Графиня Дьо Шарни

13.Какво се беше случило със Себастиен

Първото чувство, което Андре изпита, когато видя Жилбер, бе не само дълбок ужас, но и непреодолимо отвращение.

За нея американецът Жилбер, Жилбер на Вашингтон и на Лафайет, издигнал се с помощта на науката, учението и таланта, беше все същия малък нещастник Жилбер, изгубено кално джудже в гъстите гори на Трианон.

Напротив, Жилбер, въпреки ненавистта, обидите, преследването, изпитваше към Андре не тази гореща любов, която някога на младини го подтикна да извърши престъпление, а нежна и дълбока загриженост, която би го подтикнала да й направи услуга, дори да рискува живота си.

Именно на това се беше осъдил и той самият благодарение на вътрешната си чувствителност по природа и на непоколебимото чувство за справедливост, придобито от учението. Той беше осъзнал, че всички нещастия на Андре произтичаха от него и че той щеше да й се издължи едва когато й донесе толкова щастие, колкото и нещастие й бе причинил.

Впрочем по какъв начин Жилбер можеше добронамерено да повлияе върху бъдещето на Андре?

Ето това той не можеше да разбере.

Ето защо, когато отново завари тази жена, която толкова пъти бе виждал в плен на отчаянието, а сега в плен на ново отчаяние, цялото състрадание, на което беше способен, се разбуди.

Ето защо, вместо да използва магнетичната си мощ, ефектът от която той бе пробвал вече върху Андре, той се опита да я заговори тихо.

Благодарение на това Андре, обзета първоначално от магнетично излъчване, усети как малко по малко, със силата на волята си и сякаш с разрешението на Жилбер, ореолът се разсейваше, подобно на мъгла, която се изпарява и която позволява на очите да видят далечни хоризонти. Тя проговори първа.

— Какво искате от мен, господине? — попита тя. — Как се озовахте тук? Откъде се появихте?

— Откъде се появих ли, госпожо? — отговори Жилбер. — Откъдето се появявах някога. Но бъдете спокойна, никой не подозира дори, че съм тук… Защо съм дошъл? Дойдох, за да поискам от вас едно съкровище, което за вас няма значение, но за мен е безценно — сина ми… Какво искам? Искам да ми кажете къде е синът ми, когото сте отвели с вашата карета и скрили тук.

— Какво е станало с него? — подхвана Андре. — Откъде да знам? Той избяга от мен… Толкова добре сте го научили да мрази майка си!

— Майка си, госпожо! Наистина ли сте негова майка?

— О! — извика Андре. — Той вижда болката ми, чул е плача ми, видял е отчаянието ми и ме пита дали съм негова майка?

— Значи не знаете къде е?

— Нали ви казах, че избяга. Беше в тази стая и когато се върнах, с мисълта да го намеря пак тук, открих прозореца отворен и стаята празна.

— Господи! — извика Жилбер. — Къде ли е отишъл? Бедното ми дете изобщо не познава Париж, а минава полунощ!

— О! — извика на свой ред Андре и пристъпи към Жилбер. — Мислите ли, че му се е случило нещо лошо?

— Това трябва да разберем — каза Жилбер. — Това ще ми кажете.

И той протегна ръка към Андре.

— Господине! Господине! — извика тя и отстъпи назад, за да се избави от магнетичното влияние.

— Госпожо — каза Жилбер, — не се страхувайте от нищо. Вие сте майка на сина ми. За мен сте свята!

Андре въздъхна и се отпусна на едно кресло, мълвейки името на Себастиен.

— Заспете — каза Жилбер, — но докато спите, гледайте със сърцето си.

— Заспивам — каза Андре.

— Трябва ли да използвам цялата сила на волята ми — попита Жилбер, — или ще отговорите доброволно?

— Ще кажете ли на детето ми, че не съм негова майка?

— Зависи… Обичате ли го?

— О, как пита дали го обичам, това дете от плътта ми!… О! Да, да, обичам го и то силно.

— Тогава вие сте негова майка, както аз съм негов баща, госпожо, тъй като и вие го обичате, така както и аз го обичам.

— Ах! — пое въздух Андре.

— Затова ще ми отговорите доброволно, нали?

— Ще ми позволите ли да го видя отново, когато го откриете?

— Не ви ли казах вече, че вие сте негова майка, така както аз съм негов баща?… Вие обичате детето си, госпожо. Вие ще видите отново вашето дете.

— Благодаря! — каза Андре с неописуема радост и като плесна с ръце. — Сега питайте, виждам… Само…

— Какво?

— Започнете от самото начало, за да съм сигурна, че няма да изгубя следите му.

— Така да бъде. Къде ви видя той?

— В зелената стая.

— Къде ви последва?

— По коридорите.

— Къде ви настигна?

— Когато се качвах в каретата.

— Къде го отведохте?

— Във всекидневната… В съседната стая.

— Къде седна той?

— Близо до мен, на канапето.

— Дълго ли остана там?

— Четвърт час приблизително.

— Защо ви остави?

— Защото чухме шум от карета.

— Кой беше в тази карета?

Андре се поколеба.

— Кой беше в тази карета? — повтори по-твърдо и по-настоятелно Жилбер.

— Граф Дьо Шарни.

— Къде скрихте детето?

— Вкарах го в тази стая.

— Какво ви каза той, когато влезе тук?

— Че не съм негова майка.

— И защо ви каза това?

Андре замълча.

— Защо ви каза това? Говорете, настоявам.

— Защото му казах…

— Какво му казахте?

— Защото му казах — каза с усилие Андре, — че сте нещастник и подлец.

— Вгледайте се в сърцето на бедното дете, госпожо, и си дайте сметка за злото, което сте му причинили.

— О! Господи! — промълви Андре. — Прости ми, дете, прости ми!

— Господин Дьо Шарни усъмни ли се, че детето е тук?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— А той защо не остана?

— Защото господин Дьо Шарни не остава при мен.

— Тогава защо беше дошъл?

Андре не отговори веднага, замислена, втренчена, сякаш се опитваше да види в мрака.

— О! — каза тя. — Господи!… Оливие, скъпи Оливие!

Жилбер я погледна учудено.

— О, колко съм нещастна! — промълви Андре. — Беше дошъл при мен… За да остане при мен, беше отказал онова поръчение. Той ме обича, обича ме!

Жилбер започваше да се ориентира в тази ужасна драма, където първо неговото око проникваше.

— А вие обичате ли го? — попита той.

Андре въздъхна.

— Обичате ли го? — повтори Жилбер.

— Защо ми задавате този въпрос? — попита Андре.

— Прочетете мисълта ми.

— Виждам, че намеренията ви са добри. Искате да ми доставите щастие, за да изтриете злото, което ми причинихте. Но ако щастието идва от вас, ще го откажа. Мразя ви и ще продължавам да ви мразя.

— Толкова ли голямо щастие ви е предлагано, че да си позволите да избирате тези, от които да го получите? Вие го обичате… — добави той.

— Да.

— От кога?

— От мига, в който го видях, от мига, в който дойде от Париж във Версай, в същата карета, в която бяхме аз и кралицата.

— Тогава вие познавате любовта, Андре? — тъжно промълви Жилбер.

— Знам, че любовта е дадена на човек — отговори младата жена — като мерило за страданията, които може де понесе.

— Ето че сте вече жена, майка. От груб диамант сте се превърнали в обработен изпод ръцете на този майстор… Но да се върнем към Себастиен.

— Да, да! Да се върнем към него! Забранете ми да мисля за господин Дьо Шарни. Това ме смущава и вместо да следвам детето си, може би ще последвам графа.

— Добре! Съпруго, забрави съпруга си. Майко, мисли единствено за детето си.

Това почти нежно изражение, което излъчваше не само физиономията, но и цялото същество на Андре, за момент изчезна и тя придоби обичайното си изражение.

— Къде беше той, докато вие говорихте с господин Дьо Шарни?

— Той беше тук, слушаше, там… зад вратата.

— Какво чу той от този разговор?

— Цялата първа част.

— Кога е решил да напусне тази стая?

— Когато господин Дьо Шарни…

Андре спря.

— Когато господин Дьо Шарни? — повтори безмилостно Жилбер.

— Когато господин Дьо Шарни ми целуна ръката, аз извиках.

— Ясно ли го виждате?

— Да, виждам, че е сбърчил чело, свил устни, с юмрук на гърдите.

— Проследете го с очи и занапред бъдете само с него, не го изпускайте от очи.

— Виждам го, виждам го! — каза Андре.

— Какво прави той?

— Оглежда се наоколо, за да види дали някоя врата не гледа към градината. И тъй като не намира, отива към прозореца, отваря го, поглежда за последно към всекидневната, прескача прозореца и изчезва.

— Последвайте го в мрака.

— Не мога.

Жилбер се приближи до Андре и прекара ръка пред очите й.

— Знаете добре, че няма мрак за вас — каза той. — Гледайте.

— А, ето че бяга по алеята край стената. Стига да голямата врата, отваря я, без никой да го види, отправя се бързо към улица „Платриер“… Спира. Заговаря една жена, която минава.

— Слушайте добре и ще чуете какво му казва.

— Слушам.

— И какво пита той?

— Пита за улица „Сен Оноре“.

— Да, аз живея там. Прибрал се е вкъщи. Чака ме, горкото дете!

Андре поклати глава.

— Не — каза тя видимо обезпокоена. — Не… не се е прибрал… не чака…

— Но тогава къде е?

— Оставете ме да го проследя или ще го изгубя.

— О, последвайте го, последвайте го! — извика Жилбер, подразбирайки, че Андре предусеща някакво нещастие.

— Ах! — каза тя. — Виждам го, виждам го!

— Добре.

— Ето че тръгва по улица „Грьонел“… А сега по улица „Сен Оноре“. Тичайки, прекосява Пале Роаял. Пита отново за пътя, отново бърза. Ето го по улица „Ришельо“… а сега по „Фрондьор“… и после по „Ньов-Сен-Рош“. Спри, дете! Спри, горкото ми!… Себастиен, Себастиен, не виждаш ли тази карета, която идва от улица „Сурдие“? Аз я виждам, аз я виждам!… Конете!… Ах!

Андре извика ужасено и се изправи. Майчината й тревога бе изписана на лицето, по което се стичаха едновременно едри капки пот и сълзи.

— О! — извика Жилбер. — Ако му се случи нещастие, спомни си, че това нещастие ще ти се върне и на теб.

— Ах! — Андре пое въздух, без да слуша, без да чува какво й казва Жилбер. — Ах! Благословени Боже, конят го блъсна и го отхвърли настрани от обсега на колелото. Ето го там, паднал, проснат в безсъзнание. Но не е мъртъв, не, не… Не е мъртъв!… Припаднал е… Само е припаднал! Помощ! Помощ! Това е детето ми… Детето ми!

И със сърцераздирателен писък Андре се строполи върху креслото, самата тя почти изгубила съзнание.

Колкото и голямо да беше желанието на Жилбер да научи повече, той позволи на задъханата Андре да си почине малко, от което впрочем имаше голяма нужда.

Страхуваше се, че ако я подтикне по-нататък, някоя фибра ще се скъса в сърцето й, някой кръвоносен съд ще се пукне в мозъка й.

Но когато счете за безопасно, той я запита:

— А сега?

— Чакайте, чакайте — отговори Андре, — много хора се натрупаха около него. О, за Бога, пуснете ме да мина! Позволете ми да видя, това е синът ми! Това е Себастиен!… Ах, Господи! Няма ли измежду вас някой хирург или лекар?

— О, отивам! — извика Жилбер.

— Чакайте — добави Андре, като го спря за ръката, — тълпата се отдръпва. Несъмнено е този, когото викат, този, когото чакат… Елате, елате, господине. Вижте, че не е мъртъв и че може да бъде спасен.

И Андре извика плахо:

— Ох!

— Какво става, Господи! — попита Жилбер.

— Не искам този човек да докосва детето ми — викаше Андре. — Това не е човек, това е джудже, ужасно джудже, това е вампир… О! Урод!… Урод!…

— Госпожо, госпожо! — прошепна Жилбер като трепереше. — За Бога, не изпускайте Себастиен!

— О! — отвърна Андре с втренчен поглед и треперещи устни и сочейки. — Следвам го… следвам го…

— Какво прави този човек?

— Той го отнася… По улица „Судрие“. Завива наляво по „Сен Иасент“, която е без изход. Приближава към една ниска полуотворена врата. Бута я, привежда се, слиза по стълби. Слага го да легне на една маса, върху която има перо, мастило, ръчно написани и напечатани документи. Сваля му горната дреха. Навива му ръкава. Стиска му ръката с парчета, които му донесе една мръсна и уродлива жена като него. Отваря чантичка. Вади оттам ланцет, ще му пуска кръв… О, не искам да виждам това! Не искам да виждам кръвта на моя син!

— Добре! Тогава, върнете се по стълбите — каза Жилбер — и пребройте стъпалата.

— Преброих ги. Единайсет са.

— Разгледайте вратата внимателно и ми кажете дали виждате нещо по-особено.

— Да… Малко квадратно прозорче, затворено от решетка във формата на кръст.

— Добре, това е всичко, което ми трябва.

— Тичайте, тичайте и ще го откриете там, където ви казах.

— Искате ли да се събудите веднага и да си спомните всичко? Или пък да се събудите утре сутринта, когато ще сте забравили всичко?

— Събудете ме веднага! Искам да си спомня всичко!

Жилбер прокара палци по извивката на веждите й, духна на челото й и произнесе единствено:

— Събудете се.

Веднага очите на младата жена се оживиха. Крайниците й омекнаха. Тя погледна Жилбер почти без страх и както в съня си, макар сега вече будна, тя му каза:

— Тичайте! Тичайте! И го измъкнете от ръцете на този човек, който ме плаши!