115.След клането

Нека се върнем в Париж, за да видим какво става там.

Париж беше чул шума от залповете и бе потръпнал. Париж не разбираше още много добре кой е крив и кой е прав, но усещаше, че е получил рана, от която течеше кръв.

Робеспиер висеше непрекъснато в клуба на якобинците като някой губернатор в своята крепост. Там той беше наистина могъщ. Но за момента крепостта на народа беше изтърбушена и всеки можеше да влезе през пробива в стената, който бяха направили, оттегляйки се, Барнав, Дюпор и Ламет. Якобинците изпратиха един от своите хора за сведения. Техните съседи, фьойаните, нямаха нужда да изпращат никого. Те бяха осведомявани час по час и минута по минута. Играеше се по тяхната свирка и те щяха да спечелят играта…

Пратеникът на якобинците се върна обратно след десет минути. Той беше срещнал бегълци, които му бяха подхвърлили ужасяващата новина: „Лафайет и Байи колят народа!“

Не всички бяха можали да чуят отчаяните викове на Байи, не всички бяха успели да видят как Лафайет се хвърля пред дулата на оръдията.

Така че пратеникът се върна и на свой ред нададе ужасен вик сред събранието, което впрочем не беше многобройно — едва трийсет-четирийсет якобинци се бяха събрали в стария манастир.

Осъзнаваха чудесно, че фьойаните ще стоварят върху тях отговорността за провокацията. Нима първата петиция не беше излязла от клуба на якобинците? Наистина те я бяха оттеглили, но очевидно втората беше дъщеря на първата петиция. Беше ги страх.

Бледото лице, привидението на добродетелта, тази сянка на философията на Русо, както наричаха Робеспиер, от бледо стана оловносиво. Предпазливият депутат от Арас се опита ловко да се измъкне и не успя — насила го накараха да остане и да вземе решение. Това решение бе вдъхновено от ужаса.

Обществото заявяваше, че отрича лъжливите или фалшифицирани печатни материали, които му бяха приписвани, и че отново ще се закълне във вярност към конституцията и в подчинение на декретите на Събранието.

Едва бяха изготвили тази декларация, когато през старите коридори на якобинския манастир се чу силен шум, идващ от улицата. Този шум се състоеше от смехове, дюдюкания, възгласи, заплахи и песни. Наострили уши, якобинците се надяваха, че ще отмине нататък и ще продължи по пътя в посока на Пале Роаял.

Нищо подобно! Шумът се спря, остана, продължи пред ниската и мрачна врата, която излизаше на улица „Сент Оноре“, и за да илюстрират ужаса, който вече цареше, неколцина от присъстващите се провикнаха:

— Това са платените гвардейци, които се връщат от Марсово поле!… Искат да разрушат сградата с оръдейни изстрели!…

За щастие войниците бяха поставени като предпазна мярка на пост пред вратите. Затвориха всички изходи, за да попречат на тази войска, разярена и опиянена от кръвта, която се беше проляла, да извърши ново кръвопролитие. После малко по малко зрителите и якобинците излязоха. Евакуацията не продължи дълго, защото също като залата, съдържаща едва трийсетина-четирийсет членове, по трибуните нямаше повече от стотина слушатели.

Госпожа Ролан, която през този ден беше навсякъде, беше от тези последните. Тя разказваше, че един якобинец при новината, че войските обкръжават залата, дотам изгубил ума си, че скочил в трибуната за жените. Тя, госпожа Ролан, така се засрамила, че си тръгнала оттам, откъдето била дошла.

Все пак, както казахме, участници и зрители се измъкваха едни след други през полуотворената врата. На свой ред излезе и Робеспиер.

За миг той се поколеба. Наляво ли да завие или надясно? Трябваше да завие наляво, за да се прибере у дома си — той живееше, както се знае навътре в Маре, — но тогава трябваше да пресече редовете на тази платена гвардия.

Той предпочете да стигне до предградието „Сен Оноре“, за да поиска убежище от Петион, който живееше там. Зави надясно.

Робеспиер имаше голямо желание да остане незабелязан. Но по кой начин можеше да стане това — с тази дреха с маслинов цвят, толкова чисто гражданска — раираните дрехи излязоха на мода по-късно, — с тези очила, които свидетелстваха, че очите на доблестния патриот са похабени в безсънните нощи, с това двусмислено държане на нещо средно между невестулка и лисица?

Робеспиер едва бе изминал двайсетина крачки по улицата, когато двама-трима души вече си казваха едни на други:

— Робеспиер!… Виждаш ли Робеспиер?… Това е Робеспиер!

Жените се спираха и кършеха ръце — те много обичаха Робеспиер, който във всичките си речи много грижливо поставяше на видно място чувствителността на сърцето си.

— Как, това е скъпият Робеспиер?

— Да.

— Къде е?

— Там, там… Виждаш ли онзи дребен слаб и добре напудрен мъж, който се плъзга покрай стената и който се крие, но от скромност.

Робеспиер изобщо не се криеше от скромност, той се криеше от страх. Но кой би се осмелил да каже, че добродетелният, че неподкупният Робеспиер, че народният трибун се крие от страх? Един човек отиде да го огледа едва ли не под носа му, за да се убеди, че е той. Робеспиер прихлупи шапката си, защото не знаеше с каква цел го гледат. Човекът го позна и се провикна:

— Да живее Робеспиер!

Робеспиер би предпочел да си има работа с неприятел, отколкото с подобен приятел.

— Робеспиер! — изкрещя друг, още по-фанатизирано. — Робеспиер! Ако непременно ни трябва крал, защо да не е той?

О, велики Шекспир! „Цезар е мъртъв — нека неговият убиец стане Цезар303!“

Разбира се, ако някой проклинаше в момента своята популярност, това бе Робеспиер. Около него се образуваше огромен кръг — гласяха се да го понесат триумфално на рамене! Той хвърли наляво и надясно уплашен поглед над очилата си, търсейки някоя отворена врата, някоя тъмна алея, в която да се скрие, да избяга.

Точно тогава той усети, че е хванат за ръката и дръпнат бързо настрани, докато някой с приятелски тон му казваше съвсем тихо:

— Елате!

Робеспиер отстъпи пред подтика, остави се да бъде воден, видя една врата да се затваря зад него и се намери в дюкяна на един столар.

Този столар беше мъж на около четирийсет и две до четирийсет и пет години. Жена му беше до него. В стаята в дъното две хубави млади момичета, едното на петнайсет, а другото на осемнайсет години, поднасяха вечерята на семейството.

Робеспиер беше много блед и изглеждаше като че всеки миг ще припадне.

— Леонор — каза столарят, — чаша вода!

Леонор, по-голямата дъщеря на столаря, се приближи цялата тръпнеща, с чаша вода в ръка. Може би устните на строгия трибун докоснаха пръстите на госпожица Дюпле. Защото Робеспиер беше у столаря Дюпле.

Докато госпожа Ролан, която знаеше за заплашващата го опасност, която се преувеличаваше, и изтича напразно до Маре, за да му предложи убежище в дома си, да оставим Робеспиер, който беше в безопасност сред прекрасното семейство Дюпле — което той щеше да направи свое, — за да се присъединим след доктор Жилбер в Тюйлери.

Този път кралицата пак чакаше. Но понеже не чакаше Барнав, тя беше не в мецанина при госпожа Кампан, а в покоите си, и не права, с ръка на дръжката на вратата, а седнала в един фотьойл, с глава, облегната на ръката. Тя чакаше Вебер, когото беше изпратила на Марсово поле и който беше видял всичко от височините на Шайо.

За да бъдем справедливи спрямо кралицата — и за да разберем омразата, която, както казваха, хранеше към французите и за която толкова я упрекваха, — та, за да сме справедливи, нека след като разказахме какво изстрада при завръщането си от Варен, да разкажем какво изстрада след завръщането си.

Историкът би могъл да бъде пристрастен, но на нас, романистите, и пристрастието изобщо не ни е разрешено.

След като кралят и кралицата бяха арестувани, у народа имаше само една мисъл — че след като са избягали веднъж, те могат да избягат втори път и тогава да достигнат до границата.

Най-вече кралицата беше смятана за способна магьосница, която като Медея304 може да излети през прозореца с колесница, теглена от два дракона.

Тези мисли не се разпространяваха само между народа. На тях вярваха дори и офицерите, натоварени да охраняват Мария-Антоанета.

Господин Дьо Гувион, който я беше оставил да му се изплъзне от ръцете, когато бягаше към Варен и чиято любовница беше издала заминаването им на Байи, та, той самият беше заявил, че отхвърля всякаква отговорност, ако някоя друга жена, освен госпожа Дьо Рошрьол — спомняте си, че това беше името на тази дама, гардеробиерка, — има право да влиза при кралицата.

Вследствие на това бяха поставили в долната част на стълбището, водещо към кралските апартаменти, портрета на госпожа Дьо Рошрьол, така че часовоят да не позволява, установявайки самоличността на всяко явяващо се лице, на никоя друга жена да влезе там.

Кралицата беше уведомена за това нареждане. Тя веднага отиде при краля и му се оплака. Кралят не можеше да повярва — той изпрати долу да видят дали е така. Фактът беше налице. Кралят нареди да извикат господин Дьо Лафайет и поиска от него да бъде свален този портрет. Портретът беше свален и обичайните жени поеха службата си при кралицата.

Но на мястото на това унизително разпореждане беше решено нещо не по-малко смущаващо — батальонните командири, които обикновено стояха в салона пред спалнята на кралицата, който наричаха големия кабинет, получиха заповед да държат вратата непрестанно отворена, за да бъде кралското семейство винаги пред очите им.

Един ден кралят се осмели да затвори тази врата. Веднага един офицер я отвори отново. Миг по-късно кралят отново я затвори. Но, отваряйки я отново, офицерът каза:

— Сир, безполезно е да затваряте тази врата. Колкото и пъти да я затворите, аз пак ще я отворя. Такова е нареждането.

Вратата остана отворена.

Всичко, което можаха да издействат от офицерите, беше тази врата, без да бъде напълно затворена, да бъде побутвана към рамката, когато кралицата се облича или съблича. Щом кралицата се облечеше или си легнеше, вратата се затваряше.

Това беше една нетърпима тирания. На кралицата й хрумна идеята да придърпа към своето легло това на камериерката си, така че то да застане между нейното легло и вратата. Това подвижно и украсено със завеси легло се превърна в нещо като параван, зад който тя можеше да се облича и да се съблича.

Една нощ офицерът, като видя, че камериерката спи, а кралицата е будна, се възползва от съня на камериерката, за да влезе при кралицата и да се доближи до леглото й.

Кралицата го изгледа как идва с онзи израз на лицето, който дъщерята на Мария-Терезия се беше научила да приема, когато проявяваха неуважение. Но добрият човек, който не мислеше, че проявява неуважение към кралицата, изобщо не се обезпокои от израза на лицето й и след като на свой ред я изгледа с израз на състрадание, който не може да бъде объркан, каза:

— Ах! Бога ми! Госпожо, трябва да ви дам няколко съвета, щом ви заварвам сама.

И веднага, без да го е грижа дали кралицата иска да го чуе или не, той й обясни какво би направил, ако би бил на нейно място. Кралицата, която бе наблюдавала приближаването му с гняв, успокоена от добродушния му тон, го остави да говори, а към края го слушаше с дълбока меланхолия.

Отгоре на това се събуди и камериерката и като видя мъж до леглото на кралицата, нададе вик и поиска да извика за помощ. Но кралицата я спря.

— Не, Кампан — каза й тя, — оставете ме да чуя това, което казва господинът… Господинът е един добър французин, излъган както мнозина други по отношение на намеренията ни, и думите му издават истинска привързаност към монархията.

И офицерът каза докрай всичко, което имаше да казва на кралицата.

Преди да тръгне за Варен, Мария-Антоанета не бе имала и един сив косъм. През нощта, която последва сцената между нея и Шарни, която разказахме, косите й побеляха почти напълно. Когато откри тази тъжна метаморфоза, тя се усмихна горчиво, отряза една къдрица и я изпрати на госпожа Дьо Ламбал в Лондон, придружена с тези думи:

Побелели от нещастие!

Ние я видяхме очакваща Барнав, присъствахме на надеждите му. Но му беше много трудно да накара кралицата да сподели тези негови надежди.

Мария-Антоанета се страхуваше от сцени на насилие. Дотогава тези сцени винаги са били насочени срещу нея. Свидетелство за това са 14 юли, 5 и 6 октомври, арестът във Варен.

Тя беше чула от Тюйлери звука на фаталния залп на Марсово поле. Това дълбоко обезпокои сърцето й. Общо взето пътуването до Варен беше голяма поука за нея. До този момент революцията изобщо не бе надминала височината на някой от методите на господин Пит или някоя интрига на херцог Д’Орлеан. Тя мислеше, че Париж е воден от няколко водачи. Заедно с краля тя казваше: „Нашата добра провинция!“

Тя видя провинцията — провинцията беше по-революционно настроена от Париж!

Събранието беше твърде старо, твърде празнословно, твърде грохнало, за да може храбро да удържи на ангажиментите, които Барнав бе поел от нейно име. Впрочем нима тя не беше готова да умре? Прегръдката на една умираща не е много здравословно нещо!

Така че, както казахме, кралицата очакваше Вебер с голямо безпокойство.

Вратата се отвори и тя бързо обърна очи в тази посока, но вместо добродушното едро австрийско лице на млечния си брат видя да се появява строгото и студено лице на доктор Жилбер.

Кралицата не обичаше този монархист с така ясно определени конституционни теории, че тя гледаше на него като на републиканец, и все пак изпитваше известно уважение. Тя не би изпратила да го търсят нито при физическа, нито при духовна криза. Но след като вече веднъж бе дошъл, тя се оказа изложена на влиянието му. Когато го забеляза, тя потръпна. Не беше го виждала от вечерта на завръщането от Варен.

— Вие ли сте, докторе? — прошепна тя.

Жилбер се поклони.

— Да, госпожо — каза той, — аз съм… Зная, че очаквате Вебер. Но новините, които той ви носи, ви ги нося и аз, при това още поточни. Той беше от страната на Сена, където не колеха, а аз, напротив, бях от другата страна…

— Където колеха! Ама какво е станало, господине? — попита кралицата.

— Голямо нещастие, госпожо — партията на двора триумфира!

— Партията на двора триумфира! И вие наричате това нещастие, господин Жилбер?

— Да, защото триумфира по един от онези ужасни начини, които изнервят триумфатора и понякога го повалят вместо победения!

— Но какво е станало?

— Лафайет и Байи стреляха по народа. Така че отсега нататък Лафайет и Байи не са в състояние повече да му служат.

— Защо така?

— Защото загубиха популярността си.

— И какво правеше народът, по който стреляха?

— Подписваше една петиция, искаща сваляне от престола.

— Чие сваляне от престола?

— На краля.

— И вие намирате, че са сбъркали, като са стреляли по тях? — попита кралицата, чийто поглед заискри.

— Смятам, че щяха да направят по-добре, ако ги бяха убедили, вместо да ги разстрелват.

— Но в какво да ги убеждават?

— В искреността на краля.

— Но кралят е искрен!

— Простете, госпожо… Преди три дни си тръгнах от краля. Цялата вечер премина в това, да се опитвам да го накарам да разбере, че неговите истински врагове са братята му, господин Дьо Конде, емигрантите. На колене молих краля да прекрати всякакви връзки с тях и да приеме откровено конституцията, като ревизира само онези членове, които са неприложими на практика. Убеден в това — поне така си мисля, тъй като кралят има добрината да ми обещае, че между него и емиграцията е свършено. И след като съм си отишъл, госпожо, кралят е подписал и е накарал и вие да подпишете едно писмо до брат му, до Господина, писмо, в което му дава пълномощия пред императора на Австрия и краля на Прусия…

Кралицата се изчерви като дете хванато в лъжа. Но едно хванато в лъжа дете навежда глава. Тя, напротив, се разбунтува.

— Нима нашите врагове имат шпиони и в кабинета на краля?

— Да, госпожо — отвърна спокойно Жилбер, — и това прави толкова опасна всяка погрешна стъпка от страна на краля.

— Но, господине, писмото беше написано изцяло с ръката на краля. То беше — веднага след като го подписах, — сгънато и запечатано от краля и после беше предадено на куриера, който трябваше да го отнесе.

— Това е вярно, госпожо.

— Значи куриерът е бил арестуван?

— Писмото е било прочетено.

— Да не би да сме заобиколени само от предатели?

— Всички хора не са от рода Дьо Шарни!

— Какво искате да кажете?

— Уви! Искам да кажа, госпожо, че една от съдбоносните поличби, които предсказват гибелта на кралете, е когато те започнат да отдалечават от себе си хората, които би трябвало да прикачат към съдбата си с желязо.

— Изобщо не съм отдалечавала от себе си господин Дьо Шарни — каза кралицата с горчивина. — Господин Дьо Шарни е този, който се отдалечи. Когато кралете са нещастни, няма достатъчно здрави връзки, за да задържат приятелите им при тях.

Жилбер погледна кралицата и поклати лекичко глава.

— Не клеветете господин Дьо Шарни, госпожо, или кръвта на двамата му братя ще изкрещи от гроба, че кралицата на Франция е интригантка!

— Господине! — каза Мария-Антоанета.

— О! Добре знаете, че казвам истината, госпожо — продължи Жилбер. — Вие добре знаете, че в деня, когато ви заплаши някоя истинска опасност, господин Дьо Шарни ще бъде на поста си и постът му ще бъде най-опасният.

Кралицата наведе глава.

— В края на краищата — каза тя нетърпеливо, — предполагам, че не сте дошли да ми говорите за господин Дьо Шарни?

— Не, госпожо. Но мислите са понякога като събитията, те се свързват с невидими нишки и излизат на бял свят изведнъж тъкмо тези, които е трябвало да останат скрити в мрака на сърцето… Не, дойдох да говоря с кралицата. Простете, ако без да искам съм говорил с жената, но ето че съм готов да поправя грешката си.

— И какво бихте искали да кажете на кралицата, господине?

— Исках да представя пред очите й положението, това във Франция и това в Европа. Исках да й кажа: Госпожо, вие разигравате щастието и нещастието на света в една вече започната игра. Вие загубихте първия манш на шести октомври. В очите на придворните си сте на път да спечелите втория. От утре ще започнете онзи, който наричат допълнителен. Ако загубите, това ще ви струва трона, свободата, а може би и живота!

— И какво си мислите, господине — каза кралицата, ставайки бързо, — че ще отстъпим пред подобен страх?

— Известно ми е, че кралят е храбър — той е правнук на Анри IV, знам, че и кралицата е героична — тя е дъщеря на Мария-Терезия. Не бих се осмелил на друг разговор с тях, освен за да ги убеждавам. За нещастие се съмнявам, че ще успея някога да прокарам в сърцата на краля и кралицата убеждението, което е в моето сърце.

— Защо тогава си давате такъв труд, господине, щом смятате, че е безполезен?

— За да изпълня един дълг, госпожо… Повярвайте ми, сладко е, когато живееш в бурни времена като нашите, да си кажеш при всяко усилие, пък било то и безплодно: „Изпълнявам едно задължение!“

Кралицата погледна Жилбер право в лицето.

— Преди всичко, господине — каза тя, — мислите ли, че би било възможно все още кралят да бъде спасен?

— Да, мисля.

— А монархията?

— Надявам се.

— Е, добре, господине — каза кралицата с въздишка, изпълнена с дълбока тъга, — вие сте по-щастлив от мен. Аз мисля, че и двете са загубени и, от своя страна, се боря само за успокоение на съвестта.

— Да, госпожо, разбирам това, защото вие искате деспотична монархия и абсолютен монарх. Като някой скъперник, който не умее, дори при вида на един бряг, готов да му даде повече, отколкото би загубил при корабокрушението, да пожертва част от богатството си и иска да запази всичките си съкровища, вие ще потънете заедно с вашите, повлечена от тежестта им!… Отдайте дължимото на бурята, хвърлете в бездната цялото минало, ако потрябва, и плувайте към бъдещето!

— Да хвърлим миналото в бездната, означава да скъсаме с всички крале в Европа.

— Да, но това означава да се свържете с френския народ.

— Френският народ е наш враг! — каза Мария-Антоанета.

— Защото сте го научили да се съмнява във вас.

— Френският народ не може да се бори срещу една европейска коалиция.

— Предположете, че начело на него стои един крал, който чистосърдечно приема конституцията, и френският народ ще завоюва Европа.

— За това е необходима армия от един милион души.

— Европа няма да бъде завоювана с един милион души, госпожо. Европа ще бъде завоювана с една идея… Забийте на Рейн и на Алпите трицветното знаме с тези думи: „Война на тираните! Свобода на народите!“, и Европа ще бъде завоювана.

— Наистина, господине, има моменти, когато се изкушавам да вярвам, че и най-мъдрите са луди!

— Ах, госпожо, госпожо! Вие не знаете какво е в този момент Франция в очите на нациите. Франция с няколкото си отделни престъпления, с няколкото местни изстъпления, които въобще не цапат бялата й дреха, не мърсят чистите й ръце, тази Франция е девата на свободата. Целият свят е влюбен в нея. От Нидерландия, от Рейн, от Италия я призовават милиони гласове! Тя трябва само да стъпи извън границите си и народите ще я очакват на колене. Франция, пристигаща с ръце, пълни със свобода, това вече не е само една нация. Това е неизменна справедливост! Това е вечен разум!… О, госпожо, госпожо! Възползвайте се от това, че тя все още изобщо не е стигнала до насилие. Защото, ако чакате твърде дълго, тези ръце, които протяга към света, тя ще обърне срещу самата себе си… Ами Белгия, ами Германия, ами Италия, те всички следят всяко нейно движение с погледи на любов и радост. Белгия й казва: „Ела!“, Германия й казва: „Чакам те!“, Италия й казва: „Спаси ме!“. Там на север една непозната ръка не написа ли на бюрото на Густав: „Никаква война с Франция!“305

Впрочем никой от онези крале, които призовавате да ви помогнат, не е готов да воюва с нас, госпожо. Две империи ни мразят дълбоко. Когато казвам две империи, искам да кажа една императрица и един министър, Екатерина II и господин Пит306. Но те са безсилни срещу нас, поне в този час. Екатерина II държи в ноктите си Турция и Полша. За две-три години тя спокойно би могла да подчини едната и да погълне другата. Тя подбужда германците срещу нас. Тя им предлага Франция. Тя хули брат ви Леополд за неговото бездействие. Тя му показва краля на Прусия, нахлуващ в Холандия само защото са причинили неприятности на сестра му. Тя му казва: „Вървете!“, но самата тя не отива. Господин Пит поглъща Индия. Той е като змията боа — това трудно храносмилане го вцепенява. Ако почакаме да свърши, той ще ни нападне на свой ред, но съвсем не чрез външна, а чрез гражданска война… Зная, че изпитвате смъртен страх от този Пит. Зная, че вие, признайте си, госпожо, не говорите за него, без да ви се свие сърцето. Трябва ли ви начин да го поразите в сърцето? Да! Той е да направите от Франция република с крал! Вместо това вие какво правите, госпожо? Вместо това какво прави вашата приятелка, принцеса Дьо Ламбал? Тя разправя в Англия, че цялата амбиция на Франция е в постигането на великата Харта. Че френската революция, обуздана и обяздена от краля, ще върви заднешком! И какво отговаря Пит на тези предложения? Че би страдал, ако Франция стане република, че ще спаси монархията? Но всички ласки, всички настоявания, всички молби на госпожа Дьо Ламбал не можаха да го накарат да обещае, че ще спаси монарха. Защото той мрази монарха! Не беше ли Луи XVI, конституционният крал, кралят философ, този, който му оспори Индия и му изтръгна Америка? Луи XVI! Ами че Пит иска едно-единствено нещо от историята и то е тя да направи от него подобие на Чарлз I!

— Господине! Господине! — извика уплашена кралицата. — Кой ви каза всички тези неща?

— Същите хора, които ми казват какво има в писмата, които Ваше Величество пише.

— Но, значи, ние вече не притежаваме нито една мисъл, която да е наша?

— Вече ви казах, госпожо, че кралете в Европа са обвити в една невидима мрежа, в която онези, които биха искали да се съпротивляват, ще се борят напразно. Не се противете, госпожо — приемете в ума си идеите, които се опитвате да отхвърлите, и мрежата ще стане броня за вас, а онези, които ви мразят, ще станат ваши защитници и невидимите кинжали, които ви заплашват, ще станат шпаги, готови да поразят противниците ви!

— Но, господине, вие непрекъснато забравяте, че онези, които вие наричате наши врагове, са нашите братя, кралете.

— Ех, госпожо! Наречете веднъж французите ваши деца и тогава ще видите колко малко са ваши тези братя на политиката и дипломацията! Впрочем всички тези крале, всички тези принцове не ви ли изглеждат белязани с един съдбоносен печат, печата на лудостта? Да започнем от брат ви Леополд, грохнал на четирийсет и пет години, с неговия тоскански харем, пренесен във Виена, съживяващ умиращите си способности със смъртоносни възбудители, които си произвежда сам… Вижте Фредерик307. Вижте Густав. Единият умря, а другият ще умре без потомство — защото пред очите на всички е признато, че кралският наследник на Швеция е син на Монк, а не на Густав… Вижте краля на Португалия с неговите триста монахини… Вижте краля на Саксония с неговите триста петдесет и четири незаконни деца… Вижте Екатерина, тази Пасифая на Севера308, на която не би стигнал един бик и която има три армии от любовници!… О, госпожо, не забелязвате ли, че всички тези крале и всички тези кралици вървят към пропаст, към бездна, към самоубийство и че ако вие бихте поискали, вие… вие! Вместо да вървите към самоубийство, към пропаст, към бездна, ще вървите към световната империя, към всеобщата монархия?

— Защо не сте казали нищо от това на краля, господин Жилбер? — попита кралицата разколебана.

— Ех, Боже мой! Казах му го! Но както вие си имате своите, така и той си има неговите зли гении, които разрушават онова, което съм изградил аз.

После добави с дълбока меланхолия:

— Вие използвахте Мирабо, вие използвате Барнав. Ще ме използвате след тях и като тях и това ще бъде всичко!

— Господин Жилбер — каза кралицата, — почакайте ме тук… Ще вляза за миг при краля и се връщам.

Жилбер се поклони. Кралицата мина пред него и излезе през вратата, която водеше към покоите на краля.

Докторът почака десет минути, четвърт час. Най-накрая се отвори една врата, но противоположна на тази, през която беше излязла кралицата.

Влезе един разсилен, който, след като се огледа с безпокойство наоколо, се приближи до Жилбер, сигнализира му с масонски знак, връчи му едно писмо и се оттегли. Жилбер отвори писмото и прочете:

Губиш си времето, Жилбер — в този момент кралят и кралицата изслушват господин Дьо Бретьой, който пристига от Виена и който им носи следния политически план:

Да се направи с Барнав същото, както с Мирабо;

да се печели време;

да се положи клетва пред конституцията;

да се изпълнява буквално, за да се покаже, че е неизпълнима.

Франция ще охладнее и ще се отегчи. Французите са лекомислени; ще се появи някаква нова мода и модата на свободата ще отмине.

Ако модата на свободата не е отминала, ще е спечелена една година, а след една година ние ще бъдем готови за война.

Така че остави там тези двама осъдени, които на подбив все още наричат крал и кралица и се върни, без да губиш нито миг, в болницата на Гро-Кайу. Там ще намериш един умиращ, който е по-малко болен от тях. Защото този болен ти би могъл да спасиш, докато те, без да можеш да ги спасиш, ще те увлекат в падането си!

Писмото не носеше никакъв подпис, но Жилбер позна почерка на Калиостро.

В този момент влезе госпожа Кампан — този път през вратата, от която беше излязла кралицата.

Тя връчи на Жилбер една бележка, съдържаща следните думи:

Кралят моли господин Жилбер да изложи в писмен вид целия политически план, който току-що е изложил пред кралицата.

Кралицата, задържана от важна работа, съжалява, че не може да се върне при господин Жилбер. Така че ще е безполезно той да я чака по-дълго време.

Жилбер го прочете, замисли се за миг и поклащайки глава, прошепна:

— Безумци!

— Няма ли да ме накарате да предам нещо на Техни величества? — попита госпожа Кампан.

Жилбер даде на камериерката писмото без подпис, което току-що беше получил.

— Ето отговора ми — каза той.

И излезе.

Загрузка...