Графиня Дьо Шарни

161.Онова, което Андре искаше от Жилбер

На другия ден, точно в осем часа Жилбер потропа на вратата на малката къща на улица „Кок-Ерон“.

След искането, което Питу му отправи от името на Андре, Жилбер, учуден, го беше накарал да му разкаже за събитията от вечерта с всички подробности. После дълго бе размишлявал.

После, когато излизаше сутринта, бе повикал Питу, беше го помолил да отиде да потърси Себастиен при абат Берардие и да го доведе на улица „Кок-Ерон“.

Стигнал там, Питу чакаше на вратата излизането на Жилбер.

Разбира се, старият портиер бе предупреден за идването на доктора, защото щом го позна, го въведе в салона пред спалнята. Андре го чакаше, цялата облечена в черно.

Виждаше се, че не е нито спала, нито плакала от предишната вечер. Лицето й беше бледо, а очите — сухи. Никога чертите на лицето й, черти, които изразяваха силна воля и инат, не са били така твърдо очертани.

Би било трудно да се отгатне какво решение е взело това сърце от диамант. Но беше лесно да предположи, че е взело твърдо решение.

Жилбер, умелият наблюдател, лекарят-философ, разбра това от пръв поглед.

Той се поклони и зачака.

— Господин Жилбер — каза Андре, — помолих ви да дойдете.

— И както виждате, госпожо — каза Жилбер, — явих се точно навреме според вашата покана.

— Поисках да дойдете вие, а не някой друг, защото искам този, към когото ще отправя искането си, да няма правото да ми откаже.

— Имате право, госпожо, може би съвсем не за онова, което ще ми поискате, а в това, което казвате. Вие имате правото да изисквате от мен всичко, дори живота ми.

Андре се усмихна горчиво.

— Вашият живот, господине, е едно от онези съществувания, които са толкова скъпоценни за човечеството, че аз ще бъда първата, която ще поиска от Бога да го направи дълъг и щастлив и съм твърде далеч от мисълта да го скъсявам… Но съгласете се, че колкото вашият живот се намира под щастливо влияние, толкова много други сякаш са подчинени на някаква съдбовна звезда.

Жилбер мълчеше.

— Моят, например — подхвана Андре след миг на мълчание, — какво ще кажете за моя, господине?

После, понеже Жилбер наведе очи, без да отговори, продължи:

— Оставете ме да ви го припомня с две думи… Бъдете спокоен, няма да има упреци към никого!

Жилбер направи жест, с който искаше да каже: „Говорете.“

— Родена съм бедна. Баща ми беше разорен преди моето раждане. Младостта ми бе тъжна, уединена и самотна. Вие познавахте баща ми и виждахте по-добре от всекиго неговата нежност към мен…

Двама мъже, от които единият трябваше да ми остане неизвестен, а другият… чужд, имаха тайнствено и съдбоносно влияние над живота ми, пред което волята ми не служеше за нищо: единият разполагаше с душата ми, другият взе тялото ми.

Оказах се майка, без да се досетя, че съм престанала да бъда девойка… Трябваше да загубя в това мрачно събитие нежността на единственото същество, което някога ме е обичало, на брат ми.

Потърсих убежище в мисълта, че ще ставам майка и че ще бъда обичана от детето си — детето ми беше отвлечено един час след раждането му. Оказах се съпруга без съпруг, майка без дете!

Приятелството на една кралица ме утешаваше.

Един ден случайността качи в същата кола, в която бяхме и ние, един човек — красив, млад и храбър. Съдбата пожела аз, която никога и никого не бях обичала, да го обикна. Той обичаше кралицата!

Станах довереница на тази любов. Мисля, че и вие сте обичали, без да бъдете обичан, господин Жилбер. Значи можете да разберете какво изстрадах.

Но това изобщо не беше всичко. Един ден кралицата ми каза: „Андре, спаси живота ми! Спаси нещо повече от живота, спаси честта ми!“ Трябваше, оставайки чужда за него, да стана съпруга на човека, когото обичах от три години. Станах негова жена.

Пет години живях до този човек — пламък отвътре, лед отвън, статуя, чието сърце гореше! Лекарю, говорете! Разбирате ли какво трябваше да изстрада сърцето ми?…

Най-накрая в един ден, ден на неизразима радост, моята преданост, моето мълчание, моето себеотрицание трогнаха този човек. От седем години го обичах, без да го оставя да заподозре нещо дори от някой поглед, когато той, целият тръпнещ, дойде да се хвърли в краката ми и ми каза: „Аз зная всичко и ви обичам!“

Бог, който искаше да ме възнагради, позволи по едно и също време да намеря отново и съпруга си, и детето си! Една година измина като един ден, като един час, като една минута. Тази година беше целият ми живот.

Преди четири дни в краката ми удари мълния.

Честта му казваше да се върне в Париж и да умре. Не му възразих, не пролях нито една сълза. Тръгнах с него. Едва пристигнахме и той ме напусна.

Тази нощ го открих мъртъв!… Той е там, в тази стая… Смятате ли, че може да бъде твърде амбициозно от моя страна след подобен живот да пожелая да заспя в един и същ гроб с него? Мислите ли, че това би било едно искане, на което можете да откажете, ако ви го отправя?

Господин Жилбер, вие сте сръчен лекар, учен химик. Господин Жилбер, вие имате голям грях спрямо мен, имате много да изкупувате… Е, добре, дайте ми някаква бързо действаща и сигурна отрова и аз не само ще ви простя, но и ще умра със сърце, изпълнено с признателност!

— Госпожо — прекъсна я Жилбер, — вашият живот е бил, както казахте, едно мъчително изпитание и това изпитание, чест и слава вам, сте го понесли свято и благородно като мъченица!

Андре кимна лекичко с глава, което означаваше: „Чакам.“

— Сега казвате на палача си: „Ти направи живота ми нечовешки, дай ми лека смърт.“ Вие имате правото да му кажете това, имате правото и да добавите: „Ти ще направиш каквото ти казвам, защото нямаш правото да ми откажеш онова, което ти искам…“

— И така, господине?…

— Все така ли настоявате за отрова, госпожо?

— Умолявам ви, да ми я дадете, приятелю.

— Животът толкова ли ви тежи, че е невъзможно да продължите напред?

— Смъртта е най-сладката милост, която могат да ми окажат хората, най-голямото благоволение, с което може да ме дари Господ!

— До десет минути, госпожо — подхвана Жилбер, — ще имате онова, което искате от мен.

Той се поклони и направи крачка назад. Андре му протегна ръка.

— Ах! — каза тя. — В един миг ми правите повече добро, отколкото сте ми причинили зло през целия си живот!… Бъдете благословен, Жилбер!

Жилбер излезе. При вратата той срещна Себастиен и Питу, които го чакаха в един фиакър.

— Себастиен — каза той, измъквайки от пазвата си едно малко флаконче, което носеше окачено на златна верижка и което съдържаше течност с цвят на опал, — ще предадеш от мое име този флакон на графиня Дьо Шарни.

— Колко време мога да остана при нея, татко?

— Колкото поискаш.

— И къде ще ви намеря?

— Ще те чакам тук.

Младежът взе флакончето и влезе. Четвърт час по-късно той излезе.

Жилбер хвърли към него бърз поглед — той връщаше флакончето недокоснато.

— Какво ти каза тя? — попита Жилбер.

— Тя каза: „О! Не от твоята ръка, дете мое!“

— И какво направи?

— Заплака.

— Тогава е спасена! — каза Жилбер. — Ела, дете мое.

И той прегърна Себастиен може би по-нежно, отколкото го бе правил всеки друг път.

Жилбер си правеше сметките без Марат.

Седмица по-късно той научи, че графиня Дьо Шарни е арестувана и отведена в затвора в Абатството.