се върна. Тя беше видяла господин Дьо Гувион и множество униформени хора.

Беше невъзможно да се излезе през апартамента на господин Дьо Вилекие, най-малкото защото този апартамент нямаше друг изход, освен този, който бяха избрали преди.

Само че нямаха светлина.

Една нощна лампа гореше в стаята на принцесата. Госпожа Елизабет отиде да запали свещта, която бяха духнали. После, осветена от светлината на тази свещ, малката група бегълци се зае да търси изход.

Дълго време смятаха, че търсят напразно и в това търсене загубиха повече от четвърт час. Най-накрая намериха една малка стълба, която водеше в уединената стая на мецанина. Това беше стаята на лакея на господин Дьо Вилекие и вратата й водеше към един коридор и стълбата за прислугата.

Вратата беше заключена. Кралят опита на ключалката всички ключове от връзката си, но нито един не стана. Виконт дьо Шарни опита да избута езичето на бравата с върха на ловджийския си нож, но езичето устоя. Разполагаха с изход и при все това бяха заключени както преди.

Кралят взе свещта от ръцете на госпожа Елизабет и оставяйки всички в тъмнина, се върна в спалнята си. По тайната стълба се качи в ковачницата си. Там той взе една връзка шперцове с различни странни форми и слезе. Още преди да се присъедини към групата, която го очакваше с безпокойство, той вече беше направил своя избор.

Шперцът, подбран от краля, влезе в дупката на ключалката, изскърца, завъртайки се, захапа езичето, изпусна го два пъти, но на третия път се закачи така добре, че след две-три секунди езичето поддаде. След като езичето се дръпна и вратата се отвори, всички отдъхнаха. Луи XVI се обърна към кралицата с триумфален израз на лицето.

— Какво ще кажете, госпожо? — попита той.

— Да, господине — отвърна кралицата със смях, — никога не съм казвала, че е лошо да бъдеш ключар. Само казвам, че е добре понякога да бъдеш и крал.

Сега оставаше излизането да протече според първоначалния план.

Госпожа Елизабет излезе първа, водейки принцесата. На двайсет крачки тя трябваше да бъде следвана от госпожа Дьо Турзел, водеща дофина. Между тях двете вървеше господин Дьо Малден, готов да окаже помощ на едната или на другата група.

Тези първи зърна, отделени от кралската броеница, тези бедни деца, чиято любов ги караше да гледат назад, търсещи онези, които с любов ги следваха с поглед, стъпваха треперещи и влязоха в осветения кръг, образуван от светлината на фенера, който осветяваше вратите на двореца, водещи към кулата, и минаха пред часовоя, без той да изглежда заинтересуван от тях.

— Хубаво! — каза госпожа Елизабет. — Ето че направихме една трудна стъпка.

Като стигнаха до вратичката, която водеше към „Карусел“, откриха, че пътят на часовоя пресича пътя на бегълците. Като ги видя, часовоят спря.

— Лельо — каза принцесата, стискайки ръката на госпожа Елизабет, — загубени сме, този човек ще ни познае.

— Няма значение, дете мое — отвърна госпожа Елизабет, — и така, и инак сме загубени, ако се върнем назад.

И те продължиха пътя си. Когато стигнаха на не повече от четири крачки от часовоя, той се обърна гърбом и те можаха да преминат. Дали наистина този човек ги беше познал? Знаеше ли какви знаменити бегълци оставя да преминат? Принцесите бяха убедени в това и, бягайки, изпратиха хиляди благословии на този непознат спасител.

От другата страна на вратичката те забелязаха обезпокоеното лице на Шарни. Графът се бе увил в едно голямо синьо наметало на кочияш, а главата му беше покрита с шапка от навосъчена слама.

— Ах, Боже мой! — прошепна той. — Ето ви най-накрая! А кралят? А кралицата?

— Те ни следват — отвърна госпожа Елизабет.

— Елате — каза Шарни.

И той отведе бързо бегълките при пощенската кола, която стоеше на улица „Сен Нисез“. Един фиакър беше спрял току-що до пощенската кола, сякаш за да ги шпионира.

— Е, добре, другарю — каза кочияшът на фиакъра, като видя попълнението, което доведе граф Дьо Шарни, — изглежда, че имаш пътници?

— Както виждаш, другарю — отвърна Шарни.

После каза съвсем тихо на телохранителя:

— Господине, вземете този фиакър и отивайте право към портата Сен Мартен. Няма да ви е трудно да разпознаете колата, която ни очаква.

Господин Дьо Малден го разбра и скочи във фиакъра.

— И ти имаш пътник. Бързо към операта.

Операта тогава беше при портата Сен Мартен. Кочияшът помисли, че си има работа с някой куриер, който отива да настигне господаря си на представлението, и тръгна, без да направи друга забележка, освен тези думи, отнасящи се за цената на курса, върху която падаше известно финансово утежнение.

— Знаете ли, че е полунощ, метр?

— Да, карай бързо и бъди спокоен.

По онова време лакеите бяха понякога по-щедри от господарите си и кочияшът потегли в едър тръс без повече забележки.

Едва бе завил зад ъгъла на улица „Роан“, когато през същата вратичка, през която бяха минали принцесата и госпожа Елизабет, госпожа Дьо Турзел и дофина, излезе с обикновена крачка като някой експедитор, който излиза от бюрото си след дълъг и изпълнен с работа ден, един човечец в сива дреха, нахлупил върха на шапката до носа си и с ръце в джобовете.

Това беше кралят.

Той беше последван от господин Дьо Валори. По време на пътя една от токите на обувките на краля се беше откачила. Той бе продължил, без да поиска да обърне внимание на това. Господин Дьо Валори я беше вдигнал. Шарни направи няколко крачки към него. Той беше разпознал краля, не лично, а по господин Дьо Валори, който го следваше. Той беше от онези, които винаги искаха да виждат крал у краля. Той въздъхна от мъка, почти от срам.

— Елате, сир, елате — прошепна той.

После съвсем тихо попита господин Дьо Валори:

— А кралицата?

— Кралицата ни следва с господин вашия брат.

— Добре. Тръгвайте по най-краткия път и ни чакайте при портата Сен Мартен. Аз ще тръгна по най-дългия. Срещата е при колата.

Господин Дьо Валори се устреми по улица „Сен Нисез“, след това мина по улица „Сен Оноре“, после по улица „Ришельо“, после през Площада на победите, след това по улица „Бурбон-Вилньов“.

Чакаха кралицата. Измина половин час.

Няма да се опитваме да рисуваме безпокойството на бегълците. Шарни, върху когото тежеше цялата отговорност, приличаше на луд. Той искаше да се върне в двореца, да разучи, да се осведоми. Кралят го задържа. Малкият дофин плачеше и викаше: „Мамо, мамо!“

Ужасът се удвои, когато видяха да се връща обратно, придружена от факлоносци, колата на генерал Дьо Лафайет. Тя навлизаше в „Карусел“.

Ето какво се беше случило.

При вратите на двора виконт дьо Шарни, който подкрепяше под ръка кралицата, искаше да завие наляво. Но кралицата го спря.

— Ама къде отивате? — каза тя.

— На ъгъла на улица „Сен Нисез“, където брат ми ни очаква — отвърна Изидор.

— Улица „Сен Нисез“ на брега на реката ли е? — попита кралицата.

— Не, госпожо.

— Е, добре, вашият брат ни очаква при вратичката на брега на реката.

Изидор настоя на своето. Кралицата беше толкова сигурна в това, което казваше, че в ума му се породи съмнение.

— Боже мой, госпожо! — каза той. — Нека внимаваме, всяка грешка може да се окаже смъртоносна.

— На брега на реката — повтори кралицата, — добре чух за брега на реката.

— Тогава хайде на брега на реката, госпожо. Но ако не намерим колата там, се връщаме веднага на улица „Сен Нисез“, нали?

— Да, но да вървим.

И кралицата помъкна своя кавалер през трите двора, отделени един от друг по онова време с дебели зидове и които бяха свързани един с друг само посредством тесни отвори близо до двореца, преградени с вериги и охранявани от часови.

Кралицата и Изидор преминаха през тези три отвора един след друг и прекрачиха през трите вериги. На нито един от часовите не му дойде на ум да ги спре.

Действително, как да повярваш, че тази млада жена, облечена като камериерка от знатен дом, хваната под ръка с един хубав момък, носещ ливреята на дома Конде или почти като нея, прекрачваща така леко тежките вериги, би могла да бъде кралицата на Франция?

Стигнаха до брега на реката. Кеят беше пуст.

— Тогава е на другия бряг — каза кралицата.

Изидор искаше да се върне. Но тя сякаш обхваната от умопомрачение, каза:

— Не, не, оттук.

И повлече Изидор към Кралския мост. След като преминаха моста, откриха кея на десния бряг също така пуст, както и онзи на левия.

— Да видим в тази улица — каза кралицата.

И тя принуди Изидор да навлязат малко в улица „Бак“. След като изминаха стотина крачки, тя разбра, че трябва да се е излъгала, и спря задъхана. Силите й бяха на път да я напуснат.

— Е, добре, госпожо — каза Изидор, — все още ли настоявате?

— Не — отвърна кралицата, — водете ме където искате.

— В името на Бог, госпожо, смелост! — каза Изидор.

— О! Не ми липсва смелост, а сила — отвърна кралицата.

После, като се обърна назад, добави:

— Струва ми се, че никога няма да мога да си върна дъха. Боже мой, Боже мой!

Изидор знаеше, че този дъх, който липсваше на кралицата сега, й е толкова необходим, колкото на кошута, преследвана от кучета. Той се спря.

— Поемете си дъх, госпожо — каза той. — Имаме време. Гарантирам за брат си. Той ще чака, ако е необходимо до изгрев слънце.

— Вие мислите ли, че той ме обича? — се провикна колкото бързо, толкова и непредпазливо Мария-Антоанета, притискайки ръката на младежа до гръдта си.

— Мисля, че животът му, както и моят, ви принадлежи, госпожо, и че чувството, което при останалите е любов, при него е обожание.

— Благодаря — каза кралицата, — направихте ми добро, отдъхнах си! Да вървим…

И със същата тази трескавост тя тръгна по пътя, който вече бе избрала, изминавайки отново вече изминатия път.

Само че вместо да влизат отново в Тюйлери, Изидор я накара да минат през вратичката към „Карусел“. Пресякоха огромния площад, обикновено пълен до полунощ със сергии на амбулантни търговци и спрели фиакри. Той беше почти пуст, почти тъмен. При все това се чуваше силен шум, сякаш от колела на коли и копита на коне.

Бяха стигнали при вратичката на улица „Дьо л’Ешел“. Беше очевидно, че конете, чиито копита се чуваха, и колата, чиито колела громоляха, щяха да минат през тази врата.

Вече се забелязваше светлина — несъмнено от факлите, придружаващи тази кола.

Изидор поиска да се върне назад. Кралицата го повлече напред.

Изидор се хвърли под свода на вратата, за да я предпази точно в момента, когато главите на конете на факлоносците се появиха от противоположната страна. Той я бутна в най-тъмната ниша и се намести до нея. Но и най-тъмната ниша в същия миг беше залята от светлината на факлите, носени от конниците.

Сред тях, полуизлегнат в колата си, облечен в елегантната си униформа на генерал от Националната гвардия, беше генерал Лафайет.

В момента, когато тази кола минаваше, Изидор усети, че една ръка, силна с волята си, а не с физическата си сила, бързо го отстрани. Тази ръка беше лявата ръка на кралицата. В дясната си ръка тя държеше една бамбукова пръчка със златно топче накрая, каквито жените по онова време носеха. Тя удари с нея по колелата на колата и каза:

— Върви, тъмничарю, аз съм вън от затвора ти!

— Какво правите, госпожо — каза Изидор, — на каква опасност се излагате?

— Отмъщавам си — отвърна кралицата. — Можеш да рискуваш нещичко заради това.

И след като отмина и последният факлоносец, тя се устреми напред, сияеща като някоя богиня, радостна като дете.