Отмъстителят

10

Денят навън беше ясен и топъл, с безоблачно небе, каквото можеше да се види само на Карибските острови. Дори по това време на утрото и въпреки че от запад повяваше лек ветрец, температурата вече беше двайсет градуса.

Гарсия караше колата, а Хънтър отново преглеждаше данните за Никол Уилсън и снимките в двете досиета, които им беше дала капитан Блейк. Когато излязоха на магистралата „Дарбър“ и се отправиха към летището, мобилният телефон на Робърт иззвъня в джоба му.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той на второто позвъняване.

— Робърт, обажда се доктор Каролин Хоув от Института по съдебна медицина.

— О, здравей, докторе. — Не очакваше тя да се обади толкова скоро.

— Не съм сигурна дали „добре дошъл“ са най-подходящите думи, но все пак… добре дошъл отново.

— Благодаря.

Гласът на доктор Хоув звучеше уморено. Той знаеше, че това не е необичайно, като имаше предвид тежката ѝ работа и проблемите ѝ със съня. Не че тя беше обсъждала този въпрос с него или с някой друг, но Робърт знаеше за съпруга ѝ, и беше разпознал издайническите признаци на безсънието преди година, точно след загубата ѝ. Умееше да ги разпознава.

И той страдаше от безсъние. Бореше се с него почти през целия си живот. Беше започнало в лека форма, след като майка му загуби битката с рака, и се засили с течение на годините, но Хънтър разбра, че безсънието е защитен механизъм на мозъка, за да не трябва да се справя с ужасяващите кошмари, които го измъчваха почти всяка нощ. Вместо да се бори, той се научи да живее с него и можеше да изкара седмици с три, понякога с два часа сън нощем.

— Току-що приключих аутопсията на случай 75249-6, млада жена, идентифицирана като Никол Уилсън. Според преписката твоят отдел разследва случая, така ли?

— Да.

— Добре. — Доктор Хоув прелисти няколко страници. — Мисля, че ще искате да видите какво открих, Робърт.

— Разбира се, докторе. Но в момента отиваме на мястото, където е бил намерен трупът. Ще дойдем в моргата след… — Той погледна часовника си. — След около два часа.

Настъпи напрегнато мълчание. Когато Каролин отново заговори, в гласа ѝ прозвуча нещо друго — тревога, което беше много необичайно.

— Повярвай ми, Робърт, наистина мисля, че първо трябва да видиш нещо тук.