Графиня Дьо Шарни

52.Питу географ

Докато Питу пиеше, докато Питу смилаше храната си, докато Питу размишляваше, майка Коломб бе взела преднина по пътя и беше влязла в пощата.

Но Питу изобщо не се обезпокои от този факт. Пощата беше разположена срещу онова, което наричаха улица „Нова“, една уличка, която водеше към онази част на парка, където е разположена Алеята на въздишките — с петнайсет разкрача щеше да настигне майка Коломб.

Той направи тези петнайсет разкрача и стигна до прага на пощата точно когато майка Коломб излизаше с неговия пакет писма в ръка. Сред всички тези писма имаше едно сгънато и затворено в елегантен плик и кокетно запечатано с восъчен печат. Това писмо носеше адреса на Катрин Бийо. Беше очевидно, че това е писмото, което Катрин очакваше.

Според договорните условия това писмо беше връчено от раздавачката на купувача на ечемична захар, който на мига потегли за Писльо, радостен и тъжен едновременно — радостен от щастието, което щеше да донесе на Катрин, тъжен от това, че щастието на девойката идваше от един извор, чиято вода се струваше твърде горчива на устните му.

Но въпреки тази горчивина пратеникът представляваше такава превъзходна натура, че за да занесе по-бързо това проклето писмо, той неусетно премина от ходом в тръс, а от тръс в галоп.

На петдесетина крачки от фермата той изведнъж се спря, помисляйки с основание, че ако пристигне така, задъхан и целия в пот, можеше да вдъхне недоверие на татко Бийо, който изглежда беше стъпил на тесния и трънлив път на подозрението.

Така че той реши да измине, с риск да закъснее една-две минути, с по-спокойна крачка пътя, който му оставаше. И за тази цел вървеше с важността на едно от онези доверени лица от трагедия, на каквото доверието на Катрин го беше уподобило, когато, минавайки пред стаята на младата болна, той забеляза, че болногледачката, несъмнено за да пусне малко свеж въздух в стаята, беше открехнала прозореца. Питу пъхна най-напред носа си, а след него и окото си в процепа. Повече не можа поради куката на прозореца. Но и това му стигна, за да види Катрин будна и чакаща го и беше достатъчно за Катрин, за да види как Питу с тайнствен вид и прави знаци.

— Писмо!… — избъбри девойката. — Писмо!

— Шът!… — каза Питу.

И като се огледа наоколо с погледа на бракониер, който иска да заблуди всички горски пазачи от околията, и видя, че е съвсем сам, той хвърли писмото през процепа и то с такава ловкост, че то падна точно в стъкления съд, който тази, която го очакваше, беше сложила до възглавницата си.

После, без да чака благодарността, която нямаше да му се размине, той се прехвърли обратно назад и продължи да следва пътя към портата на фермата, на чийто праг намери Бийо.

Ако нямаше нещо като извивка на стената, арендаторът би могъл да види станалото току-що и само Бог знае, с настроението, в което изглежда беше, какво би се случило, ако увереността заменеше простото подозрение. Честният Питу не очакваше да налети лице в лице на арендатора и почувства как въпреки желанието си се изчервява до уши.

— О, господин Бийо! — каза той. — Наистина ме уплашихте!…

— Да уплаша тебе, Питу!… Един капитан от Националната гвардия!… Един победител от Бастилията! Да те уплаша!…

— Какво искате! — каза Питу. — Има и такива моменти. Проклятие! Когато не си предупреден…

— Да… — каза Бийо — и когато си очаквал да срещнеш дъщерята, но срещаш бащата, нали?…

— О, господин Бийо! Няма такова нещо! — каза Питу. — Не съм очаквал да срещна госпожица Катрин. О, не! Макар и да е все по-добре и по-добре, както се надявам, тя е още твърде болна, за да се надигне.

— Нямаш ли нещо да й казваш? — попита Бийо.

— На кого?

— На Катрин…

— И още как. Имам да й съобщя, че доктор Рейнал каза, че ще бъде добре и че ще дойде през деня. Но някой друг може да й го каже също толкова добре, колкото и аз.

— Впрочем ти би трябвало да си гладен, нали?

— Гладен ли?… — каза Питу. — Пфу!

— Как така не си гладен? — провикна се арендаторът.

Питу усети, че е изрекъл глупост. Питу, който в осем часа сутринта не е гладен, това е нарушение на равновесието в природата.

— Разбира се, гладен съм! — каза той.

— Е, добре тогава, влез и яж. Надничарите вече са започнали да закусват и трябва да са ти запазили място.

Питу влезе, а Бийо го проследи с очи, макар добродушието му почти да беше разсеяло подозренията му. Той го видя да сяда в горния край на масата и да напада хляба и чинията със сланина така, сякаш в стомаха си нямаше две самунчета меден хляб, четири пръчки ечемична захар и една пинта вода.

Наистина, по всяка вероятност стомахът на Питу вече беше отново празен. Героят не умееше да прави много неща наведнъж, но което правеше, го правеше добре. Натоварен от Катрин с поръчка, той я беше изпълнил по най-добрия начин. Поканен от Бийо да хапне, той похапваше добре.

Бийо продължаваше да го наблюдава. Но като видя, че Питу не вдига очи от чинията си, като видя, че грижите му се простират до бутилката със сидър191, която стоеше пред него, и забелязвайки, че нито веднъж погледът му не потърси вратата на стаята на Катрин, той повярва, че малкото пътешествие на Питу до Виле-Котре не е имало друга цел освен съобщената.

Към края на закуската на Питу вратата на Катрин се отвори и госпожа Клеман излезе оттам и влезе в кухнята със смирената усмивка на болногледачка на устните — тя идваше за своята чаша кафе.

Няма защо да казваме, че тя се появи за пръв път в шест часа сутринта, сиреч четвърт час след тръгването на Питу, за да поиска една чашка ракия, единственото нещо, което я поддържаше, след като е будувала цяла нощ, както казваше тя.

При появата й госпожа Бийо тръгна към нея, а господин Бийо влезе. И двамата попитаха за здравето на Катрин.

— Тя е добре — отвърна госпожа Клеман, — все пак мисля, че в момента госпожица Катрин малко бълнува.

— Как така бълнува?… — попита татко Бийо. — Нали й беше минало?

— О, Боже мой! Бедното ми дете! — прошепна жена му.

Питу вдигна глава и се заслуша.

— Да — подзе отново госпожа Клеман, — тя говори за някакъв град, наречен Тюрен, за една страна, наречена Сарден, и вика господин Питу, за да й каже какви са този град и тази страна.

— Ето ме! — каза Питу, гълтайки остатъка от сидъра в канчето си и бършейки уста с ръкава си.

Погледът на татко Бийо го спря.

— При все това — каза той, — ако господин Бийо прецени по повод на това дали да давам обясненията, които госпожица Катрин желае…

— Защо не? — каза майка Бийо. — Щом бедното дете иска да те види, върви, моето момче. Още повече, че доктор Рейнал каза, че си чудесен ученик по медицина.

— Проклятие! — каза наивно Питу. — Питайте госпожа Клеман как сме се грижили за госпожица Катрин тази нощ… Тази достойна жена, госпожа Клеман, не мигна цяла нощ! Нито пък аз.

Това беше проява на голяма ловкост от страна на Питу, да засегне тази така деликатна за болногледачката тема. Тъй като тя беше изкарала един чудесен сън от полунощ до шест часа сутринта, да заяви, че не е спала нито миг, означаваше да я направи своя приятелка и нещо повече от приятелка — своя съучастничка.

— Това е добре! — каза татко Бийо. — Щом Катрин те вика, върви при нея. Може би ще дойде момент, когато ще поиска да види и нас, майка си и мене.

Питу инстинктивно усети, че наближава буря и като овчар в полето, макар и готов да я посрещне, ако се наложи, все пак навреме потърси подслон, за да се скрие от бурята.

Този подслон беше Арамон.

В Арамон той беше крал. Какво ти крал! Той беше повече от крал — той беше командващ Националната гвардия! Той беше Лафайет!

Впрочем Питу имаше и задължения, които го зовяха в Арамон. Така че той си обеща веднага щом приключи с Катрин, да се върне бързо в Арамон. С този план в ума си и с устното разрешение на господин Бийо и мисленото съгласие на госпожа Бийо той влезе в стаята на болната.

Катрин го очакваше нетърпеливо. По блясъка в очите и по цвета на бузите човек можеше да си помисли, както бе казала госпожа Клеман, че тя е все още във властта на треската. Едва Питу бе затворил след себе си вратата на стаята на Катрин, когато тя, познавайки го по стъпките и очакваща го, впрочем, от почти цял час и половина, се обърна към него и му протегна двете си ръце.

— Ах! Това си ти, Питу! — каза девойката. — Колко се забави!

— Не е моя вината, госпожице — отвърна Питу. — Баща ви ме задържа.

— Баща ми?

— Той същият… О! Сигурно се досеща за нещо. И освен това аз — добави Питу с въздишка — не бързах много, знаех, че вече имате това, което желаехте да имате.

— Да, Питу… да — каза девойката, свеждайки очи, — и ти благодаря.

После добави с тих глас:

— Ти си много добър, Питу, и аз много те обичам!

— Вие също сте много добра, госпожице Катрин — отвърна Питу, готов да се разплаче. Защото чувстваше, че цялото това приятелство към него е отблясък от любовта към друг и колкото и да беше скромен добрият момък, в дъното на сърцето си беше унизен, че е само бледата луна на Шарни. Така че добави бързо:

— Дойдох да ви обезпокоя, госпожице Катрин, защото ми казаха, че желаете да узнаете нещо…

Катрин посегна с ръка към сърцето си — тя търсеше писмото на Изидор, несъмнено за да почерпи от него смелост да попита Питу. Накрая, като направи усилие, запита:

— Питу, след като си толкова учен, можеш ли да ми кажеш какво е това Сарден?

Питу призова всичките си спомени по география.

— Почакайте… Почакайте, госпожице — каза той, — това трябва да го знам. В числото на нещата, на които абат Фортие претендираше да ни учи, беше и географията. Почакайте… Сарден… Трябва да съм… Ах! Само да намеря първата дума и ще ви кажа и останалите!

— О! Търси, Питу… Търси — каза Катрин и сплете умолително ръце.

— По дяволите! — каза Питу. — Точно това правя. Сарден… А! Ето го!

Катрин си отдъхна.

— Сарден — подхвана Питу, — Сардиния на римляните е един от трите големи острова в Средиземно море, на юг от Корсика, от която го разделя протокът Бонифачо, е част от държавата Сардиния, която води името си от него и която наричат кралство Сардиния. От север на юг тя се простира на шейсет левги и на шестнайсет от изток на запад. Населението й е петдесет и четири хиляди души. Столицата е Каляри… Ето какво е Сарден, госпожице Катрин.

— О, Боже мой! — каза девойката. — Колко сте щастлив, че знаете толкова много неща, господин Питу!

— Вярно е — каза Питу, чието самолюбие беше твърде поласкано, макар и любовта му да беше наранена, — вярно е, че имам добра памет.

— А сега — реши се, макар и мъничко боязливо да продължи Катрин, — сега, като ми казахте какво е Сардиния, бихте ли ми казали какво е Тюрен?…

— Тюрен?… — повтори Питу. — Разбира се, че ще искам да ви кажа, госпожице Катрин… ако все пак си го спомня.

— О! Опитайте да си спомните; това е най-важното, господин Питу.

— Проклятие! Щом това е най-важното — каза Питу, — ще трябва… Впрочем, дори да не си го спомня, ще проуча…

— Бих… бих… — настоя Катрин, — бих предпочела да го науча веднага… Мислете, скъпи Питу… мислете.

И Катрин произнесе тези думи с толкова ласкав глас, че те предизвикаха тръпка по цялото тяло на Питу.

— Ах! Старая се… госпожице — каза той, — старая се…

Катрин го подкрепяше с поглед. Питу отметна глава назад, сякаш за да изследва тавана.

— Тюрен… — каза той, — Тюрен… Проклятие! Госпожице, това е по-трудно от Сардиния… Сардиния е един голям остров в Средиземно море, а има само три големи острова в Средиземно море Сардиния, която принадлежи на краля на Пиемонт192, Корсика, която принадлежи на краля на Франция, и Сицилия, която принадлежи на краля на Неапол, докато Тюрен е една обикновена столица…193

— Какво ми бяхте казали за Сардиния, скъпи Питу?…

— Казах, че Сардиния принадлежи на краля на Пиемонт и мисля, че не се лъжа, госпожице.

— Това е… Точно така, скъпи Питу. В писмото си Изидор казва, че отива в Тюрен, в Пиемонт…

— А! — каза Питу. — Сега разбирам… Добре! Добре!… Значи кралят е изпратил господин Изидор в Тюрен, за да знаете къде отива господин Изидор, което ме питахте…

— А за какво друго — отвърна девойката, — ако не заради него? Какво ме интересуват Сардиния, Пиемонт и Тюрен?… Не съм била там и не зная какъв е този остров и тази столица и малко се интересувах от това. Но той е заминал за Тюрен… Разбираш ли, скъпи Питу? И аз искам да знам какъв град е Тюрен…

Питу въздъхна дълбоко, поклати глава, но не намали усилията си, за да задоволи любопитството на Катрин.

— Тюрен… — каза той, — почакайте… столица на Пиемонт… Тюрен… Тюрен… Сетих се! Тюрен, Боденсемагус, Торазия, Колония Юлия, Августа Торинорум при древните. Днес е столица на Пиемонт и на кралство Сардиния. Разположена е на реките По и Доар. Един от най-хубавите градове в Европа. Население — сто двайсет и пет хиляди жители. Царуващ крал е Карло-Емануел194… Ето, това е Тюрен, госпожице Катрин.

— И на какво разстояние от Писльо е Тюрен, господин Питу? Вие, който знаете всичко, трябва да знаете и това…

— А, проклятие! — каза Питу. — Лесно ще ви кажа на какво разстояние е Тюрен от Париж. Но от Писльо ми е по-трудно.

— Е, добре, кажете най-напред от Париж, Питу… И ще прибавим осемнайсетте левги от Писльо до Париж.

— Я виж ти! Колко сте умна! — каза Питу.

И продължи да изрежда:

— Разстояние от Париж, двеста и шест левги. От Рим — сто и четирийсет. От Константинопол…

— Необходимо ми е само разстоянието от Париж, скъпи Питу. Двеста и шест левги… и осемнайсет… двеста двайсет и четири. И така той е на двеста двайсет и четири левги от мен… А преди три дни беше тук… на три четвърти левга… до мен… а днес… — добави Катрин, потъвайки в сълзи и кършейки ръце, — днес е на двеста двайсет и четири левги от мен!…

— О, още не! — плахо подхвърли Питу. — Той не е тръгнал по-рано от завчера… Не е стигнал и средата на пътя…

— Къде е тогава?

— А, това не знам! — отвърна Питу. — Абат Фортие ни учеше за кралствата и столиците им, но нищо не ни разправяше за пътищата, които водят до там.

— Та това ли е всичко, което знаеш, скъпи Питу?

— Ох! Боже мой, да! — каза географът, унизен, че е достигнал толкова бързо до границите на своята наука. — Освен че Тюрен е опорен пункт на аристократите!

— Какво ще рече това?

— Ще рече, госпожице, че в Тюрен са се събрали всички принцове и принцеси, всички емигранти — граф Д’Артоа, принц Дьо Конде, госпожа Дьо Полиняк, един куп негодници, в края на краищата, които заговорничат против нацията и на които, трябва да се надяваме, един ден ще отрежат главите с една твърде остроумна машина, която господин Гийотен е на път да изобрети.

— О, господин Питу!…

— Какво пък сега, госпожице?…

— Ето че пак ставате свиреп, както при първото ви завръщане от Париж.

— Свиреп!… Аз? — каза Питу. — А! Вярно… Да, да, да!… Господин Изидор е един от онези аристократи там! И вие се страхувате за него…

После добави с една от онези дълбоки въздишки, за които споменахме неведнъж:

— Да не говорим повече за него… Да поговорим за вас, госпожице Катрин, и за начина, по който мога да ви бъда полезен.

— Скъпи Питу — каза Катрин, — писмото, което получих тази сутрин, вероятно няма да бъде единственото, което ще получа…

— И желаете да ида и да потърся и другите, както това?…

— Питу… След като си започнал да правиш нещо…

— Така и трябва да продължа, нали?

— Да…

— Аз друго и не искам.

— Ти разбираш, че както ще бъда следена от баща ми, не бих могла да отида в града…

— А! Но трябва да ви кажа, че татко Бийо следи и мен. Прочетох погледа му.

— Да. Но вас, Питу, той няма да може да ви следи в Арамон, а ние можем да си уговорим едно място, където ще оставяте писмата.

— О, много добре! — отвърна Питу. — Като например дебелата куха върба, която е близо до мястото, където ви намерих припаднала.

— Точно така — каза Катрин, — близо е до фермата и в същото време не се вижда от прозорците. Значи се уговорихме, ще ги оставяте там?…

— Да, госпожице Катрин.

— Само че вие ще имате грижата никой да не ви види!

— Питайте горските от областта дали са ме видели, а при все това аз съм им отмъкнал зайци с дузини!… Но вие, госпожице Катрин, как ще направите така, че да вземате тези прословути писма.

— Аз ли?… О! — каза Катрин с усмивка, пълна с надежда и воля. — Аз ще се опитам да оздравея твърде бързо!

Питу изпусна една въздишка, по-дълбока от всички досегашни. В този момент вратата се отвори и се появи доктор Рейнал.