Графиня Дьо Шарни

155.От девет часа до обед II

Връщайки се в двореца, Рьодерер срещна камериера, който го търсеше от името на кралицата. Той самият търсеше кралицата, знаейки, че тя въплъщава истинската сила на двореца. Така че беше щастлив да научи, че тя го очаква в едно уединено място, където можеше да разговаря с нея насаме и без да бъде прекъсван.

Следователно той се качи след Вебер.

Кралицата беше седнала до камината, обърнала гръб на прозореца. При шума, предизвикан от вратата, тя бързо се обърна.

— Е, какво, господине?… — попита тя, без да определя някаква ясна цел на въпроса си.

— Кралицата ми е оказала честта да ме повика? — отвърна Рьодерер.

— Да, господине, вие сте един от първите магистрати на града. Вашето присъствие в двореца е един щит за монархията. Така че искам да ви попитам на какво можем да се надяваме или от какво да се страхуваме.

— Можем да се надяваме на малко неща, госпожо. А да се страхуваме от всичко!

— Значи народът решително е тръгнал срещу двореца?

— Авангардът му е на Карусел и преговаря с швейцарците.

— Преговарят ли, господине? Но аз бях накарала да дадат заповед на швейцарците да отблъснат силата със сила. Не са ли настроени да се подчинят?

— Не, госпожо. Швейцарците ще умрат на поста си.

— А ние на нашия, господине. Така, както швейцарците са войници в служба на краля, така кралете са войници в служба на монархията.

Рьодерер замълча.

— Да не би да имам нещастието да съм на мнение, което не съвпада с вашето? — попита кралицата.

— Госпожо — каза Рьодерер, — не бих изказал мнение, освен ако Ваше Величество не ми окаже милостта да го поиска.

— Господине, говорете.

— Е, добре, госпожо, ще ви го кажа с откровеността на убеден човек. Моето мнение е, че кралят е загубен, ако остане в Тюйлери.

— Но ако не останем в Тюйлери, къде ще отидем? — провикна се кралицата и се надигна изплашена.

— В този час — каза Рьодерер — има само едно убежище, което може да защити кралското семейство.

— Кое е то, господине?

— Националното събрание.

— Какво означава това, господине? — попита кралицата, премигвайки бързо с очи и питайки като жена, убедена, че не е разбрала добре.

— Националното събрание — повтори Рьодерер.

— И вие си мислите, господине, че ще поискам нещо от онези хора там?

Рьодерер замълча.

— За врагове, господине, предпочитам тези, които ще ни нападнат отпред и посред бял ден, отколкото онези, които ще ни съсипят изотзад и в тъмнината!

— Е, добре, госпожо, тогава вие решавайте: вървете срещу народа или отстъпвайте към Събранието.

— Да отстъпваме? Но нима сме толкова лишени от защитници, че ще бъдем принудени да отстъпваме още дори преди да сме открили огън?

— Бихте ли желали, госпожо, преди да вземете някакво решение, да чуете доклада на човек, който е компетентен и познава силите, с които можете да разполагате?

— Вебер, иди ми потърси някой от офицерите от двореца, било господин Майардоз, било господин Дьо ла Шесне, било…

Тя щеше да каже: „Било господин Дьо Шарни“. Но се спря.

Вебер излезе.

— Ако Ваше Величество се приближи до прозореца, ще може сама да прецени.

С видимо отвращение кралицата направи няколко крачки към прозореца, дръпна завесите и видя Карусел и дори Кралския двор, изпълнени с хора с пики.

— Боже мой! — извика тя. — Ама какво правят там тези хора?

— Казах на Ваше Величество, че преговарят.

— Но те са влезли чак в двора на двореца!

— Помислих, че е мой дълг да спечеля време, за да дам на Ваше Величество един миг, за да вземе решение.

В този момент вратата се отвори.

— Елате! Елате! — извика кралицата, без да знае към кого се обръща.

Шарни влезе.

— Ето ме, госпожо — каза той.

— А! Това сте вие! Тогава няма какво да ви питам, защото преди малко вие ми казахте какво ни остава да направим.

— И според господина ви остава?… — попита Рьодерер.

— Да умрем! — каза кралицата.

— Както виждате, онова, което аз ви предлагам, е за предпочитане, госпожо.

— О, кълна се в душата си, че не знам! — каза кралицата.

— Какво предлага господинът? — попита Шарни.

— Да отведе краля в Събранието.

— Това съвсем не е смърт — каза Шарни, — но е срам!

— Чувате ли, господине! — каза кралицата.

— Да видим — каза Рьодерер, — няма ли средно решение на въпроса?

Вебер излезе напред.

— Зная, че е твърде дръзко от моя страна да вземам думата в подобна компания. Но може би моята преданост ме вдъхновява… Ако се задоволите да поискате от Събранието да изпрати една депутация, която да бди за безопасността на краля?

— Е, добре, така да бъде — каза кралицата, — съгласна съм с това… Господин Дьо Шарни, ако одобрите това предложение, моля ви, отидете да го изложите на краля.

Шарни се поклони и излезе.

— Следвай графа, Вебер, и ми съобщи отговора на краля.

Вебер излезе след графа.

Присъствието на Шарни, студен, важен, предан, беше, ако не за кралицата, поне за жената един толкова жесток упрек, че тя не можеше да го види отново, без да потръпне.

Освен това може би тя имаше и някакво ужасно предчувствие за онова, което щеше да се случи.

Вебер се върна.

— Кралят приема, госпожо — каза той, — и господата Шампион и Дежоли отиват веднага в Събранието, за да отнесат искането на Негово величество.

— Ама погледнете! — каза кралицата.

— Какво, госпожо? — попита Рьодерер.

— Какво правят те там?

Обсадителите бяха заети да ловят швейцарци.

Рьодерер погледна. Но преди да беше имал време да си създаде представа за онова, което ставаше, гръмна един пистолетен изстрел, който бе последван от страхотен залп.

Дворецът потръпна, сякаш разтърсен из основи.

Кралицата нададе вик, отстъпи една крачка, после, увлечена от любопитството, се върна при прозореца.

— О! Вижте! Вижте! — провикна се тя с пламнали очи. — Те бягат! Отстъпват безредно! Какви ги разправяхте вие, господин Рьодерер, че не сме имали друго спасение освен Събранието?

— Ще ми окаже ли Ваше Величество милостта да ме последва? — отвърна Рьодерер.

— Вижте! Вижте! — продължи кралицата. — Ето че швейцарците ги преследват… О! Карусел е свободен! Победа! Победа!

— Смирете се, госпожо — каза Рьодерер, — последвайте ме.

Кралицата дойде на себе си и последва синдика.

— Къде е кралят? — попита Рьодерер първия срещнат камериер.

— Кралят е в галерията на Лувъра — отвърна запитаният.

— Точно там исках да отведа Ваше Величество — каза Рьодерер.

Кралицата го последва, без да има и най-малка представа за намеренията на своя водач.

Галерията беше барикадирана на половината от дължината си и беше прекъсната на една трета така, че двестате или триста души, които я отбраняваха, можеха да отстъпят към Тюйлери посредством нещо като подвижен мост, който, блъснат от крака на последния бягащ, падаше от първия етаж на мецанина.

Кралят беше при един прозорец заедно с господата Дьо ла Шесне, Майардоз и петима или шестима благородници. Той държеше в ръката си далекоглед.

Кралицата изтича на балкона и нямаше нужда от далекоглед, за да види какво става.

Армията на въстаниците приближаваше, дълга и плътна, покриваща цялата ширина на кея, и се простираше, докъдето поглед стига.

По Пон Ньоф предградието Сен Марсо се присъединяваше към предградието Сен Антоан.

Всички камбани на Париж биеха бясно тревога, голямата камбана на „Нотр Дам“ покриваше с дебелия си глас всички тези потрепвания на бронза.

Горещото слънце бликаше в хиляди светкавици, отразено от оръдията, пушките и върховете на копията. После, като далечен шум от буря, се чу глухото трополене на оръдията.

— Е, госпожо? — попита Рьодерер.

Петдесетина души се бяха събрали зад краля.

Кралицата хвърли продължителен поглед върху цялата тази тълпа, която ги заобикаляше. Този поглед сякаш проникваше до дъното на сърцата, за да потърси онова, което би могло да остане от предаността.

После, онемяла, бедната жена, незнаеща към кого да се обърне, нито каква молитва да отправи, взе детето си на ръце, показвайки го на швейцарските офицери, на офицерите от Националната гвардия и на благородниците.

Това вече не беше кралицата, искаща трона за своя наследник. Това беше една кралица в отчаяно положение сред един пожар, която викаше: „Детето ми! Кой ще спаси детето ми?“

През това време кралят разговаряше съвсем тихо със синдика на Комуната или по-скоро Рьодерер му повтаряше онова, което вече бе казал на кралицата.

Две ясно отличаващи се групи се бяха оформили около августейшите лица — групата на краля — хладна, важна, съставена от съветници, които изглежда одобряваха мнението, изказано от Рьодерер, — и групата на кралицата — пламенна, ентусиазирана, многобройна, състояща се от млади военни, размахващи шапките си, изваждащи шпагите си, вдигащи ръце към дофина и целуващи на колене полите на роклята на кралицата, заклевайки се да умрат за едната и за другия.

Кралицата намери малко надежда в този ентусиазъм.

В този момент групата на краля се присъедини към тази на кралицата и кралят със своята обичайна безстрастност се оказа в центъра на двете смесили се групи.

Кралицата измъкна два пистолета от колана на господин Майардоз, командира на швейцарците.

— Хайде, сир! — каза тя. — Ето го мига да се покажете храбър или да загинете сред приятелите си!

Това движение на кралицата издигна ентусиазма до неговия връх. Всеки чакаше отговора на краля със затаен дъх и зинала уста.

Един млад, красив и храбър крал, който с пламенен поглед и потръпващи устни би се хвърлил с тези два пистолета сред битката, би могъл да обърне късмета към себе си, може би!

Чакаха, надяваха се.

Кралят взе пистолетите от ръцете на кралицата и ги върна на господин Майардоз.

После се обърна към синдика на Комуната и попита:

— Значи вие казвате, че трябва да се предам на Събранието?

— Сир — отвърна Рьодерер с поклон, — това е моето мнение.

— Хайде, господа — каза кралят, — нямаме какво да правим повече тук.

Кралицата въздъхна, взе дофина на ръце и обръщайки се към госпожа Дьо Ламбал и госпожа Дьо Турзел, добави:

— Елате, госпожи, щом кралят желае това!

С това на всички останали беше казано: „Аз ви изоставям.“

Госпожа Кампан чакаше кралицата в коридора, по който тя трябваше да мине.

Кралицата я видя.

— Изчакайте ме в апартамента ми — каза тя. — Ще дойда да ви взема или ще изпратя някой да ви потърси, за да отидем… Бог знае къде!

После прошепна съвсем тихо, навеждайки се към госпожа Кампан:

— О! Една разходка по брега на морето!

Изоставените благородници се погледнаха едни други и сякаш си казаха: „Заради краля ли дойдохме тук да търсим смъртта си?“ Господин Дьо ла Шесне разбра този неизказан въпрос.

— Не, господа — каза той, — заради монархията! Човекът е смъртен — принципът е вечен!

Колкото до нещастните жени — а те бяха много: някои от тях, отсъствали от двореца, бяха извършили нечувани усилия, за да влязат обратно — та, колкото до жените, те бяха ужасени. Досущ като мраморните статуи, изправени по ъглите на коридорите и по дължината на стълбищата.

Най-накрая кралят благоволи да помисли за онези, които изоставяше.

Той се спря в долната част на стълбището.

— Но какво ще стане с всички онези хора, които оставих горе?

— Сир — отвърна Рьодерер, — за тях няма нищо по-лесно от това да ви последват. Те са облечени като за излизане в града и ще минат през градината.

— Вярно — каза кралят. — Да вървим!

— Ах, господин Дьо Шарни! — каза кралицата, забелязвайки графа, който я чакаше при вратата за градината с гола шпага. — Как не ви послушах онзи ден, когато ме посъветвахте да бягам!

Графът изобщо не й отговори, а приближавайки се до краля му каза:

— Сир, бихте ли желали да вземете моята шапка и да ми дадете вашата, по която биха могли да ви разпознаят?

— А! Имате право — каза кралят, — заради бялото перо… Благодаря, господине.

И като взе шапката на Шарни, му даде своята.

— Господине — каза кралицата, — кралят заплашен ли е от някаква опасност по време на това преминаване?

— Виждате, госпожо, че ако съществува опасност, аз правя всичко възможно да я отклоня от този, когото заплашва.

— Сир — каза швейцарският капитан, който беше натоварен да охранява преминаването на краля през градината, — готов ли е Ваше Величество?

— Да — отвърна кралят, нахлупвайки на главата си шапката на Шарни.

— Тогава излизаме! — каза капитанът.

Кралят тръгна напред сред две редици от швейцарци, които вървяха със същата крачка като него.

Изведнъж отдясно се чуха силни викове.

Портата, която водеше към Тюйлери, близо до кафенето Флора, беше разбита. Една тълпа хора, знаейки, че кралят ще се предава на Събранието, се устреми в градината.

Един мъж, който изглеждаше, че предвожда цялата тази банда, носеше вместо знаме една глава набучена на пика. Капитанът нареди да спрат и да приготвят оръжията.

— Господин Дьо Шарни — каза кралицата, — ако видите, че има опасност да попадна в ръцете на тези негодници, ще ме убиете, нали?

— Не мога да ви обещая това, госпожо — отвърна Шарни.

— И защо така? — извика кралицата.

— Защото преди една-единствена ръка да ви е докоснала, аз ще бъда мъртъв!

— Виж ти — каза кралят, — това е главата на бедния господин Манда: познах я.

Тази банда убийци не посмя да се приближи, но обсипа с ругатни краля и кралицата. Гръмнаха пет-шест пушечни изстрела. Един швейцарец падна мъртъв, друг беше ранен.

Капитанът заповяда да се вземат пушките за стрелба.

— Не стреляйте, господине! — каза Шарни. — Или нито един от нас няма да стигне жив до Събранието.

— Така е, господине — каза капитанът. — Пушки, на ръце! Войниците взеха пушките на ръце и продължиха напред, пресичайки диагонално градината.

Първите жеги на годината бяха пожълтили кестеновите дървета. Въпреки че беше още едва началото на август, вече сухи листа се бяха посипали по земята. Малкият дофин ги търкаляше с краката си и се забавляваше да ги набутва под краката на сестра си.

— Листата падат рано тази година — каза кралят.

— Не беше ли написал някой: „Монархията няма да дочака падането на листата?“ — каза кралицата.

— Да, госпожо — отвърна Шарни.

— И как се нарича този изкусен пророк?

— Манюел.

В това време ново препятствие изникна пред кралското семейство — това беше една многобройна група от мъже и жени, които чакаха, отправяйки заплашителни жестове и размахвайки оръжия по стълбите и на терасата, които трябваше да изкачат и да преминат, за да достигнат от градината на Тюйлери до Манежа. Опасността беше толкова по-реална, защото нямаше начин швейцарците да запазят строя си.

Капитанът опита все пак да ги накара да пробият през тълпата. Но тя така яростно се възпротиви, че Рьодерер се провикна:

— Господине, внимавайте! Ще ги предизвикате да убият краля!

Спряха и изпратиха пратеник да уведоми Събранието, че кралят идва да иска убежище от него.

Събранието изпрати депутация. Но видът на тази депутация удвои яростта на тълпата.

Чуха се викове, нададени с бесен гняв:

— Долу Вето! Долу Австрийката! Сваляне от престола или смърт!

Двете деца разбираха, че най-вече заплашена е майка им и се притискаха до нея. Малкият дофин питаше:

— Господин Дьо Шарни, ама защо всички тези хора искат да убият мама?

Един човек с огромен ръст, въоръжен с пика и викащ по-високо от другите: „Долу Вето! Долу Австрийката!“, се опитваше, мушкайки с тази пика, да достигне ту кралицата, ту краля.

Малко по малко швейцарският ескорт беше отстранен. Кралското семейство имаше около себе си само шестимата благородници, които бяха излезли с него от Тюйлери, господин Дьо Шарни и депутацията от Събранието, дошла да ги търси.

Трябваше да се изминат повече от трийсет крачки през плътната тълпа. Беше очевидно, че се иска гибелта на краля и най-вече тази на кралицата. В подножието на стълбите борбата започна.

— Господине — каза Рьодерер на Шарни, — приберете шпагата си в ножницата иначе за нищо не отговарям!

Шарни се подчини, без да изрече нито дума.

Кралската група беше понесена от тълпата, както в някоя буря вълните понасят лодката, и беше отвлечена настрани от Събранието. Кралят се видя принуден да отблъсне един човек, който размахваше юмрук пред лицето му. Малкият дофин, почти задушен, викаше и протягаше ръчичики, сякаш за да призове на помощ.

Един човек се хвърли, сграбчи го и го изтръгна от ръцете на майка му.

— Господин Дьо Шарни, синът ми! — извика тя. — В името на небето, спасете сина ми!

Шарни направи няколко крачки към човека, който отнасяше детето, но едва разкрили кралицата, две-три ръце се протегнаха към нея и една ръка я хвана за шалчето, прикриващо гърдите й.

Кралицата нададе вик.

Шарни забрави препоръката на Рьодерер и шпагата му изчезна почти изцяло в тялото на човека, който се беше осмелил да вдигне ръка на кралицата. Тълпата изрева от бяс като видя да пада един от нейните хора и се нахвърли още по-жестоко върху групата.

Жените викаха:

— Ама убийте тази Австрийка, де! Дайте ни я да я заколим! Смърт! Смърт!

И двайсетина голи ръце се протегнаха да я хванат. Но тя, луда от мъка, не се безпокоеше за опасността, която я грозеше, и не спираше да вика:

— Синът ми! Синът ми!

Почти докосваха прага на Събранието. Тълпата направи последно усилие — тя чувстваше, че плячката й се изплъзва.

Шарни беше така притиснат, че не можеше вече да удря, освен с топката на дръжката на шпагата си. Той видя измежду всичките стиснати и заплашващи юмруци една ръка, въоръжена с пистолет, която търсеше да се прицели в кралицата.

Той хвърли шпагата си, хвана с две ръце пистолета, изтръгна го от този, който го държеше, и го изпразни в средата на гърдите на най-близкия нападател.

Човекът падна като поразен от мълния.

Шарни се наведе, за да вдигне шпагата си. Тя вече беше в ръцете на един човек от народа, който се опитваше да удари с нея кралицата.

Шарни се нахвърли върху убиеца. В този момент кралицата влизаше след краля във вестибюла на Събранието — тя беше спасена!

Вярно е, че след нея вратата се затвори и че Шарни падна върху стъпалото на тази врата, ударен едновременно с железен лост по главата и с пика в гърдите.

— Като братята ми! — прошепна той, падайки. — Бедната Андре!…

Съдбата на Шарни се изпълни като тази на Изидор, като тази на Жорж. Съдбата на кралицата тепърва щеше да се изпълни.

Впрочем в същия миг един ужасяващ артилерийски залп съобщи, че въстаниците и дворецът бяха влезли в схватка.