Графиня Дьо Шарни

20.В която кралят се занимава със семейни дела

Останал сам, кралят постоя за миг прав, после, сякаш се страхуваше, че оттеглянето на кралицата е престорено, отиде към вратата, през която тя беше излязла, отвори я и хвърли поглед към преддверията и коридорите.

Като не видя никого, освен хората от прислугата, той извика с половин глас:

— Франсоа!

Един камериер, който бе останал, когато вратата на кралския апартамент се отвори, и сега стоеше прав, очаквайки заповеди, се приближи веднага и щом кралят се прибра в стаята си, влезе след него.

— Франсоа — каза Луи XVI, — знаете ли къде е апартаментът на господин Дьо Шарни?

— Сир — отвърна камериерът, който беше не друг, а онзи, повикан на служба при краля след десети август, и който остави мемоари за края на царуването му, — сир, господин Дьо Шарни изобщо няма апартамент, а само една мансарда високо под покрива на Павилиона на Флора.

— И защо толкова важен служител живее в мансарда?

— Искаха да дадат нещо по-добро на господин графа. Но той отказа и рече, че тази мансарда му е достатъчна.

— Хубаво — каза кралят. — Вие знаете ли къде е тази мансарда?

— Да, сир.

— Идете и доведете господин Дьо Шарни. Искам да говоря с него.

Камериерът излезе, затваряйки вратата след себе си. Отиде до мансардата на господин Дьо Шарни, когото намери подпрян на решетката, вперил поглед в този океан от покриви, който се губеше чак до хоризонта във вълни от керемиди и плочи.

Камериерът почука два пъти, без господин Дьо Шарни, потънал в размислите си, да го чуе. Това, което го накара да се реши да влезе без разрешение, беше, че ключът висеше на вратата, а той имаше заповед от краля.

При шума от влизането му графът се обърна.

— А, това сте вие, господин Юе! — каза той. — Идвате да ме потърсите по заповед на кралицата, нали?

— Не, господин графе — отвърна камериерът, — идвам, изпратен от краля.

— От краля! — подхвана господин Дьо Шарни с известно учудване. — Добре, господин Юе. Кажете на Негово величество, че съм на заповедите му.

Камериерът се оттегли със строгостта, предписана от етикета, докато господин Дьо Шарни го изпрати чак до вратата с онази любезност, присъща на старото и истинско благородничество по отношение на всеки човек, идващ от страна на краля, все едно дали носи сребърна верига на врата или е облечен с ливрея.

Когато остана сам, господин Дьо Шарни постоя за миг, стиснал глава между ръцете си, сякаш за да принуди смутените си и развълнувани мисли да заемат отново местата си. После, когато възстанови реда в мозъка си, той препаса шпагата, захвърлена на един фотьойл, взе шапката си под мишница и излезе.

Той откри Луи XVI в спалнята му, с гръб към картината на Ван Дайк и току-що нападнал сервирания му обяд.

Кралят усети присъствието му и вдигна глава.

— А, това сте вие, графе? — каза той. — Много добре. Искате ли да обядвате с мен?

— Сир, принуден съм да откажа тази чест, тъй като съм обядвал — отвърна графът с поклон.

— В такъв случай — каза Луи XVI, — понеже ви помолиха да дойдете при мен, за да поговорим по работа, и то дори по сериозна работа, изчакайте един миг. Изобщо не обичам да говоря по работа, когато се храня.

— Аз съм на заповедите на краля — отвърна Шарни.

— Тогава, вместо да говорим за работа, ще поговорим за нещо друго. За вас например.

— За мен, сир! И с какво съм заслужил, че кралят се занимава с личността ми?

— Когато преди малко попитах къде е апартаментът ви в Тюйлери, скъпи графе, знаете ли какво ми отговори Франсоа?

— Не, сир.

— Той ми отговори, че сте отказали апартамента, който ви е бил предложен, и сте приели само една мансарда.

— Така е, сир.

— Защо, графе?

— Ами, сир… защото съм сам и нямам друго занимание, освен това, което благосклонността на Ваши величества ми дава, тъй че не сметнах за полезно да лишавам господин дворцовия управител от цял апартамент, когато една мансарда е всичко, което ми е необходимо.

— Простете, скъпи графе, отговаряте така, сякаш сте все още обикновен служител и ерген. Но вие имате — и в ден на опасност няма да го забравите, слава Богу! — важни задължения към нас. Освен това сте женен. Какво ще правите с графинята в тясната мансарда?

— Сир — отвърна Шарни с нотка на меланхолия в гласа, която не убягна на краля, — не вярвам госпожа Дьо Шарни да ми окаже честта да сподели моя апартамент, бил той голям или малък.

— Но, в края на краищата, господин графе, госпожа Дьо Шарни и без да има задължения към кралицата, е нейна приятелка. Знаете, че кралицата не би могла да живее без госпожа Дьо Шарни, макар че от известно време ми се струва, че между тях съществува известна хладина. Когато госпожа Дьо Шарни дойде в двореца, къде ще се настани?

— Сир, не мисля, че без изрична заповед от Ваше Величество госпожа Дьо Шарни ще дойде някога в двореца.

— А! Хайде сега…

Шарни се поклони.

— Невъзможно! — каза кралят.

— Нека Негово Величество ми прости — каза Шарни, — но мисля, че съм сигурен в това, което казвам.

— Е, добре, това ме учудва по-малко, отколкото бихте могли да предположите, скъпи ми графе. Както току-що ви казах, струва ми се, че забелязах едно охлаждане между кралицата и нейната приятелка…

— Наистина, Негово Величество е благоволил да забележи.

— Женски сръдни! Ще се постараем да ги помирим. Но, между другото, изглежда, че без да знам, съм се отнесъл по доста тираничен начин с вас, скъпи графе!

— Как така, сир?

— Ами принуждавайки ви да останете в Тюйлери, докато графинята живее… къде, графе?

— На улица „Кок-Ерон“, сир.

— Питам ви за това поради навика на кралете да разпитват и може би мъничко поради желанието си да знам адреса на графинята. Защото, не познавайки Париж повече, отколкото ако бих бил един руснак от Москва или австриец от Виена, аз не знам дали улица „Кок-Ерон“ е близо, или е отдалечена от Тюйлери.

— Близо е, сир.

— Толкова по-добре. Сега разбирам защо имате само временно убежище в Тюйлери.

— Стаята, с която разполагам в Тюйлери, сир — отвърна Шарни със същата меланхолична нотка, която кралят вече бе успял да забележи в гласа му, — не е просто временно убежище. Напротив — тя е постоянното ми жилище, където мога да бъда намерен по всяко време, щом Негово Величество реши да ми окаже честта и да изпрати да ме потърсят.

— О! — каза кралят, като се отпусна назад във фотьойла си, защото бе приключил с обеда. — Какво ще рече това, господин графе?

— Кралят ще ме извини, но не разбирам много добре целта на разпита, на който ми оказва честта да ме подложи.

— Хайде де! Нима не знаете, че съм добър човек, баща, съпруг преди всичко? Че се грижа за вътрешността на двореца си толкова, колкото и за външния вид на кралството си?… Какво ще рече това, скъпи ми графе? След едва тригодишен брак господин граф Дьо Шарни има постоянно жилище в Тюйлери, а госпожа графиня Дьо Шарни — постоянно жилище на улица „Кок-Ерон“!

— Сир, няма да мога да отговоря на Ваше Величество по друг начин, освен със следното — госпожа Дьо Шарни желае да живее сама.

— Но в края на краищата ходите да я виждате всеки ден?… Не… Два пъти седмично?

— Сир, не съм имал удоволствието да видя госпожа Дьо Шарни от деня, когато кралят ми нареди да отида и да се осведомя за нея.

— Е, добре!… Ама оттогава е изминала повече от седмица?

— Десетина дни, сир — допълни Шарни с леко развълнуван глас.

Кралят разбираше болката по-добре, отколкото меланхолията и долови в гласа на графа този оттенък на чувство, който бе оставил да му се изплъзне.

— Графе — каза Луи XVI с онова добродушие, което толкова подхождаше на „семейния човек“, както сам се наричаше понякога. — И вие имате вина за това.

— Да имам вина! — каза Шарни пламенно и неволно се изчерви.

— Да, да, имате вина — настоя кралят. — За отдалечаването на една жена и най-вече на една жена, толкова съвършена като графинята, винаги поне малко вина има мъжът.

— Сир!

— Знам, ще кажете, че това не ме засяга, скъпи графе. А аз ще ви отговоря: „Интересува ме и още как! Един крал може да направи много с думата си.“ Хайде, бъдете откровен, вие бяхте един неблагодарник спрямо тази бедна госпожица дьо Таверне, която толкова ви обича!

— Която толкова ме обича!… Сир… Простете, Ваше Величество, не казахте ли — подхвана Шарни с леко чувство на ирония в гласа, — че госпожица дьо Таверне ме обичала… много?…

— Госпожица дьо Таверне или госпожа графиня Дьо Шарни — все едно и също е, предполагам.

— Да и не, сир.

— Е, добре, аз казах, че госпожа Дьо Шарни ви обичаше и не се отричам от думите си.

— Сир, вие знаете, че не е позволено да се опровергава един крал.

— О! Опровергавайте ме колкото си искате, аз съм сигурен в това, което казвам, също.

— И Негово Величество е забелязал по известни признаци, видими само за него, без съмнение, че госпожа Дьо Шарни ме обичала… много?

— Не знам дали признаците са били видими единствено за мен, скъпи графе. Но това, което знам, е, че през онази ужасна нощ на пети октомври, от момента, когато се присъедини към нас, тя не ви изпусна за миг от поглед и че очите й издаваха всички тревоги на сърцето й дотам, че когато портата беше пред разбиване, аз видях бедната жена да прави движение, за да се хвърли между вас и опасността.

Сърцето на Шарни се сви. Той бе помислил, че разпознава у графинята нещо подобно на това, което току-що му бе казал кралят. Обаче всяка подробност от последната му среща с Андре бе твърде жива в паметта му, за да не надделее над неясните твърдения на сърцето му и на краля.

— И обърнах още повече внимание на това — продължи Луи XVI, — когато по време на моето пътуване до Париж вие бяхте изпратен от кралицата в Кметството. След това кралицата ми каза, че графинята едва не умряла от мъка поради отсъствието ви и после от радост при завръщането ви.

— Сир — каза Шарни, усмихвайки се тъжно, — Бог е позволил тези, които са над нас по рождение, да получават и несъмнено като една от привилегиите на рода им, онзи поглед, който да вижда в сърцата тайните, неизвестни на другите хора. Кралят и кралицата са го видели така — така трябва да бъде. Но слабостта на моя поглед ме кара да виждам друго. Ето защо ще помоля краля да не се безпокои твърде много за тази голяма любов на госпожа Дьо Шарни към мен, ако пожелае да ме използва за някоя далечна и опасна мисия. Отсъствието и опасността ще бъдат еднакво добре дошли, поне за мен.

— При все това, когато преди седмица кралицата искаше да ви изпрати в Тюрен, вие изглеждахте решен да останете в Париж?

— Помислих, че брат ми ще бъде достатъчен за тази мисия, сир, и запазих себе си за някоя по-трудна и по-рискована.

— Е, добре, точно така, скъпи графе, защото е дошъл моментът да ви поверя едно поръчение, което днес е трудно и което няма да бъде безопасно в бъдеще, затова ви говорих за уединението на графинята и че бих искал да я видя до една приятелка, след като отмъквам мъжа й.

— Ще пиша на графинята, сир, за да споделя с нея добрите чувства на Ваше Величество.

— Какво! Ще й пишете? Не смятате ли да посетите графинята преди вашето заминаване?

— Само веднъж съм се представял при госпожа Дьо Шарни, без да й поискам разрешение, и според начина, по който ме прие, сега ще ми е необходима най-малкото изрична заповед на Ваше Величество, за да й поискам това обикновено разрешение.

— Хайде, да сменим темата. Ще поговоря с кралицата за всичко това по време на отсъствието ви — каза кралят, ставайки от маста.

После, покашляйки се два-три пъти с удовлетворението на човек, който добре се е нахранил, отбеляза:

— Бога ми, лекарите са прави като казват, че всяко нещо си има две страни, мрачна — на празен стомах, блестяща — на пълен… Минете в кабинета ми, скъпи графе, чувствам се разположен да ви говоря с открито сърце.

Графът последва Луи XVI, непрекъснато размишлявайки за това как понякога една коронована глава губи величието си поради онази материална страна, за която гордата Мария-Антоанета не можеше да се сдържи да не укори съпруга си.