Графиня Дьо Шарни

180.21 януари

Господин Еджуърт дьо Фирмонт бе изповедникът на госпожа Елизабет — бяха изминали вече шест седмици откакто кралят, предвиждайки, че ще го сполети осъждане, беше поискал от сестра си съвет по избора на свещеника, който трябваше да го съпровожда в последния момент, а госпожа Елизабет, плачейки, беше посъветвала брат си да се спре на абат Дьо Фирмонт.

Този достоен духовник, по произход англичанин, беше избягнал септемврийските кланета и се беше оттеглил в Шоази-льо-Роа под името Есекс. Госпожа Елизабет знаеше тайния му адрес и бе накарала да го предупредят в Шоази, че се надява в момента на осъждането той да бъде в Париж.

Тя не се лъжеше.

Абат Еджуърт, както казахме, прие поръчението със сдържана радост.

Така на 21 декември 1792 година той писа на един от своите приятели в Англия:

Такъв беше човекът, който не трябваше повече да се отделя от Луи XVI, освен в момента, в който той щеше да напусне земята, за да отиде на небето.

Кралят го накара да влезе в кабинета му и се затвори там с него.

В осем часа вечерта той излезе от кабинета си и се обърна към комисарите:

— Господа, имайте добрината да ме заведете при семейството ми.

— Не можем да извършим това — отвърна единият от комисарите. — Но можем да ги накараме да слязат те, ако желаете.

— Така да бъде — каза кралят, — щом ще мога да се видя с тях в стаята си, свободно и без свидетели.

— Не в стаята ви — възрази същият общинар, — а в трапезарията. Току-що го решихме заедно с министъра на правосъдието.

— Все пак — каза кралят, — вие чухте, че декретът на Конвента ми позволява да се видя със семейството си без свидетели.

— Това е вярно. Вие ще бъдете насаме — ще затворим вратата. Но през стъклата ще ви държим под око.

— Така е добре, направете го.

Общинарите излязоха, а кралят мина в трапезарията. Клери го последва, отмествайки масата настрани и избутвайки столовете в дъното, за да отвори пространство.

— Клери — каза кралят, — донесете малко вода и една чаша, в случай че кралицата е жадна.

На масата имаше една от онези гарафи с ледена вода, за които един от членовете на Комуната беше упрекнал краля, така че Клери донесе само чаша.

— Дайте обикновена вода, Клери — каза кралят, — ако кралицата пие ледена вода, с която не е свикнала, може да се разболее… После, почакайте, Клери, поканете през това време господин Фирмонт да не излиза изобщо от кабинета ми — страхувам се видът му да не направи голямо впечатление на семейството ми.

В осем и половина вратата се отвори. Кралицата идваше първа, държейки сина си за ръка. Принцесата и госпожа Елизабет я следваха.

Кралят протегна ръце. Двете жени и двете деца се хвърлиха в обятията му, плачейки.

Клери излезе и затвори вратата.

За няколко минути настана мрачно мълчание, прекъсвано само от ридания. После кралицата поиска да отведе краля в стаята му.

— Не — каза Луи XVI, — мога да ви виждам само тук.

Кралицата и кралското семейство бяха научили от вестникопродавците за издадената присъда, но не знаеха никакви подробности около процеса — кралят им ги разказа, извинявайки хората, които го бяха осъдили, и отбелязвайки пред кралицата, че нито Петион, нито Манюел бяха гласували за смърт.

Кралицата слушаше и всеки път, щом поискаше да заговори, избухваше в ридания.

Бог обезщетяваше бедния затворник. Той го караше в последните му часове да обожава всичко заобикалящо го, дори и кралицата.

Както можахме да видим в романизираната част на това съчинение, кралицата лесно се оставяше да бъде увлечена от живописната страна на живота. Тя имаше онова живо въображение, което много повече от темперамента кара жените да бъдат непредпазливи. Кралицата беше непредпазлива през целия си живот — непредпазлива в приятелствата си, непредпазлива в любовта си. Затворничеството я спаси от гледна точка на морала — тя се върна към светите и чисти вълнения на семейството, от които страстите на младостта й я бяха отдалечили, и тъй като тя не можеше да върши нищо другояче, освен със страст, страстно обикна в нещастието този крал, този съпруг, който в дните на благоденствие тя беше виждала само откъм неговата тромава и вулгарна страна.

Варен и 10 август й бяха показали Луи XVI като човек без инициатива, без решителност, обременен, почти страхлив. В Тампъл тя започна да забелязва, че не само съпругата е преценила зле своя съпруг, но също така и кралицата зле е преценила краля.

В Тампъл тя го видя спокоен, търпелив към оскърбленията, благ и твърд като Христос. Всичката нейна светска студенина се разпадна, разтопи се и се обърна в полза на добрите чувства. Тя обикна много същия, когото беше презирала много. „Уви! — каза кралят на господин Дьо Фирмонт. — Трябваше ли да обичам толкова и да бъда така нежно обичан!“

И така при тази последна среща кралицата се остави да бъде увлечена от едно чувство, което приличаше на угризение. Тя беше поискала да отведе краля в стаята му, за да остане за миг насаме с него. Когато видя, че това е невъзможно, тя придърпа краля в нишата на един прозорец.

Там несъмнено щеше да падне в краката му и сред сълзи и ридания да му поиска прошка — кралят разбра всичко, спря я и като извади от джоба си завещанието си, каза:

— Прочетете това, многообичана ми съпруго!

И с пръст й посочи следващия параграф, който кралицата прочете полугласно:

Мария-Антоанета взе ръцете на краля и ги целуна. Във фразата: „така че тя може да бъде сигурна, че нямам нищо против нея“ — имаше една твърде милостива прошка; а голяма деликатност в думите: „освен ако тя мисли, че има нещо, в което сама да се упрекне“.

Кой би се осмелил да упрекне в нещо онази, която щеше да се представи пред потомството двойно увенчана от мъченичеството и от прошката на своя съпруг?

Тя почувства това. Тя разбра, че от този миг нататък е силна пред историята. Но не разбра, че е по-слаба от онзи, когото обичаше така късно и който чувстваше, че съвсем не е обичан достатъчно. Вече не думи се изплъзваха от гърдите на нещастната жена, това бяха ридания и откъслечни викове. Тя казваше, че иска да умре със съпруга си и че ако й откажат тази милост, тя ще се остави да умре от глад.

Злокобното сбогуване продължи почти два часа.

Най накрая, в десет часа и четвърт кралят стана пръв и тогава жена, сестра и деца се накачиха по него като плодове на дърво. Кралят и кралицата държаха дофина, всеки хванал по една ръка. Принцесата беше отляво на баща си, прегръщайки го през кръста. Госпожа Елизабет, от същата страна, от която стоеше и племенницата й, беше уловила ръката на краля. Кралицата — тя беше тази, която имаше право на повече утешение, защото тя беше най-малко чистата, — та, кралицата беше обвила с ръка врата на съпруга си. Цялата тази натъжена група вървеше с едно и също движение, издавайки стенания, ридания и викове, сред които можеха да се чуят само тези думи:

— Ще се видим отново, нали?

— Да… да… Бъдете спокойни!

— Утре сутринта… Утре сутринта, в осем часа?

— Обещавам ви.

— Но защо не в седем часа? — попита кралицата.

— Е, добре, да, в седем часа — каза кралят. — Но… Сбогом! Сбогом!

И той произнесе това „сбогом“ с толкова изразителен глас, че се усети как се бои, да не видят, че смелостта му изневерява.

Принцесата не можа да понесе повече — тя въздъхна и се отпусна до стъклото на прозореца. Беше припаднала.

Госпожа Елизабет и Клери я вдигнаха.

Кралят усети, че трябва да бъде силен — той се изтръгна от ръцете на кралицата и на дофина и влезе обратно в стаята си, викайки:

— Сбогом! Сбогом!…

После затвори вратата зад себе си.

Съвсем обезумяла, кралицата се залепи до вратата, без да се осмелява да поиска от краля да отвори отново, но плачеща и ридаеща, удряща по ламперията с протегнатата си ръка.

Кралят имаше смелостта да не излезе.

Тогава общинарите поканиха кралицата да се оттегли, повтаряйки вече дадените уверения, че на другия ден ще може да види съпруга си в седем часа сутринта.

Клери искаше да отнесе все още припадналата принцеса при кралицата. Но на второто стъпало общинарите го спряха и го принудиха да се прибере обратно.

Кралят се беше присъединил към своя изповедник в кабинета в куличката и го караше да разкаже за начина, по който е бил доведен в Тампъл. Дали този разказ стигаше до ума му или неясните думи само бръмчаха в ушите му, заглушени от собствените му мисли? Никой не може да каже това.

Във всеки случай ето какво разказа абатът.

Предупреден от господин Дьо Малзерб, който му беше определил среща при госпожа Дьо Сенозан, че кралят ще се нуждае от помощта му, ако бъде осъден на смърт, абат Еджуърт, въпреки заплашващия го риск, се беше върнал в Париж и научил за издадената в неделя сутринта присъда, чакаше на улица „Дю Бак“.

В четири часа вечерта един непознат се яви при него и му връчи писмо, което съдържаше следното:

Непознатият имаше заповед да придружи свещеника — при портата чакаше кола.

Абатът слезе и тръгна с непознатия.

Колата спря в Тюйлери.

Абатът завари министрите по време на съвет. При влизането му те станаха.

— Вие ли сте абат Еджуърт дьо Фирмонт? — попита Гара.

— Да — отвърна абатът.

— Е, добре — продължи министърът на правосъдието, — Луи Капе ни засвидетелства желанието си да бъдете с него в последните му мигове и ние ви повикахме, за да научим дали ще се съгласите да му окажете услугата, която той иска от вас.

— Щом кралят е посочил мен — каза свещеникът, — мой дълг е да се подчиня.

— В такъв случай вие ще дойдете с мен в Тампъл — продължи министърът, — приготвил съм се за това.

И той отведе абата в колата си.

Ние видяхме как след като изпълни обичайните формалности, той стигна до краля. Как след това Луи XVI беше повикан заради семейството си, а после се беше върнал при абат Еджуърт, от когото поиска подробностите, които току-що прочетохте.

Когато разказът свърши, кралят каза:

— Господине, да забравим сега за всичко, за да помислим за великото и единствено дело на моето спасение.

— Сир — отвърна абатът, — готов съм да направя най-доброто, което мога, и се надявам, че Бог ще допълни онова, което моите малки заслуги допринасят, но не смятате ли, че за вас ще бъде най-напред едно голямо утешение да изслушате литургия и да се причестите?

— Да, разбира се — каза кралят. — И повярвайте, че оценявам напълно подобна милост. Но на какво ще се изложите вие по този въпрос?

— Това се отнася до мен, сир, и аз държа да докажа на Ваше Величество, че съм достоен за честта, която ми е оказал, избирайки ме за своя подкрепа. Нека кралят ми даде свобода да действам и отговарям за всичко.

— Тогава вървете, господине — каза Луи XVI.

После поклати глава и повтори:

— Вървете, но няма да успеете.

Абат Еджуърт се поклони и излезе, искайки да бъде отведен в залата на съвета.

— Този, който ще умре утре — каза абат Еджуърт на комисарите, — желае, преди да умре, да изслуша литургия и да се изповяда.

Общинарите се спогледаха учудени. Дори и не им беше хрумвало, че може да им бъде отправено подобно искане.

— И къде, по дяволите, да намерим по това време свещеник и църковни утвари по този час? — казаха те.

— Свещеникът е намерен — отвърна абат Еджуърт — защото аз съм тук. Колкото до утварите, най-близката църква ще ги осигури. Става въпрос само да се изпрати някой да ги потърси.

Общинарите се колебаеха.

— Ами ако това е клопка? — каза единият от тях.

— Каква клопка? — попита абатът.

— Ако под предлог да причестите краля, вие го отровите?

Абат Еджуърт изгледа втренчено онзи, който бе изразил това съмнение.

— Слушайте — продължи общинарят, — историята дава достатъчно примери в това отношение, за да ни кара да бъдем предпазливи.

— Господине — каза абатът, — на влизане бях претърсен толкова старателно, че би трябвало да сте абсолютно убедени, че не съм внесъл отрова. Ако утре я имам, то ще съм я получил от вас, защото нищо не може да стигне до мен, без да е минало през ръцете ви.

Свикаха отсъстващите членове и го обсъдиха.

Искането беше удовлетворено при две условия: първото, абатът да напише една молба, която да подпише от свое име; второто, церемонията да приключи на следващия ден най-късно до седем часа сутринта, защото затворникът трябваше точно в осем часа да бъде отведен на мястото на екзекуцията.

Абатът написа молбата си и я остави на бюрото. После беше отведен обратно при краля, на когото съобщи добрата новина, че искането му е удовлетворено.

Беше десет часът. Абат Еджуърт остана затворен с краля чак до полунощ.

В полунощ кралят каза:

— Уморен съм, господин абат, и искам да спя — имам нужда от сили за утре.

После извика два пъти:

— Клери! Клери!

Клери влезе, съблече краля и поиска да навие косите му, но той каза с усмивка:

— Не си струва труда.

След което си легна. И докато Клери дърпаше завесите на леглото, му каза:

— Ще ме събудите в пет часа.

Едва поставил глава на възглавницата, затворникът заспа, толкова бяха силни при този човек материалните нужди.

Господин Дьо Фирмонт се хвърли на леглото на Клери, който прекара нощта на един стол.

Клери спеше със сън, изпълнен с ужаси и внезапни пробуждания. Така чу да удря пет часът.

Той веднага стана и започна да разпалва огъня.

От шума, който вдигна, кралят се събуди.

— Ей, Клери! Удари ли пет часът? — попита той.

— Сир — отвърна камериерът, — повечето часовници биха пет часа, но стенният още не е ударил.

И той се приближи до леглото.

— Добре спах — каза кралят. — Имах нужда от това — вчерашният ден ужасно ме умори! Къде е господин Дьо Фирмонт?

— На моето легло, сир.

— На вашето легло! А вие къде прекарахте нощта?

— На този стол.

— Яд ме е… Сигурно ви е било зле.

— О, сир! — каза Клери. — Мога ли да мисля за себе си в подобен момент?

— Ах, бедни мой Клери! — каза кралят.

И протегна едната си ръка, която камериерът целуна, плачейки.

Тогава за последен път верният служител започна да облича краля. Той беше приготвил една кафява дреха, панталон от сиво сукно, чорапи от сива коприна и един жакет от пике във формата на жилетка.

След като кралят беше облечен, Клери го вчеса. През това време Луи XVI откачи от верижката на часовника си един печат, сложи го в джоба на жакета си и остави часовника на полицата на камината. После, като свали една халка от пръста си, я постави в същия джоб, където беше печатът.

В момента, когато Клери му подаваше дрехата, кралят извади портфейла си, лорнета и табакерата и ги постави на полицата на камината, както и кесията си. Всички тези приготовления се правеха пред общинарите, които бяха влезли в стаята на осъдения, щом бяха забелязали светлината в нея.

Удари пет и половина.

— Клери — каза кралят, — събудете господин Дьо Фирмонт.

Господин Дьо Фирмонт беше буден и станал. Той чу дадената на Клери заповед и влезе.

Кралят го поздрави с кимване и го помоли да го последва в кабинета му.

Тогава Клери побърза да постави олтара — това беше скринът от стаята, закрит с една покривка. Колкото до светите посъди, бяха ги намерили, както им беше казал абат Еджуърт в първата църква, където бяха попитали. Тази църква беше на Капуцините от Маре, близо до двореца Субиз.

След като разположи олтара, Клери отиде да предупреди краля.

— Ще можете ли да прислужвате при литургията? — попита го Луи.

— Надявам се — отвърна Клери. — Само не зная отговорите наизуст.

Тогава кралят му даде един требник, който отвори на „Въведение“.

Господин Дьо Фирмонт беше вече в стаята на Клери, където се преобличаше.

Срещу олтара камериерът беше поставил един фотьойл и беше сложил една голяма възглавница пред фотьойла. Но кралят го накара да я махне и отиде сам да потърси една по-малка, украсена с ресни, с която обикновено си служеше при молитвите си.

Щом свещеникът се върна в стаята, общинарите, които несъмнено се страхуваха да не бъдат опетнени от досега с един човек на църквата, се оттеглиха в преддверието.

Беше шест часът. Литургията започна. Кралят я изслуша от начало до край на колене и много съсредоточено. След литургията се причести и абат Еджуърт, оставяйки го да се моли, отиде в съседната стая да съблече богослужебните одежди.

Кралят се възползва от този момент, за да благодари на Клери и да се сбогува с него. После влезе отново в кабинета си. Господин Дьо Фирмонт отиде при него.

Клери седна на леглото си и започна да плаче.

В седем часа кралят го повика.

Клери дотича.

Луи XVI го отведе в нишата на един прозорец и му каза:

— Ще предадете този печат на сина ми, а тази халка на жена ми… Кажете им, че ми е много мъчно, че ги напускам!… Този малък пакет съдържа коси от цялото ми семейство — и него ще предадете също на кралицата.

— Но нима няма да я видите пак, сир? — попита Клери.

Кралят се поколеба за миг, сякаш като че ли сърцето му го беше напуснало, за да отиде при нея, после каза:

— Не, решително, не… Зная, бях обещал да ги видя тази сутрин. Но искам да им спестя мъката от една така жестока раздяла… Клери, ако ги видите отново, ще им кажете колко ми е струвало да тръгна, без да ги прегърна за последен път…

При тези думи той изтри сълзите си.

После, с още по-болезнена нотка в гласа, продължи:

— Клери, вие ще им предадете моето последно сбогом, нали?

И се прибра в кабинета си.

Общинарите бяха видели, че кралят, както казахме, предава различни неща на Клери — един от тях поиска да се оповестят. Но друг предложи да оставят Клери да ги съхранява, докато съветът вземе решение. Това предложение надделя.

Четвърт час по-късно кралят излезе отново от кабинета си.

Клери стоеше отпред, очаквайки заповедите му.

— Клери — каза той, — попитайте дали бих могъл да получа ножици.

И се прибра обратно.

— Би ли могъл кралят да получи ножици? — попита Клери комисарите.

— Какво иска да прави с тях?

— Не зная нищо. Попитайте него.

Един от общинарите влезе в кабинета. Той намери краля на колене пред господин Дьо Фирмонт.

— Поискали сте ножици — каза той. — Какво искате да правите с тях?

— Те са, за да ми отреже Клери косата — отвърна кралят.

Общинарят слезе в стаята на съвета.

Обсъждаха половин час и след този половин час отказаха да му дадат ножици.

Общинарят се върна.

— Съветът отказа — каза той.

— Не бих докоснал изобщо ножиците — каза кралят. — И Клери би отрязал косата ми във ваше присъствие… Обсъдете пак, господине, моля ви.

Общинарят слезе отново при съвета и изложи отново искането на краля. Но съветът упорстваше в отказа си.

Тогава един общинар се приближи до Клери и му каза:

— Мисля, че е време да се приготвиш да придружиш краля на ешафода.

— Защо да го правя, Боже мой? — попита цял треперещ Клери.

— Палачът е достатъчно добър за това! — каза друг един.

Денят започваше да изгрява. Барабаните на общата тревога отекваха из всички секции на Париж. Движението и шумът се промъкваха чак в кулата и вледеняваха кръвта във вените на абат Дьо Фирмонт и на Клери.

Но кралят, по-спокоен от тях, наостри за миг уши и каза, без да се развълнува:

— Вероятно започва да се събира Националната гвардия.

Известно време след това в двора на Тампъл навлязоха кавалерийски отряди. Чуваха се тропотът на конете и гласовете на офицерите. Кралят се заслуша наново и каза със същото спокойствие:

— Изглежда се приближават.

От седем до осем часа идваха много пъти и под различни предлози да чукат на вратата на кабинета на краля и всеки път господин Еджуърт трепереше, че ще е последният. Но всеки път Луи XVI ставаше без никакво вълнение, отиваше при вратата, отговаряше на лицата, които го прекъсваха, и се връщаше, за да седне до своя изповедник.

Господин Еджуърт не виждаше хората, които идваха така, но долавяше по някоя от думите им. Веднъж чу как един от онези, които ги прекъсваха, каза на затворника:

— Охо! Всичко това беше добре, когато бяхте крал, но сега вече не сте!

Кралят се върна с непроменено лице, само каза:

— Виждате как се отнасят с мен тези хора, отче… Но трябва да умееш да понасяш всичко!

Почукаха отново и отново кралят отиде до вратата. Този път, като се върна, каза:

— Тези хора виждат кинжали и отрова навсякъде — те малко ме познават! Да се самоубия би било слабост. Ще помислят, че не зная как да умра.

Най-накрая, в девет часа, шумът нарасна, вратите се разтвориха с трясък. Влезе Сантер, придружен от седем или осем общинари и десет жандарми, които подреди в две редици.

При това раздвижване, без да чака да почукат на вратата на кабинета, кралят излезе.

— За мен ли идвате? — попита той.

— Да, господине.

— Искам една минута.

И той влезе и затвори отново вратата.

— Този път всичко е свършено, отче — каза той, хвърляйки се на колене пред абат Дьо Фирмонт. — Така че ми дайте последната си благословия и молете Бога да ме подкрепя до края!

Благословията му беше дадена, кралят стана отново и отваряйки вратата на кабинета тръгна към общинарите и жандармите, които стояха насред спалнята.

Всички бяха с шапки на главите.

— Шапката ми, Клери — каза кралят.

Клери, облян в сълзи, побърза да му я подаде.

— Има ли между вас — попита Луи XVI — някой член на Комуната?… Вие, мисля?

И той наистина се обърна към един от общинарите, наречен Жак Ру, заклет свещеник.

— Какво искате от мен? — попита той.

— Моля ви, да предадете този документ на кралицата… на съпругата ми.

— Не сме дошли тук, за да получаваме поръченията ти — отвърна Жак Ру, — а за да те отведем на ешафода.

Кралят прие оскърблението със същото смирение, с което би го направил и Христос, и със същата благост на човека-Бог се обърна към един друг общинар, наречен Гобо:

— Вие също ли ще ми откажете, господине?

И понеже изглеждаше, че Гобо се колебае, кралят каза:

— О! Това е завещанието ми. Вие можете да го прочетете. Там има дори разпореждания, които желая да бъдат доведени до знанието на Комуната.

Общинарят взе документа.

Тогава, като видя Клери, който, страхувайки се като камериера на Чарлз I, да не би господарят му да трепери от студа, а пък да помислят, че е от страх, като видя, както казахме, Клери, който му подаваше не само шапката, която беше поискал, но и наметалото му, каза:

— Не, Клери. Дайте ми само шапката ми.

Клери му подаде шапката и Луи XVI се възползва от тази възможност да стисне за последен път ръката на верния си служител. После каза с онзи заповеден тон, който толкова рядко използваше в живота си:

— Да тръгваме, господа!

Това бяха последните думи, които произнесе в апартамента си.

По стълбите той срещна портиерката на кулата Матеи, която по-предния ден бе намерил да седи пред огъня му и която бе помолил с твърде рязък глас да му отстъпи мястото си.

— Матеи — каза той, — онзи ден бях малко рязък с вас. Не ми се сърдете!

Матеи му обърна гръб, без да отговори.

Кралят премина през първия двор пеша и пресичайки го на два или три пъти, се обърна, за да каже сбогом на своята единствена любов, на своята жена; на единственото си приятелство, на сестра си; и на единствената си радост, на децата си.

На входа на втория двор се намираше една открита кола, боядисана в зелено. Двама жандарми държаха отворена вратичката — при приближаването на осъдения единият от тях се качи предварително и седна на предната седалка. След това се качи кралят и направи знак на господин Еджуърт да седне до него, в дъното. Другият жандарм зае мястото си последен и затвори вратичката.

Тогава се разнесоха два слуха — първият, че единият от двамата жандарми е предрешен свещеник, а вторият — че и двамата са получили заповед да убият краля и при най-малкия опит да бъде отвлечен. Нито едното, нито другото от тези твърдения не почиваха на солидна основа.

В девет и четвърт шествието потегли.

Само още една дума за кралицата, за госпожа Елизабет и за двете деца, които кралят, тръгвайки, беше поздравил за последен път с поглед.

Предишната вечер, след едновременно нежното и страшно свиждане, кралицата едва бе имала сили да съблече дофина и да го сложи да си легне. Тя се беше хвърлила напълно облечена на леглото си и през цялата нощ госпожа Елизабет и принцесата я бяха слушали как трака със зъби от студ и мъка.

В шест часа и четвърт вратата на стаята се беше отворила и бяха дошли да търсят литургичен требник.

От този момент цялото семейство се беше приготвило, мислейки, според обещанието на краля от предния ден, че той ще слезе. Но времето измина — кралицата и принцесата, непрестанно прави, чуваха различните шумове, които бяха оставили краля спокоен и бяха накарали да треперят камериера и изповедника. Те чуха шума на вратите, които се отваряха и затваряха. Чуха виковете на простолюдието, с които то посрещаше излизането на краля и най-накрая чуха затихващия тропот на конете и оръдията.

Тогава кралицата падна на един стол, шепнейки:

— Той тръгна, без да ни каже сбогом!

Госпожа Елизабет и принцесата коленичиха пред нея.

И така всички надежди бяха отлетели една по една. Най-напред се бяха надявали на заточение или на затвор — и тази надежда беше изчезнала. След това на отсрочка — и тази надежда беше изчезнала. Най-накрая се надяваха само на това, някой да се опита да помогне по пътя към ешафода — но и тази надежда щеше да изчезне!

— Боже мой! Боже мой! Боже мой! — викаше кралицата.

И в този последен безнадежден зов към Божественото бедната жена изчерпа силите, които й оставаха…

През това време колата вървеше и достигна булеварда.

Улиците бяха почти пусти, половината дюкяни бяха затворени. Нямаше никого по вратите и прозорците.

Една заповед на Комуната забраняваше на всички граждани, които не участваха във въоръжената милиция, да пресичат улиците, които излизаха на булеварда или да се показват по прозорците при преминаването на шествието.

Ниското и мъгливо небе позволяваше, впрочем, да се види само една гора от пики, сред която проблясваха няколко редки байонета. Пред колата вървяха конници, а пред конниците — множество барабанчици.

Кралят би искал да разговаря с изповедника си, но не можеше поради шума. Абат Фирмонт му предостави молитвеника си — той зачете.

При портата Сен Дьони той вдигна глава, мислейки, че чува по-различни викове.

Действително, десетина млади хора, устремявайки се от улица „Борьогард“, разцепиха тълпата със саби в ръка и викаха:

— При нас, онези, които искат да спасят краля!

Три хиляди съзаклятници трябваше да отвърнат на този зов, нададен от барон Дьо Бац, авантюрист заговорник. Той храбро подаде сигнала, но от три хиляди съзаклятници отговориха само неколцина. Барон Дьо Бац и онези осем или десет заблудени деца на монархията се възползваха от смута, настанал от опита им, и се загубиха из паяжината на съседните на портата Сен Дьони улици.

Това беше инцидентът, който отвлече краля от молитвите му, но той имаше толкова малко значение, че колата дори не спря. Когато след два часа и десет минути спря, тя беше достигнала до края на пътя си.

Когато кралят усети, че движението е престанало, той се наведе към ухото на свещеника и каза:

— Ако не се лъжа, ето че пристигнахме, господине.

Господин Дьо Фирмонт запази мълчание.

В същия момент един от тримата братя Самсон, парижките палачи, дойде и отвори вратичката.

Тогава кралят постави ръка на коляното на абат Дьо Фирмонт.

— Господа — каза той с тон на господар, — препоръчвам ви този господин… Имайте грижата след смъртта ми да не бъде оскърбяван по никакъв начин. Натоварвам вас да бдите за това.

През това време другите двама палачи се бяха приближили.

— Да, да — отвърна единият от тях, — ние ще имаме грижата. Оставете това на нас.

Луи слезе.

Помощниците на палача го заобиколиха и поискаха да свалят дрехата му. Но той презрително ги отблъсна и започна да се съблича сам.

За миг кралят остана сам в кръга, който си беше направил, хвърляйки шапката си, сваляйки дрехата си и развързвайки връзката си. Но тогава палачите се приближиха към него.

Един от тях държеше въже в ръцете си.

— Какво искате? — попита кралят.

— Да ви завържа — отвърна палачът, който държеше въжето.

— О! Никога няма да се съглася на това — извика кралят. — Откажете се… Правете онова, което ви е заповядано. Но няма да ме вържете! Не, не, никога!

Екзекуторите надигнаха глас. Една ръкопашна схватка щеше да отнеме в очите на хората заслугата на жертвата за шест месеца спокойствие, смелост и смирение, когато единият от тримата братя Самсон, развълнуван от състрадание, но все пак осъден да изпълни ужасната си задача, се приближи и каза с почтителен глас:

— Сир, с тази кърпичка…

Кралят погледна изповедника си.

— Сир — каза абат Дьо Фирмонт, — това ще бъде още една прилика между Ваше Величество и Бога, за която ще бъдете възнаграден!

Кралят вдигна очи към небето с върховен израз на мъка.

— Разбира се — каза той, — трябва ми нещо не по-малко от неговия пример, за да се подложа на подобно оскърбление!

И се обърна към палачите, протягайки им смирено ръце.

— Правете каквото искате — добави той. — Ще изпия горчивата чаша до дъно.

Стъпалата на ешафода бяха високи и хлъзгави. Той ги изкачи, подкрепян от свещеника. За миг той се уплаши, усещайки как натежава на ръката му, че ще прояви някаква слабост в този последен миг. Но стигнал до последното стъпало, кралят се измъкна, така да се каже, от ръцете на изповедника си, както душата щеше да се измъкне от тялото му, и изтича до другия край на платформата.

Той беше силно зачервен и никога не беше изглеждал толкова оживен и развълнуван.

Барабаните биеха. Той ги накара с поглед да млъкнат.

Тогава със силен глас произнесе следните думи:

— Умирам невинен за всички престъпления, които ми приписват. Прощавам на виновниците за смъртта ми и моля Бог кръвта, която ще пролеете, да не падне никога върху Франция!…

— Бийте барабаните! — каза един глас, за който дълго време се мислеше, че е на Сантер, и който всъщност беше на господин Дьо Бофранше, граф Д’Ейа, незаконен син на Луи XV и куртизанката Морфиз. Той беше роден чичо на осъдения.

Барабаните забиха.

Кралят тропна с крак.

— Млъкнете! — извика той със страшен глас. — Имам още да говоря.

Но барабаните забиха продължително.

— Изпълнявайте дълга си — ревяха хората с пиките, които окръжаваха ешафода, обръщайки се към екзекуторите.

Те се нахвърлиха върху краля, който се върна с бавна стъпка към сатъра, хвърляйки един поглед към това желязо, изрязано полегато, на което самият той преди една година беше направил рисунката.

После погледът му се пренесе върху свещеника, който се молеше на колене на края на ешафода.

Настана едно объркано движение зад двата стълба на гилотината — подвижната дъска се наведе, главата на осъдения се появи в зловещия отвор, проблесна светкавица, отекна глух удар и повече не се видя нищо, освен голям изблик на кръв.

Тогава един от палачите, като вдигна главата, я показа на народа, опръсквайки краищата на ешафода с кралска кръв.

При тази гледка хората с пиките ревнаха от радост и като се хвърлиха напред, топяха в тази кръв кой пиките си, кой сабите си, а трети, които имаха, кърпичките си, след което после надаваха вик: „Да живее републиката!“

Но за пръв път този велик вик, който накара народите да потръпнат от радост, затихна без отзвук. Републиката имаше на челото си едно от онези съдбоносни петна, които никога не се заличават! Тя беше извършила, както каза по-късно един велик дипломат, нещо много повече от престъпление, тя беше направила грешка.

Париж чувстваше едно огромно изумление. При някои то стигна дори до отчаяние — една жена се хвърли в Сена. Един перукер си преряза гърлото. Един книжар полудя. Един бивш офицер умря от треска.

Най-накрая, при откриването на заседанието на Конвента, председателят отвори едно писмо. Това писмо беше от човека, който искаше да му бъде предадено тялото на Луи XVI, за да го погребе до баща си.

Щяха ли да останат това тяло и тази глава разделени? Нека видим какво стана.

Не познаваме по-страшен текст от този на протокола за погребението. Ето го такъв, какъвто бе съставен същия ден.

Така на 21 януари 1793 година умря и беше погребан крал Луи XVI.

Той беше на възраст трийсет и девет години, пет месеца и три дни. Беше царувал десет години. Беше престоял в затвора пет месеца и осем дни.

Неговото последно пожелание изобщо не се изпълни и кръвта му падна не само върху Франция, но и върху цяла Европа!