Графиня Дьо Шарни

91.Къщата на господин Сос

Къщата на господин Сос, поне това, което видяха знаменитите затворници и техните другари по нещастие, се състоеше от един магазин за подправки, в дъното на който през стъклена преграда се виждаше трапезария, откъдето можеше, седейки на масата да се наблюдават купувачите, които влизат в магазина, влизане, за което предупреждаваше едно звънче, окачено за да сигнализира при отварянето на една ниска врата с прозорче, като онези, които затварят през деня магазините в провинцията, които техните собственици, било от пресметливост, било от скромност изглежда нямаха правото да изваждат на показ пред погледа на минувачите.

В единия ъгъл на магазинчето ъгловата дървена стълба водеше към първия етаж, който се състоеше от две стаи. Първата, представляваща част от магазина, беше пълна с вързопи, натрупани по земята, свещи, окачени по стените, захарни буци, подредени на полицата на камината. Втората беше спалнята на собственика на сградата, събуден от Друе, която още носеше следите от безредие, причинено от внезапното събуждане.

Полуоблечената госпожа Сос излезе от първата стая, пресече втората и се появи в горния край на стълбата в момента, когато най-напред кралицата, после кралят, след него принцът и принцесата и най-накрая госпожа Елизабет и госпожа Дьо Турзел минаваха през прага на магазина.

Предшествайки на няколко крачки пътниците, прокурорът на общината беше влязъл пръв.

Повече от стотина души, придружаващи колата, останаха пред къщата на господин Сос, която беше разположена на един малък площад.

— Е, какво? — каза кралят, влизайки.

— Добре, господинът беше споменал за паспорт — отвърна Сос. — Ако дамата, за която казахте, че е господарката на колата, би желала да покаже паспорта си, ще го занеса в общината, където съветът е събран, за да се види дали е валиден.

Понеже паспортът даден за госпожа Дьо Корф на граф Дьо Шарни и от граф Дьо Шарни на кралицата, беше редовен, кралят направи знак на госпожа Дьо Турзел да го даде.

Тя извади скъпоценния документ от джоба си, предаде го в ръцете на господин Сос, който натовари жена си да окаже гостоприемство на тези тайнствени гости и тръгна към кметството.

Духовете бяха твърде разгорещени, тъй като Друе присъстваше на заседанието. Господин Сос влезе с паспорта. Всеки знаеше, че пътниците са отведени в дома му, и с влизането му настъпи изпълнена с любопитство тишина.

Той положи паспорта пред кмета. Понеже вече предадохме съдържанието на паспорта и читателите го знаят, няма защо да го повтаряме. Така че, след като го прочете, кметът каза:

— Господа, паспортът е напълно редовен.

— Редовен? — повториха девет-десет гласа с учудване.

И в същото време ръцете се протегнаха, за да го получат.

— Разбира се, че е редовен — каза кметът, — след като носи подписа на краля!

И той бутна паспорта към протегнатите ръце, които веднага го сграбчиха. Но Друе почти го изтръгна от ръцете, които го държаха.

— Подписан от краля! — каза той. — Но подписан ли е от Националното събрание?

— Да — каза един от съседите му, който четеше паспорта заедно с него на светлината на една свещ, — ето подписите на членовете на един от комитетите.

— Съгласен съм — продължи Друе, — но има ли го подписа на председателя? И впрочем — отряза младият патриот — въпросът не е в това. Пътниците не са госпожа Корф, дама от Русия, нейните деца, интендантът й, двете й компаньонки и трима прислужници. Пътниците са кралят, кралицата, дофинът, принцесата, госпожа Елизабет, някаква важна дама от двора и трима куриери, кралското семейство, в края на краищата! Искате или не искате да оставите кралското семейство да напусне Франция?

Въпросът се поставяше на истинската гледна точка. Но, поставен така, той ставаше само по-труден за решаване от бедните общински служители на един треторазреден град като Варен. Тогава започна обсъждането, което заплашваше да стане продължително, а прокурорът на общината реши да остави общинските служители да си обсъждат и се върна у дома си.

Той намери пътниците прави в магазина. Госпожа Сос беше настояла да се качат в стаята й, да седнат и да си вземат нещо. Но те бяха отказали. Струваше им се, че настанявайки се в тази къща, сядайки и приемайки нещо за ядене или пиене, те щяха да направят отстъпка на онези, които ги бяха арестували, и да се откажат от онова скорошно тръгване, обект на всичките им желания.

Всичките им желания бяха, така да се каже, отложени до завръщането на господаря на къщата, който щеше да им съобщи решението на общинския съвет по така важния въпрос за паспорта. Изведнъж го видяха да разбива тълпата, струпала се пред вратата, и с усилие да се прибира в дома си. Кралят направи три крачки насреща му.

— Е, какво? — попита той с безпокойство, което напразно се силеше да скрие и което личеше въпреки волята му. — Какво става с паспорта?

— Трябва да кажа — отвърна господин Сос, — че в този момент паспортът е причина за тежка дискусия в общинския съвет.

— И защо? — попита Луи XVI. — Да не би случайно да се съмняват във валидността му?

— Не. Но се съмняват, че наистина принадлежи на госпожа Дьо Корф и се разнася слухът, че в действителност имаме щастието да приемем между стените си краля и неговото семейство…

Луи XVI за миг се поколеба с отговора. После взе окончателно решение.

— Е, добре, да, господине! — каза той. — Аз съм кралят! Ето кралицата, ето и децата ми! И ви моля да се отнасяте към нас с уважението, което французите винаги са проявявали спрямо кралете си!

Както казахме, вратата към улицата беше останала отворена. Голям брой любопитни се беше струпал около тази врата. Думите на краля бяха чути не само вътре, но и отвън.

За нещастие, макар и този, който ги бе произнесъл, да го бе направил с известно достойнство, сивата дреха, с която беше облечен, бархетния му жакет, панталоните и сивите чорапи, както и перуката ала Жан-Жак Русо, които носеше, ни най-малко не отговаряха на това достойнство.

Наистина не беше това начинът — кралят на Франция да се разкрие изпод тази недостойна маскировка! Кралицата усети впечатлението, направено на множеството, и по лицето й плъзна червенина.

— Да приемем това, което госпожа Сос ни предложи, и да се качим на етажа — каза тя бързо.

Госпожа Сос взе светилника и се хвърли към стълбите, за да покаже пътя на знаменитите си гости.

През това време новината, че наистина кралят е във Варен и че признанието за това е направено от собствената му уста, литна като птица и се разнесе из улиците на града.

Един човек влезе съвсем слисан в общината.

— Господа — каза той, — пътниците, задържани в дома на господин Сос, са наистина кралят и кралското семейство! Чух признанието за това от собствената уста на краля!

— Е, добре, господа — провикна се Друе, — какво ви казвах?

В същото време из града се носеше силен шум, барабанът продължаваше да бие, камбаните звъняха тревожно. А сега как всичките шумове не привлякоха изобщо към центъра на града и близо до бегълците господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур и техните хусари, разположени във Варен, за да подкрепят краля? Ще разкажем и това.

Към девет часа вечерта двамата млади офицери току-що се бяха прибрали в странноприемницата „Великият монарх“, когато чуха шума от една кола. И двамата бяха в една зала на мецанина и изтичаха към прозореца. Колата бе един обикновен кабриолет. При все това двамата благородници бяха готови, ако е необходимо, да накарат да изведат конете за смяна.

Но пътникът, когото видяха, не беше кралят. Това беше една смешна личност с шапка с голяма периферия на главата, навлечен смешно с едно огромно наметало. Те направиха крачка назад, когато този пътник извика:

— Ей! Господа! Един от вас не е ли господин кавалерът Жюл дьо Буйе?

Кавалерът се спря в отстъплението си.

— Да, господине — каза той, — това съм аз.

— В такъв случай — каза човекът с наметалото и широкополата шапка — имам да ви казвам много неща.

— Господине — каза кавалерът Дьо Буйе, — готов съм да ви изслушам, макар и да нямам честта да ви познавам. Но направете си труда да слезете от колата си и да влезете в този хан, за да се запознаем.

— На драго сърце, господин кавалер, на драго сърце! — извика човекът с наметалото.

И той скочи от колата, без да докосне стъпалото й и влезе стремително в странноприемницата. Кавалерът забеляза, че човекът изглежда много уплашен.

— Ах, господин кавалер! — каза непознатият. — Ще ми дадете конете, които имате тук, нали?

— Какво! Конете, които имам тук? — отвърна господин Дьо Буйе на свой ред съвсем слисан.

— Да! Да! Вие ще ми ги дадете! Няма нужда нищо да криете от мен… Аз съм вътре, аз знам всичко!

— Господине, позволете да ви призная, че изненадата ми пречи да ви отговоря — подхвана господин Дьо Буйе — и че не разбирам нито дума от това, което благоволихте да кажете.

— Повтарям ви, че зная всичко — настоя пътникът. — Кралят е тръгнал от Париж вчера вечерта… Но изглежда не е могъл да продължи пътя си. Вече предупредих господин Дьо Дамас и той изтегли постовете си — драгунският полк се разбунтува. Имаше безредици в Клермон… Беше ми много трудно да премина, казвам ви!

— Но, в края на краищата — каза господин Дьо Буйе, — кой сте вие, който ми говорите?

— Аз съм Леонар, фризьорът на кралицата. Как! Не ме ли познавате? Представете си, господин Дьо Шоазьол ме отведе със себе си въпреки волята ми… Отнесох му диамантите на кралицата и на госпожа Елизабет и като си помисля, господине, че брат ми, с чието наметало и шапка съм, не знае какво се е случило с мен, че онази бедна госпожа Дьо л’Ааж ме чакаше вчера, за да я фризирам, все още ме чака до това време! О! Боже мой! Боже мой, каква е цялата тази история!

И Леонар се разходи из залата, вдигайки отчаяно ръце към тавана. Господин Дьо Буйе започваше да разбира.

— А! Значи вие сте господин Леонар — каза той.

— Разбира се, че съм Леонар — подхвана пътникът, изхвърляйки по маниера на важните личности званието, което му беше дал кавалерът Дьо Буйе, — и тъй като сега ме познавате, ще ми дадете конете, нали?

— Господин Леонар — продължи кавалерът, упорствайки да накара знаменития фризьор да се върне към обикновената класа на смъртните, — конете, които имам тук, принадлежат на краля и никой, освен краля, няма да си послужи с тях!

— Но след като ви казвам, господине, че няма вероятност кралят да мине…

— Това е вярно, господин Леонар. Но кралят може и да мине и ако мине и не намери конете си и аз му кажа, че съм ви ги дал, може би той ще ми отговори, че просто му се отплащам по твърде лош начин.

— Как! По лош начин! — каза Леонар. — Вие мислите, че в такова извънредно положение, в каквото сме, кралят ще ме укори, че съм взел конете му?

Кавалерът не можа да сдържи усмивката си.

— Не твърдя, че кралят ще ви укори, че сте взели конете му. Но е съвсем сигурно, че ще реши, че аз съм сгрешил, като съм ви ги дал.

— Аха! Аха! — каза Леонар. — По дяволите! Не бях погледнал въпроса от тази му страна! Значи ми отказвате конете, господин кавалер?

— Положително. Леонар въздъхна.

— Но поне — продължи да настоява той — можете да се заемете да ми уредите коне.

— А! Що се отнася до това, драги господин Леонар — каза господин Дьо Буйе, — нямам нищо против!

Наистина Леонар беше твърде досаден гост, който не само говореше високо, но и придружаваше думите си с най-изразителни жестове, които, благодарение на огромната периферия на шапката му и извънмерната ширина на наметалото му, приемаха толкова гротескна форма, че смешното в нея се отразяваше много или малко на събеседниците му.

Така че господин Дьо Буйе не можеше да не бърза да се отърве от Леонар.

Затова той накара да повикат съдържателя на странноприемницата „Великият монарх“, помоли го да проучи за коне, които могат да откарат пътника до Дюн, и като даде нарежданията си, остави Леонар на късмета му, казвайки му, което си беше истина, че отива за новини.

Двамата офицери, господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур, действително се върнаха в града, пресякоха го целия, изминаха четвърт левга по пътя за Париж, не видяха и не чуха нищо и като започнаха на свой ред да си мислят, че кралят, който закъсняваше с осем или десет часа, няма да мине, се върнаха в странноприемницата. Леонар току-що бе тръгнал. Биеше единайсет часът. Вече твърде обезпокоени дори преди да са чули онова, което им каза фризьорът на кралицата, те бяха изпратили освен това към девет часа и четвърт един ординарец. Това беше онзи ординарец, който пресрещна колите на излизане от Клермон и който ние видяхме да пристига при господин Дьо Дамас.

Двамата офицери чакаха чак до полунощ. В полунощ се хвърлиха на леглата, но напълно облечени. В дванайсет и половина бяха събудени от камбанната тревога, от барабанния бой и виковете.

Те подадоха глави през прозореца на странноприемницата и видяха как целият град, гълчейки, тичаше или по-скоро връхлиташе по посока на общината.

Множество въоръжени хора тичаха в същата посока. Едни от тези хора носеха бойни пушки, други двуцевки, трети просто се бяха въоръжили със саби, шпаги или пистолети.

Двамата благородници отидоха при конюшните и започнаха с това, че накараха да изведат конете на краля, които за всеки случай отведоха извън града. След като пресечеше града, кралят щеше да ги намери там. После се върнаха, за да намерят собствените си коне, които отведоха при конете за краля, пазени от пощальоните.

Но тези отивания и връщания събудиха подозрения и за да излязат от странноприемницата със собствените си коне, им се наложи да издържат нещо като схватка, в която по тях гръмнаха две-три пушки.

В същото време сред виковете и заплахите те бяха научили, че кралят току-що е арестуван и отведен у прокурора на общината.

Те си устроиха съвет по въпроса какво да правят. Трябваше ли да съберат хусарите и да направят усилие да освободят краля? Трябваше ли да яхнат конете и да предупредят маркиз Дьо Буйе, когото щяха да срещнат по всяка вероятност в Дюн, а съвсем сигурно в Стене?

Обаче Дюн беше отдалечен от Варен само на пет левги. Стене отстоеше на осем. За час и половина те можеха да бъдат в Дюн, а за два часа — в Стене, и да тръгнат незабавно срещу Варен с малкия армейски корпус, командван от господин Дьо Буйе.

Те се спряха на последното и точно в дванайсет и половина, когато кралят се реши да се качи в стаята на прокурора на общината, те решиха да изоставят поста за смяна на конете, който им беше поверен, и тръгнаха в пълен галоп за Дюн.

Това беше още необходима близка помощ, на която кралят разчиташе, и която, в крайна сметка, избяга от краля!