Графиня Дьо Шарни

156.От обед до три часа

За миг — досущ както кралицата, виждайки бягството на авангарда, — швейцарците можеха да повярват, че са имали работа със самата армия и че тази армия е разпръсната.

Бяха убили почти четиристотин души в Кралския двор и стотина и петдесет или двеста на Карусел. Най-накрая бяха пленили и седем оръдия. Толкова надалеч, докъдето погледът можеше да стигне, не се виждаше нито един човек, който би могъл да се отбранява.

Само една малка изолирана батарея, настанена на терасата на една къща, разположена срещу караулното помещение на швейцарците, продължаваше огъня, без да успеят да я накарат за замлъкне.

При все това, понеже смятаха, че са се справили с въстаниците, щяха да вземат мерки, за да приключат, каквото и да им струва, с останалата батарея, когато чуха да отеква откъм кейовете продължително биене на барабани и мрачното трополене на артилерията. Това беше онази армия, която кралят с помощта на далекогледа гледаше как идва от галерията на Лувъра.

В същото време започна да се разнася слухът, че кралят е напуснал двореца и е тръгнал да иска убежище от Събранието. Трудно е да се опише какво въздействие оказа тази новина дори върху най-преданите роялисти.

Кралят, който бе обещал да умре на кралския си пост, дезертираше и търсеше помощ от неприятеля или най-малкото се предаваше в плен, без да се бие!

От този момент националните гвардейци се почувстваха освободени от клетвата си и се оттеглиха. Последваха ги няколко благородници, които прецениха, че е безполезно да се оставят да бъдат убити заради една кауза, която сама се признаваше за изгубена.

Единствено швейцарците останаха мрачни и мълчаливи, роби на дисциплината.

От височината на терасата на Павилиона на Флора и през прозорците на галерията на Лувъра се виждаше как се приближават героичните предградия, на които никоя армия никога не бе устояла и които за един ден бяха сринали Бастилията — тази крепост, чиито основи се бяха вкоренили в земята от четири века насам.

Нападателите си имаха план. Те мислеха, че кралят е в двореца и искаха да го обкръжат от всички страни, за да го пленят.

Следователно колоната, която вървеше по кея, получи заповед да премине през решетките, заграждащи брега на реката. Онази, която идваше по улица „Сен Оноре“, трябваше да разбие вратата на манастира Фьойан, докато колоната от десния бряг, командвана от Вестерман, под чиито заповеди бяха Сантер и Бийо, щеше да атакува фронтално.

Тази последна колона излезе изведнъж от всички врати на Карусел, пеейки „Ще върви“.

Марсилците водеха челото на колоната, влачейки между редиците си две малки четирицевни оръдия, заредени с картеч.

Близо двеста швейцарци стояха в боен ред на Карусел.

Въстаниците тръгнаха право към тях и в момента, когато швейцарците взеха пушките си за стрелба, те откриха своите две оръдия и самите започнаха да стрелят.

Войниците изпразниха пушките си, но незабавно отстъпиха към двореца, оставяйки на свой ред една трета от хората си мъртви и ранени по паважа на Карусел.

Веднага въстаниците, все така начело с марсилските и бретонските федерати, се втурнаха към Тюйлери и овладяха два от дворовете — Кралския, който се намираше в центъра и в който имаше толкова мъртви, и Двора на принцовете, съседен на Павилиона на Флора и на кея.

Бийо поиска да се бие там, където е бил убит Питу. Трябва да се каже, че освен това му оставаше една надежда — че бедният момък е само ранен и той ще му окаже същата помощ, която Питу бе извършил на Марсово поле.

Така че Бийо влезе като един от първите, нахлули в Централния двор. Миризмата на кръв беше толкова силна, че си помислиха, че се намират в кланица — тя се излъчваше от онази грамада трупове, дори бе почти видима като тайнствен дим.

Тази гледка и миризмата озлобиха щурмуващите, които се устремиха към двореца.

Впрочем дори да биха искали да отстъпят, щеше да им бъде невъзможно: масите, които навлизаха непрестанно през вратите на Карусел, — много по-тесни по онова време, отколкото са днес, — ги тласкаха напред.

Но, бързаме да кажем, че въпреки че фасадата на двореца приличаше на бенгалски огън, на никой дори не му идваше наум да направи и крачка назад.

И все пак, веднъж влезли в Централния двор, въстаниците, както онези, в чиято кръв газеха до глезени, бяха заклещени между два огъня — откъм вестибюла под часовника и от двойния ред бараки.

Необходимо беше най-напред да се спре огънят от бараките.

Марсилците се нахвърлиха върху тях. Но не можеха да ги победят с голи ръце. Те поискаха лостове, търнокопи, кирки.

Бийо поиска от барутните кесии за оръдията. Вестерман разбра плана на лейтенанта си.

Донесоха кесии с барут с фитили. Рискувайки да видят как барутът избухва в ръцете им, марсилците запалиха фитилите и метнаха оръдейните заряди към бараките.

Бараките избухнаха в пламъци. Онези, които ги отбраняваха, бяха принудени да ги опразнят и да се оттеглят във вестибюла.

Там се сблъскаха желязо срещу желязо, огън срещу огън.

Изведнъж Бийо почувства как някой го дърпа отзад. Той се обърна, мислейки, че има работа с някой враг. Но при вида на този, който го дърпаше, той нададе радостен вик.

Това беше Питу! Питу, неузнаваем, покрит с кръв от глава до пети, но Питу жив и здрав, Питу без нито една рана.

В момента, когато бе видял пушките на швейцарците да се навеждат, той, както казахме, беше извикал: „Залегни!“, и беше дал пример. Но неговите другари не бяха имали време да последват съвета.

Пушечният залп бе преминал, подобно на огромна коса на височината на човешки ръст, която бе покосила три четвърти от тези човешки тръстики, на които са били необходими двайсет и пет години, за да пораснат, и само една секунда, за да бъдат огънати и прекършени.

Питу буквално се бе почувствал погребан под труповете, а после окъпан от една хладка течност, струяща от всички страни.

Въпреки дълбоко неприятното впечатление, което Питу бе изпитал, задушен от тежестта на мъртвите и окъпан от кръвта им, той бе решил да мълчи и да чака по-благоприятен момент, за да даде признак на живот. Той бе чакал повече от час този благоприятен миг.

Наистина всяка минута от този час му се беше сторила сама по себе си час. Най-накрая прецени, че моментът е благоприятен, когато чу победните викове на другарите си, а сред тези викове гласът на Бийо, който го викаше.

Тогава като Енцелад, погребан под планината Етна, той бе разтърсил тази купчина от трупове, която го покриваше, бе успял да се изправи, беше разпознал Бийо в първата редица и бе притичал да го притисне до сърцето си, без да се безпокои от коя страна го прегръща.

Един залп на швейцарците, който повали на земята десетина души, напомни на Бийо и Питу за тежкото положение.

Деветстотин тоаза396 от постройката горяха от двете страни на Централния двор.

Времето беше тежко и не подухваше дори най-слаб ветрец — димът от пожара и от стрелбата тежеше върху биещите се като оловен купол. Димът изпълваше вестибюла на двореца. Цялата фасада, всеки от чиито прозорци пламтеше, беше обвита в завеса от дим. Не можеше да се види нито накъде потегля смъртта, нито откъде идва.

Питу, Бийо, марсилците, цялото чело на колоната тръгнаха напред и сред дима проникнаха във вестибюла. Намериха се пред стена от байонети — тези на швейцарците.

Чак тогава швейцарците започнаха своето отстъпление — героично отстъпление, в което стъпка по стъпка, стъпало по стъпало, оставяйки по една редица от своите войници на всяко стъпало, батальонът бавно отстъпи. Вечерта преброиха осемдесет трупа по стълбите.

Изведнъж по стаите и коридорите на двореца се чу да отеква викът:

— Кралят нареди на швейцарците да прекратят огъня!

Беше два часа следобед.

Ето какво беше станало в Събранието, тъй като то бе довело до заповедта, която обявиха в Тюйлери, за да прекратят битката — заповед, която имаше двойното предимство да намали озлоблението на победителите и да запази честта на победените.

В момента, в който вратата на манастира Фьойан се беше затворила зад кралицата и когато през тази все още открехната врата бяха видели железните лостове, пиките и байонетите да заплашват Шарни, Мария-Антоанета беше надала вик и беше протегнала ръце обратно към вратата. Но повлечена по посока на залата от онези, които я придружаваха и преди всичко от онзи майчин инстинкт, който й подсказваше преди всичко да следва детето си, тя беше влязла след краля в Събранието.

Там изпита голяма радост, като забеляза сина си, седнал на бюрото на председателя на Събранието. Човекът, който го беше донесъл, разтърсваше триумфално червения си калпак над главата на малкия принц и крещеше радостно:

— Спасих сина на моите господари! Да живее монсеньор дофинът!

Но след като синът й беше в безопасност, сърцето на кралицата бързо й напомни за Шарни.

— Господа — каза тя, — един от най-храбрите ми офицери, един от най-преданите ми служители остана при вратата в смъртна опасност. Искам да му помогнете.

Пет или шест депутати се устремиха натам при гласа й.

Кралят, кралицата, кралското семейство и придружаващите ги лица се отправиха към местата, предназначени за министрите, и седнаха.

Събранието ги беше посрещнало на крака, съвсем не поради етикета, дължим на коронованите глави, а поради уважението, дължимо на нещастието.

Преди да седнат обаче, кралят направи знак, че иска да говори.

Настана тишина.

— Дойдох тук — каза той, — за да избегна едно голямо престъпление. Помислих, че никъде другаде няма да съм на сигурно място, освен сред вас.

— Сир — отвърна Вернио, който председателстваше, — вие можете да разчитате на твърдостта на Националното събрание. Неговите членове са се заклели да умрат, защитавайки правата на народа и конституционните власти.

Кралят седна.

В този момент почти пред вратите на Манежа отекна страхотна стрелба — Националната гвардия, смесила се с въстаниците, стреляше от насипа Фьойан по капитана и войниците швейцарци, които бяха послужили като ескорт на кралското семейство.

Един офицер от Националната гвардия, несъмнено изгубил ума си, влезе съвсем уплашен и спря чак при преградата, викайки:

— Швейцарците! Швейцарците! Отблъснати сме!

Събранието помисли за миг, че швейцарците са победили и след като са отблъснали въстаниците, са тръгнали към манежа, за да си приберат отново краля, защото трябва да кажем, че в този час Луи XVI много повече беше крал на швейцарците, отколкото на французите.

Цялата зала стана с едно единодушно, спонтанно движение. И народните представители, и зрителите от трибуните, и националните гвардейци, и секретарите, всеки протегна ръка и извика:

— Каквото и да се случи, заклеваме се да живеем и да умрем свободни!

Кралят и кралското семейство нямаше какво да сторят при тази клетва. Така че единствени останаха седнали. Този вик, нададен от три хиляди усти, премина като ураган над главите им.

Заблудата не продължи дълго, но тази минута на ентусиазъм си струваше. Четвърт час по-късно отекна друг вик:

— Дворецът е завладян! Въстаниците са тръгнали към Събранието, за да заколят краля!

Тогава същите тези хора, които от омраза към монархията току-що се бяха заклели да умрат свободни, се надигнаха със същия порив и същата спонтанност, заклевайки се да бранят краля до смърт.

В същия този миг призоваха в името на Събранието швейцарския капитан Дюрлер да свали оръжията.

— Служа на краля, а не на Събранието — каза той. — Къде е заповедта от краля?

Пълномощниците на Събранието нямаха писмена заповед.

— Държа командването си под кралска заповед — продължи Дюрлер. — Ще го предам само на краля.

Почти насила го отведоха в Събранието. Той беше съвсем черен от барутния дим, съвсем почервенял от кръвта.

— Сир — каза той, — искат да свалим оръжието. Това заповед на краля ли е?

— Да — отвърна Луи XVI. — Предайте оръжието си на Националната гвардия. Не искам храбри хора като вас да загинат.

Дюрлер се почеса по главата, въздъхна и излезе. Но на вратата накара да предадат, че ще се подчини само на писмена заповед. Тогава кралят взе един лист и написа:

Тази заповед се носеше из стаите, коридорите и стълбите на Тюйлери. И тъй като внесе успокоение в Събранието, председателят размаха звънеца си.

— Да започнем обсъждането — каза той.

Но един представител стана и отбеляза, че един член от Конституцията забранява да се провежда обсъждане в присъствието на краля.

— Вярно е — каза Луи XVI. — Но къде ще ни сложите тогава?

— Сир — каза председателят, — можем да ви предложим трибуната на вестник „Логограф“, която е празна, защото вестникът престана да излиза.

— Добре — каза кралят, — готови сме да отидем там.

— Разсилни — извика Вернио, — отведете краля в ложата на „Логограф“.

Разсилните побързаха да се подчинят.

Кралят, кралицата и кралското семейство поеха, за да излязат от залата, по същия път, по който бяха минали на влизане, и попаднаха в коридора.

— Какво има на земята? — попита кралицата. — Прилича на кръв!

Разсилните не отговориха. Ако тези петна бяха от кръв, може би не знаеха откъде са дошли.

Странно нещо! Петната бяха толкова по-широки и толкова по-често се срещаха, колкото повече наближаваха ложата. За да спести това зрелище на кралицата, кралят ускори крачка и отвори сам вратата на ложата.

— Влезте, госпожо — каза той на кралицата.

Кралицата се хвърли напред. Но като стъпи на прага на вратата, тя нададе вик на ужас и с ръце върху очите отскочи назад.

Присъствието на кървавите петна беше обяснено — в ложата имаше оставен труп.

Този труп, който кралицата в бързината почти беше блъснала с крак, бе предизвикал вика й.

— Виж ти! — каза кралят със същия тон, с който беше казал: „Това е главата на онзи беден господин Манда“. — Виж ти! Това е трупът на бедния граф Дьо Шарни.

Действително това беше трупът на графа, който депутатите бяха издърпали от ръцете на убийците и бяха дали заповед да бъде сложен в ложата на „Логограф“, не можейки да предположат, че десет минути по-късно там ще бъде настанено кралското семейство.

Отнесоха трупа и кралското семейство влезе в ложата.

Поискаха да измият кръвта или да я подсушат, тъй като целият дъсчен под беше покрит, но кралицата направи знак, че се противопоставя и първа зае място.

Само че никой не видя, че тя скъса връзките на обувките си и сложи потръпващите си крака върху тази все още хладка кръв.

— О, Шарни! Шарни! — прошепна тя. — Защо ли моята кръв не изтече до последна капка тук, за да се смеси с твоята за вечни времена!…

Удари три часа следобед.