135.Ветото

Едва завесата беше паднала, когато вратата се отвори.

— Сир — каза Дюмурие, — той иска да говори с вас за предложението на господин Вернио, ще гласуват декрета срещу свещениците.

— Охо! — каза кралят, ставайки. — Това е заговор. И какво съдържа този декрет?

— Ето го, сир. Господин Дюрантон ви го донесе. Помислих, че Ваше Величество ще ми окаже честта да сподели своето мнение с мен насаме, преди да го каже в съвета.

— Имате право. Дайте ми документа.

И с треперещ от вълнение глас кралят прочете декрета, с чийто текст читателят вече е запознат. След като го прочете, смачка листа и го запрати надалеч от себе си.

— Никога няма да одобря подобен декрет! — каза той.

— Извинете ме, сир — каза Дюмурие, — че още веднъж съм на мнение, противоположно на вашето.

— Господине — каза кралят, — аз може и да се колебая по въпросите на политиката, но по въпросите на религията — никога! По политически въпроси мисля с ума си, а умът може да сгреши. По религиозни въпроси съдя със съвестта си, а съвестта е непогрешима.

— Сир — подхвана Дюмурие, — преди година вие одобрихте декрета за клетвата на свещениците.

— Ех, господине! — извика кралят. — Бях принуден!

— Сир, върху него е трябвало да наложите своето вето. Вторият декрет е само следствие на първия. Първият декрет докара всички злини на Франция. Този е лекарството за тези злини. Той е твърд, но не жесток. Първият беше един религиозен закон. Той атакуваше свободата на мисълта по въпросите на вярата. Сега ви предлагат един политически закон, който засяга само сигурността и спокойствието на кралството. Това е сигурност за незаклетите свещеници срещу преследванията. Далеч от това да ги спасите чрез вашето вето, вие ще им отнемете помощта на един закон, ще ги изложите на опасност да бъдат изклани и ще подтикнете французите да станат техни палачи. И така, моето мнение, сир, е — извинете войнишката ми откровеност, — че след като сте направили, по мое мнение, грешката да одобрите декрета за клетвата на свещениците, вашето вето, приложено спрямо този втори декрет, който може да спре готовите да се пролеят порои от кръв, вашето вето, сир, ще натовари съвестта на Ваше Величество с всички престъпления, на които ще се отдаде народът.

— Но на какви престъпления, по-големи онези, които вече е извършил, искате да се отдаде народът? — каза един глас, който идваше от дъното на апартамента.

Дюмурие потрепера при този вибриращ глас — той разпозна металния тембър и акцента на кралицата.

— Ах, госпожо! — каза той. — Бих предпочел да свърша работата с краля.

— Господине — каза кралицата с горчива усмивка към Дюмурие и презрителен поглед към краля, — имам само един въпрос към вас.

— Какъв, госпожо?

— Мислите ли, че кралят трябва да понася повече заплахите на Ролан, оскърбленията на Клавиер и вероломствата на Серван?

— Не, госпожо — каза Дюмурие. — И аз съм възмутен като вас. Възхищавам се от търпението на краля и ако засегнем този въпрос, ще се осмеля да помоля краля да смени кабинета си.

— Целия ли? — подхвърли кралят.

— Да. Нека Ваше Величество ни отпрати и шестимата и да си избере, ако може да намери, хора, които не са от никоя партия.

— Не, не — каза кралят. — Искам вие да останете, вие и добрият Лакост, а също и Дюрантон. Но ми направете услугата да ме отървете от онези трима нахални бунтовници. Кълна се, господине, търпението ми се изчерпва.

— Стъпвате в опасна територия, сир.

— И вие ще отстъпите пред опасността? — каза кралицата.

— Не, госпожо — подхвана Дюмурие. — Само ще поставя условията си.

— Условията ви ли? — подхвърли високомерно кралицата.

Дюмурие се поклони.

— Кажете, господине — отвърна кралят.

— Сир — продължи Дюмурие, — аз съм прицел на ударите на трите съзаклятнически партии, които разделят Париж. Жирондисти, фьойани и якобинци гърмят по мен кой от кой по-силно. Аз напълно съм загубил популярността си и понеже някои нишки на властта могат да се задържат само чрез общественото мнение, не бих могъл да ви бъда наистина полезен, освен при едно условие.

— Какво е то?

— То е да се каже високо, сир, че аз и двамата ми колеги сме останали само за да бъдат одобрени двата декрета, които току-що са били приети.

— Това не може да стане! — провикна се кралят.

— Невъзможно! Невъзможно! — повтори кралицата.

— Отказвате ли?

— И най-жестокият ми враг няма да ми постави толкова тежки условия като тези, които вие ми поставяте — каза кралят.

— Сир — каза Дюмурие, — заклевам се в името си на благородник, в честта си на войник, че го смятам за необходимо за вашата безопасност.

После, като се обърна към кралицата, каза:

— Госпожо, ако не е заради вас, ако неустрашимата дъщеря на Мария-Терезия не само презира опасността, но и по примера на своята майка е готова да тръгне, за да я посрещне, помислете, госпожо, че не сте сама. Помислете за краля, помислете за децата си. Вместо да ги тласкате към бездната, присъединете се към мен, за да удържим Негово величество на ръба на пропастта, към която се е наклонил тронът! Ако смятах одобрението на двата декрета за необходимо преди Негово величество да е изразил пред мен своето желание да се отърве от тримата негодници, които му пречат — добави той, обръщайки се към краля, — преценете доколко, когато става въпрос да бъдат отпратени, го смятам за абсолютно необходимо. Ако уволните министрите, без да одобрите декретите, народът ще има два мотива, за да ви ненавижда — ще гледа на вас като на враг на конституцията, а уволнените министри ще минат в очите му за мъченици, а и не отговарям за това, дали в няколко дни от днес нататък най-тежки събития няма да поставят в гибелна опасност и короната, и живота ви. Колкото до мен, предупреждавам Ваше Величество, че не мога, дори за да му служа, да вървя, не бих казал против принципите си, но против убежденията си. Дюрантон и Лакост мислят като мен. Все пак аз нямам поръчение да говоря от тяхно име. Така че онова, което ме засяга, сир, ви го казах и ви повтарям, че няма да остана на съвета, освен ако Ваше Величество не одобри двата декрета.

Кралят направи жест на нетърпение. Дюмурие се поклони и се запъти към вратата. Кралят размени бърз поглед с кралицата.

— Господине! — каза тя. — Помислете колко е тежко за краля да одобри един декрет, който ще доведе в Париж двайсет хиляди негодници, които могат да ни изколят!

— Госпожо — рече Дюмурие, — опасността е голяма, зная това. Ето защо трябва да я погледнем в лицето, но не да я преувеличаваме. Декретът казва, че изпълнителната власт ще посочи сборния пункт на тези двайсет хиляди души, които не са всичките негодници. Той казва също, че военният министър се задължава да им назначи офицери и начин на организация.

— Но, господине, Серван е военен министър!

— Не, сир, военен министър от момента, в който Серван се оттегли, съм аз.

— А, да! Вие ли? — каза кралят.

— Ще поемете значи военното министерство? — попита кралицата.

— Да, госпожо, и се надявам да обърна срещу неприятелите ви меча, висящ над главите ви.

Кралят и кралицата отново се спогледаха, сякаш за да се посъветват.

— Предположете — продължи Дюмурие, — че посоча Соасон като място за лагера, че назнача там като комендант на лагера един генерал-лейтенант, твърд и мъдър, с двама добри бригадни генерали. Те ще формират от тези хора батальони. Когато бъдат събрани, оборудвани и въоръжени четири или пет батальона, министерството ще се възползва от исканията на генералите, за да ги изпрати на границата, и тогава, както добре виждате, сир, този декрет, създаден с лоши намерения, далеч преди да стане вреден, ще бъде полезен.

— Но сигурен ли сте, че ще получите разрешение да направите сборен пункт в Соасон? — каза кралят.

— Отговарям за това.

— В такъв случай — заповяда кралят, — вземайте военното министерство.

— Сир — каза Дюмурие, — в министерството на външните работи отговорността ми беше лека и непряка. Това е съвсем различно от военното министерство — вашите генерали са мои врагове. Вие видяхте току-що тяхната слабост. Аз ще отговарям за техните грешки. Но тъй като става въпрос за живота на Ваше Величество, за безопасността на кралицата и тази на нейните августейши деца, за запазването на конституцията, приемам! Значи постигнахме съгласие, сир, по въпроса за одобрението на декрета за двайсетте хиляди души?

— Ако вие сте военен министър, доверявам се изцяло на вас.

— Тогава стигаме до декрета за свещениците.

— Него, както ви казах, господине, няма да го одобря.

— Сир, самият сте в положение да одобрите втория, като сте одобрили първия.

— Първия път направих грешка и се упреквам за нея. Това изобщо не е причина да я направя втори път.

— Сир, ако не одобрите този декрет, втората грешка ще бъде много по-голяма от първата!

— Сир! — каза кралицата.

Кралят се обърна към Мария-Антоанета.

— И вие също ли смятате така, госпожо?

— Сир — каза кралицата, — трябва да призная, че по този въпрос, след обясненията, които ни бяха дадени, аз съм на мнението на господин Дюмурие.

— Е, добре, тогава… — каза кралят.

— Тогава, сир?… — повтори Дюмурие.

— Съгласен съм, но при условие, че възможно най-бързо ще ме отървете от тримата бунтовници.

— Повярвайте, сир, че ще се хвана за първия случай — каза Дюмурие.

И като се поклони на краля и кралицата, Дюмурие се оттегли. Двамата проследиха с очи новия военен министър, докато вратата се затвори.

— Вие ми направихте знак да приема — каза кралят. — Сега какво имате да ми казвате?

— Приемете най-напред декрета за двайсетте хиляди души — каза кралицата. — Оставете го да разположи лагера си в Соасон. Оставете го да разпръсне хората си, а след това… Е, след това ще измислите какво ще правите с декрета за свещениците.

— Но той ще ми припомни дадената дума, госпожо!

— Хубаво! Той ще бъде компрометиран и вие ще го държите в ръцете си.

— Напротив, той ще ме държи в ръцете си, госпожо — той има думата ми.

— Хайде де! — каза кралицата. — Има лек и за това, щом си ученик на господин Дьо ла Вогийон!

И като хвана краля за ръка, тя го увлече в съседната стая.

Загрузка...