Графиня Дьо Шарни

92.Съветът на отчаянието

Спомняте си положението, в което се бе намерил господин Дьо Шоазьол, командващият първия пост в Пон-дьо-Сомвел, виждайки, че около него се надига бунт, и искайки да избегне една схватка, той беше казал небрежно, без да чака повече краля, че съкровището е минало, и се бе оттеглил към Варен.

Само че за да не мине изобщо през Сен-Менеулд, който, както си спомняме, се беше разбунтувал, беше тръгнал напряко, имайки грижата, докато върви по главния път, да се движи ходом, за да даде възможност на куриера да го настигне.

Но куриерът не го настигна и при Орбевал той пое напряко. След него премина Изидор.

Господин Дьо Шоазьол беше твърдо убеден, че кралят е задържан от някое непредвидено събитие. Впрочем, ако бе имал щастието да се заблуждава и кралят продължаваше пътя си, нямаше ли той да намери господин Дандоан в Сен-Менеулд и господин Дьо Дамас в Клермон?

Ние видяхме какво стана с господин Дандоан, задържан с хората си при общината, и с господин Дьо Дамас, принуден да избяга почти сам.

Но това, което ни е познато, над което се носим на височина от шейсет години над този ужасен ден, е разказът на всеки един от участниците в тази голяма драма. А това бе още скрито от господин Дьо Шоазьол от облака на настоящето. Господин Дьо Шоазьол, който беше потеглил напряко от Орбевал, пристигна малко преди нощта в гората на Варен, в същия момент, когато Шарни, в една друга част на гората, навлизаше между дърветата в преследване на Друе.

В последното село, разположено в покрайнините на гората, сиреч в Ньовил-о-Пон, той беше принуден да загуби половин час, за да чака водач. През това време камбаните удариха тревога във всички села и един ариергард от четирима хусари беше отвлечен от селяните. Господин Дьо Шоазьол, предупреден незабавно, успя да стигне до тях с големи усилия. Четиримата хусари бяха освободени.

Но от този момент нататък камбаните забиха бясно и повече не спряха. Пътят през тази гора беше извънредно мъчителен и често дори опасен. Водачът, било умишлено, било неволно, заблуди малкия отряд и всяка минута — било за да изкачат или да слязат от някое остро възвишение, хусарите бяха принудени да слизат от конете. Понякога пътят се стесняваше толкова, че бяха принудени да вървят един по един. Един от хусарите падна в някаква пропаст и понеже от виковете му за помощ се разбра, че не е мъртъв, другарите му отказаха да го изоставят. Изгубиха петнайсет минути за спасителната операция, които се оказаха точно онези, през които кралят, арестуван, беше принуден да слезе от колата и беше отведен у господин Сос.

В дванайсет и половина, когато господата Дьо Буйе и Дьо Режкур бягаха по пътя за Дюн, господин Дьо Шоазьол и неговите четирийсет хусари излязоха при другия край на града, пристигайки по прекия път. На височината на моста те бяха посрещнати от едно силно „Кой там?“. Това кой там бе извикано от един национален гвардеец на пост.

— Франция! Хусари от полка на Лозюн! — каза господин Дьо Шоазьол.

— Няма да минете! — отвърна националният гвардеец.

И призова другарите си по оръжие.

В този момент сред населението се надигна голямо вълнение. Видяха в тъмнината да се увеличава масата от въоръжени хора, а на светлината на факли и на фенери, появили се по прозорците, проблеснаха пушки.

Без изобщо да знае с какво си има работа и какво се е случило, господин Дьо Шоазьол поиска най-напред да се запознае с положението. Той поиска да бъде свързан с полицейския пост на отряда, разположен във Варен. Това искане доведе до дълги преговори. Накрая се съгласиха да изпълнят желанието на господин Дьо Шоазьол.

Но през времето, докато вземат това решение и докато го изпълнят, господин Дьо Шоазьол можа да види, че националните гвардейци се възползват от протакането и се приготвят за отбрана, правейки купчини от дървета и насочвайки към него и неговите четирийсет души две малки оръдия. Когато мерачът привърши работата си, пристигна полицейският пост на хусарите, но пеша. Хората, които го съставляваха, не знаеха нищо, освен дето им бяха казали, че кралят е арестуван и отведен в общината.

Докато те привършваха с обясненията, господин Дьо Шоазьол помисли, че вижда малка група конници да се приближава в тъмнината и в същото време чу да се вика: „Кой там?“

— Франция! — отвърна един глас.

— Кой полк?

— Драгуните на Господина!

При тези думи отекна пушечен изстрел, изстрелян от един национален гвардеец.

— Хубаво! — каза съвсем тихо господин Дьо Шоазьол на подофицера, който стоеше до него. — Ето го господин Дьо Дамас с неговите драгуни.

И без да чака повече, освобождавайки се от двамата души, които се бяха вкопчили в поводите на коня му и му крещяха, че е негов дълг да се подчинява на общината и да признава само нея, той изкомандва да потеглят в тръс, хвана неподготвени онези, които искаха да го задържат, премина моста и навлезе в осветените улици, гъмжащи от народ.

Приближавайки се към къщата на господин Сос, той видя разпрегнатата кола на краля, а после и един малък площад, където срещу една неугледна къща се бе насъбрало голямо множество хора.

За да не влиза отрядът му в контакт с населението, той се насочи направо към казармата на хусарите, която знаеше къде се намира. Казармата беше празна — той затвори там своите четирийсет хусари. Когато господин Дьо Шоазьол излезе от казармата, двама души, идващи от кметството, го задържаха и го призоваха да се предаде на общината.

Но господин Дьо Шоазьол, който все още беше на един вик разстояние от своите хусари, отпрати тези двама души, казвайки им, че ще се предаде на общината, когато намери време, и нареди на часовоя да не пуска никого.

Двама или трима пазачи на конюшните бяха останали в казармата. Господин Дьо Шоазьол ги разпита и научи от тях, че хусарите, не знаейки какво се е случило с началниците им, бяха последвали буржоата, дошли да ги вземат, и разпръснати из града, пиеха с тях.

При тази новина господин Дьо Шоазьол влезе обратно в казармата. Тя беше убежище за четирийсетте човека, чиито коне бяха изминали повече от двайсет левги през деня. И хората, и конете бяха смазани от умора.

При все това нямаше време за колебание. Господин Дьо Шоазьол започна с това, че направи преглед на пистолетите, дали са заредени. После заяви на немски на хусарите, които, не разбирайки нито дума френски, не бяха разбрали какво става около тях, а именно че са във Варен, че кралят и кралското семейство току-що са арестувани и става въпрос да бъдат изтръгнати от ръцете на онези, които ги държат като пленници, или да умрат.

Речта му беше кратка, но разгорещена. Изглежда тя направи живо впечатление на хусарите. Der Koenig! Die Koenigin!279 повтаряха те с учудване.

Господин Дьо Шоазьол не им остави време да мислят много. Той им нареди да извадят сабите и да се строят по четирима. В едър тръс ги поведе към къщата, където беше видял един пазач, досещайки се, че държат в тази къща краля като пленник.

Там, сред ругатните на националните гвардейци, но без да се безпокои особено, той постави два патрула пред вратата и слезе от коня, за да влезе в къщата.

В мига, когато щеше да премине през прага, той усети да го докосват по рамото.

Обърна се и видя граф Шарл дьо Дамас, чийто глас беше разпознал при отговора на кой там на националните гвардейци. Може би господин Дьо Шоазьол бе разчитал на малко помощ от него.

— А, това сте вие! — каза той. — Хората ви с вас ли са?

— Аз съм сам или почти сам — отвърна господин Дьо Дамас.

— И как така?

— Полкът ми отказа да ме следва и аз съм тук с пет-шест човека.

— Ама че нещастие! Но няма значение, все пак разполагаме и с моите четирийсет хусари, да видим какво можем да направим заедно.

Кралят приемаше една депутация от комуната, водена от господин Сос. Тази депутация идваше да каже на Луи XVI:

— Понеже за жителите на Варен няма съмнение, че кралят е сред тях, те очакват да получат заповедите му.

— Заповедите ми? — отвърна кралят. — Накарайте тогава да приготвят колите ми, за да мога да тръгна.

Не се знае какво щяха да отговорят на това изрично искане общинските делегати, когато се чу галопът от конете на господин Дьо Шоазьол и когато видяха през витрините да се строяват на площада хусарите със саби в ръце. Кралицата потрепери, лъч на радост премина през очите й.

— Ние сме спасени! — прошепна тя в ухото на госпожа Елизабет.

— Бог го иска! — отвърна светата кралска овчица, която отдаваше на Бога и доброто, и злото, и надеждата, и отчаянието.

Кралят се изправи и зачака.

Общинските служители се спогледаха неспокойно.

В този момент се чу силен шум от преддверието, пазено от селяни с празни пушки. Последваха няколко разменени думи, после борба и господин Дьо Шоазьол, без шапка и с шпага в ръка, се появи на прага на вратата.

Над рамото му се виждаше бледото, но решително лице на господин Дьо Дамас.

В погледа на двамата офицери се четеше такава заплаха, че делегатите на комуната се отдръпнаха, оставяйки свободно пространството, разделящо новодошлите от краля и кралското семейство.

Когато те влязоха, вътрешността на стаята представляваше следната картина.

В средата имаше маса, върху която бяха сервирани начената бутилка вино, хляб и няколко чаши.

Кралят и кралицата, прави, слушаха депутатите на комуната. Близо до прозореца стояха госпожа Елизабет и принцесата. Върху наполовина разтуреното легло спеше дофинът, изтощен от умора. До него беше седнала госпожа Дьо Турзел, която беше облегнала глава на двете си ръце, а зад нея, прави, стояха госпожите Брюние и Дьо Ньовил. Най-накрая двамата телохранители и Изидор дьо Шарни, смазани от мъка и умора, се губеха в полумрака в дъното, полуизлегнали се на столовете. Като видя господин Дьо Шоазьол, кралицата пресече стаята по цялата й дължина и хващайки ръката му, каза:

— Ах, господин Дьо Шоазьол, това сте вие!… Бъдете добре дошъл!

— Уви, госпожо! — каза херцогът. — Идвам твърде късно, струва ми се.

— Няма значение, щом сте дошли с добра компания.

— Ах, госпожо, напротив! Ние сме почти сами. Господин Дандоан е бил задържан с драгуните си пред общината на Сен-Менеулд, а господин Дьо Дамас е бил изоставен от неговите.

Кралицата тъжно поклати глава.

— Но — продължи господин Дьо Шоазьол — къде е кавалерът Дьо Буйе? Къде е господин Дьо Режкур?

И господин Дьо Шоазьол ги потърси с поглед наоколо. В това време се приближи кралят.

— Тези господа не съм ги забелязал — каза той.

— Сир — каза господин Дьо Дамас, — давам ви честната си дума, че ги мислех за убити при колата ви.

— Какво ще правим? — попита кралят.

— Ще ви спасяваме, сир — каза господин Дьо Дамас. — Дайте вашите заповеди.

— Сир — подхвана господин Дьо Шоазьол, — имам тук четирийсет хусари. Те са изминали двайсет левги през деня, но още могат да стигнат до Дюн.

— Ами ние? — попита кралят.

— Чуйте ме, сир — отвърна господин Дьо Шоазьол, — ето, както мисля, единственото нещо, което може да се направи. Както ви казах, разполагам с четирийсет хусари. Ще сваля седмина от конете, вие ще се качите на един от тези коне, държейки дофина на ръце. Кралицата ще се качи на втория кон, госпожа Елизабет на третия, принцесата на четвъртия, госпожите Дьо Турзел, Дьо Ньовил и Брюние, които вие не искате да изоставите, ще се качат на другите три… Ние ще ви заобиколим с трийсет и тримата хусари, останали по конете си. Ще пробием път с удари със сабите и така ще имаме шанс за спасение. Но размислете добре, сир, тази мярка трябва да се предприеме на мига, ако ще я предприемате, защото след час, след половин час, може би и след четвърт час моите хусари ще бъдат спечелени от противоположната кауза!

Господин Дьо Шоазьол замълча, очаквайки отговор от краля. Кралицата изглежда беше съгласна с плана и с очи, вперени в Луи XVI, усърдно го питаше. Но той, напротив, сякаш избягваше очите на кралицата и влиянието, което тя би могла да му окаже. Най-накрая, гледайки господин Дьо Шоазьол в лицето, каза:

— Да, зная, че това е начин и дори може би единственият. Но можете ли да ми гарантирате, че при това неравенство на силите — трийсет и трима души срещу седем-осемстотин, някой пушечен изстрел няма да убие сина ми или дъщеря ми, или кралицата, или сестра ми?

— Сир — отвърна господин Дьо Шоазьол, — ако се случи подобно нещастие, защото сте последвали съвета ми, не ми остава друго, освен да се самоубия пред очите на Ваше Величество.

— Е, добре тогава — каза кралят, — вместо да си губим времето с такива крайни планове, нека поразмишляваме хладнокръвно.

Кралицата въздъхна и направи две или три крачки назад. В този момент, когато тя не криеше съжалението си, срещна Изидор, който, привлечен от шума на улицата и непрестанно надявайки се, че този шум е причинен от идването на брат му, се беше приближил до прозореца. Те размениха съвсем тихо две или три думи и Изидор се устреми навън от стаята.

Кралят продължи, сякаш беше пропуснал станалото между Изидор и кралицата.

— Общината — каза той — не отказва да ме пусне. Тя иска само да дочакам изгрева на деня. Не говоря за граф Дьо Шарни, който ни е толкова дълбоко предан и за когото не знаем нищо. Но кавалерът Дьо Буйе и господин Дьо Режкур са заминали, както ме увериха десет минути след пристигането ми, за да предупредят маркиз Дьо Буйе и да накарат да тръгнат войските, които сигурно са готови. Ако бях сам, щях да последвам съвета ви и щях да мина. Но не е възможно да рискувам живота на кралицата, на двете ми деца, на сестра ми, на тези дами с толкова хора, колкото имате, и при това, налагайки ви се да свалите от конете една част от тях, защото, разбира се, че няма да тръгна, оставайки тук моите трима телохранители! — Той извади часовника си. — Скоро ще бъде три часът. Младият Буйе е тръгнал в дванайсет и половина. Баща му сигурно е разположил войските през известно разстояние. Първите ще бъдат предупредени от кавалера. Те ще пристигнат последователно… Оттук до Стене има само осем левги. За времето от два часа, два часа и половина, човек може да ги измине на кон. За пристигането на отрядите ще е необходима цяла нощ. Към пет-шест часа маркиз Дьо Буйе може да пристигне тук лично и тогава, без никаква опасност за семейството ми, без никакво насилие ние ще напуснем Варен и ще продължим пътя си.

Господин Дьо Шоазьол призна логичността на това разсъждение и при все това инстинктът му подсказваше, че има известни моменти, в които не трябва да се слуша логиката. Той се обърна към кралицата и с поглед сякаш я молеше да даде други заповеди или поне да накара краля да отмени тези, които току-що беше дал. Но, като поклати глава, тя рече:

— Не искам да поемам върху себе си отговорността. Дълг на краля е да заповядва. Мой дълг е да се подчинявам. Впрочем споделям мнението на краля — господин Дьо Буйе няма да закъснее с пристигането си.

Господин Дьо Шоазьол се поклони и направи няколко крачки назад, увличайки господин Дьо Дамас, с когото имаше нужда да се посъветва, и направи знак на двамата телохранители да се присъединят към съвета, който щеше да се състои.