Отмъстителят

3

Те пак го зяпаха.

Чернокосото момиче и приятелките ѝ.

Зяпаха го, кикотеха се и после пак го зяпаха. Не че той имаше нещо против. Единайсетгодишният Рики Темпъл вече беше свикнал с това. Старите му дрехи, рошавата черна коса, мършавото тяло, заостреният нос и големите уши винаги привличаха внимание. И присмех. Фактът, че той не беше много висок за възрастта си, също не помагаше много.

Пет различни училища през последните три години заради поредицата непостоянни работни места на баща му и историята беше една и съща навсякъде. Момичетата му се подиграваха. Момчетата го блъскаха и го биеха. Учителите го хвалеха за високите му оценки.

Рики не вдигаше глава от теста на масата. Беше го направил най-малко двайсет минути преди всички други. Въпреки че очите му бяха приковани в листа, той усещаше погледите им, които изгаряха врата му, и чуваше подигравателния им кикот.

— Нещо смешно ли има в изпита, госпожице Стюарт? — попита с ироничен тон господин Дрискол, учителят по математика.

Луси Стюарт беше поразително красиво момиче с големи, светлокафяви очи, бретон, права, черна коса, която беше хубава както завързана на опашка, така и разпусната, и пленителна усмивка. Кожата ѝ беше невероятно гладка за четиринайсетгодишно момиче. Докато повечето момичета на нейната възраст вече започваха да се борят с акнето, Луси изглеждаше неуязвима за това бедствие. Всяко момче в прогимназия „Морнингсайд“ би направило всичко за нея, но тя принадлежеше на Брад Никълс, или поне така твърдеше той. Рики все си мислеше, че ако потърси определението на „тъпак“ в речника, ще види там снимка на Брад Никълс.

— Съвсем не, господине — отговори Луси, премествайки се неспокойно на стола.

— Приключихте ли, госпожице Стюарт?

— Почти, господине?

— Тогава престанете да се кикотите и работете върху текста. Имате само още пет минути.

В класната стая настъпи неспокойно оживление.

Луси беше решила половината задачи. Тя мразеше математиката. Всъщност мразеше повечето учебни предмети. Те не ѝ трябваха. Особено когато беше убедена, че съдбата и е отредила да бъде холивудска суперзвезда.

Рики загриза молива си и се почеса по носа. Искаше му се да се обърне и да посрещне предизвикателно погледа ѝ. Рики Темпъл обаче рядко правеше онова, което искаше. Той беше твърде плах и се страхуваше от последиците.

— Времето изтече! Оставете тестовете си на катедрата, докато излизате.

Чу се училищният звънец и Рики благодари на Бога. Беше минала още една седмица. Той с нетърпение очакваше събота и неделя. Искаше да бъде сам и да прави онова, което обичаше да пише разкази.

Обу къси панталони, натъпка учебниците и тетрадките си в избелялата си зелена раница и изкара ръждясалия си велосипед от паркинга до входа на училището. Гореше от желание да се махне от това място.

Той подкара по Сто и четвърта улица и пресече Южно седмо авеню. Харесваше къщите в тази част на града — големи и разноцветни, с красиви морави отпред и градини с цветя. Някои имаха плувни басейни в задния двор. Бяха съвсем различни от мизерния апартамент, в който Рики живееше с агресивния си баща, в Ингълуд, Южен Лос Анджелис. Майка му ги беше напуснала, без да се сбогува, когато Рики беше само на шест. Той не я видя повече, но тя му липсваше.

Рики се беше зарекъл, че един ден ще живее в луксозна къща с голям заден двор и плувен басейн. Той щеше да стане писател. Известен писател.

Рики беше толкова погълнат от мислите си, че не чу звука на другите велосипеди, които се приближиха зад гърба му. Когато ги забеляза, вече беше късно.

Единият от петте велосипеда се изравни с този на Рики и го притисна до високия бордюр на тротоара. Обзет от паника, вместо да натисне спирачката, той увеличи скоростта.

— Къде си мислиш, че отиваш, шибан изрод? — извика момчето с качулка и синьо-бяла кърпа, закриваща долната половина на лицето му. — Ти не си от този квартал, грозен, кльощав скапаняко. Връщай се в мръсната си бедняшка махала.

Други двама велосипедисти също крещяха обидни думи на Рики, но той беше твърде уплашен, за да ги чуе добре.

Не му остана място и предното му колело започна да стърже в бордюра. Той трепереше от страх. Знаеше, че скоро ще падне. Изведнъж с него се изравни втори велосипедист с качулка, ритна го по крака и го повали на тротоара. Рики се стовари на земята, плъзна се един метър и охлузи кожата на дланите и коленете си. Велосипедът му се стовари върху него и удари краката му.

— Еха! Грозникът падна от колелото си — извика едното хлапе, докато групата се отдалечаваше и се смееше гръмогласно.

Рики остана да лежи на тротоара. Беше затворил очи и преглъщаше сълзите си. По някое време му се стори, че чу забързани стъпки.

— Хей, добре ли си? — попита мъжки глас.

Рики отвори очи, но видя само размазани образи.

— Добре ли си? — повтори човекът.

Момчето усети, че някой вдига велосипеда от краката му. Ръцете и коленете го боляха, сякаш бяха попарени с вряла вода. Той вдигна глава и видя мъж, който беше коленичил до него. Кестенявата му коса беше вълниста и разрешена над изпъкналото чело, високите скули и волевата брадичка с грижливо оформена козя брадичка. Бледосините му очи изразяваха безпокойство.

— Кои бяха онези хлапета? — попита мъжът и врътна брадичка към посоката, в която беше избягала бандата. Изглеждаше ядосан.

— Какво? — Рики все още беше малко дезориентиран.

— Отивах да взема сина си от училище, когато видях как група хлапета те блъснаха. — Мъжът посочи кола, която набързо беше паркирана с двете колела на тротоара на отсрещната страна на улицата. Вратата на шофьора беше отворена.

Рики проследи погледа му. Знаеше, че хлапетата с велосипедите бяха Брад Никълс и бандата на тъпите му приятели, но не каза нищо. И без това нямаше да има никакво значение.

— Хей, ти кървиш — сериозно и загрижено каза мъжът и погледът му се плъзна към ръцете и после коленете на момчето.

— Трябва да почистиш раните, за да не се инфектират. Ето, вземи. — Той бръкна във вътрешния си джоб и подаде на Рики няколко хартиени кърпички. — Засега използвай тези, но трябва бързо да измием охлузванията със сапун и топла вода.

Момчето взе кърпичките и попи кръвта от дланите си.

Когато падна, раницата му се беше отворила и учебниците и тетрадките му се бяха разпилели на тротоара.

Мъжът му помогна да стане и да събере нещата си.

— О! — възкликна той. — Ти учиш в „Морнингсайд“? И синът ми ходи там. — Той спря, докато подаваше последния учебник на момчето. — В осми клас си, така ли?

Рики кимна равнодушно.

— Сериозно? Изглеждаш десетгодишен.

— На единайсет съм — леко раздразнено отвърна Рики.

— Извинявай. — Мъжът осъзна грешката си и побърза да я поправи: — Не исках да те обидя, но все пак си доста малък за осми клас. Синът ми е на десет и завършва четвърти клас.

Рики сложи в раницата си и последния учебник.

— Тръгнах на училище една година по-рано и заради оценките ми позволиха да пропусна шести клас. — Този път в гласа му прозвуча гордост.

— Брей! Изумително. Значи съм в компанията на истински вундеркинд.

Момчето избърса кръвта от ръцете си и погледна велосипеда си и изкривеното предно колело.

— По дяволите!

— Доста е огънато — съгласи се мъжът. — Мисля, че днес няма да караш повече този велосипед.

Рики имаше такъв вид, сякаш не знаеше какво да прави. Мъжът разбра смущението му.

— Виж какво — каза той, поглеждайки часовника си. — Малко закъснявам да взема сина си от училище, затова трябва да тръгвам, но ако искаш, почакай тук и на връщане с Джон ще те закараме до дома ти. Връщам се след пет минути. Какво ще кажеш?

— Благодаря, но ще се оправя сам. И без това не мога да се прибера вкъщи в този вид. — Отново започна да бърше кръвта от коленете си.

Мъжът изненадано повдигна вежди.

— Защо?

— Ако се появя у дома разкървавен и със счупен велосипед, онази банда хлапета ще бъдат като небесни ангели в сравнение с онова, което ще ми направи баща ми.

— Така ли? Но ти не беше виновен. Те се нахвърлиха върху теб.

— Няма значение. — Рики отмести поглед встрани. — Никога нищо няма значение.

Мъжът се вгледа в момчето за момент и после вдигна велосипеда му от земята.

— Добре. Тогава искаш ли с Джон да те закараме у нас? След това ще говоря с баща ти и ще му разкажа какво се случи. Ще го уверя, че видях всичко и че ти не си виновен. Той ще повярва на възрастен човек.

— Казах ви, че няма да има никакво значение. Никога нищо няма значение. Благодаря ви за помощта, но сам ще се оправя. — Рики тръгна накуцвайки, като влачеше велосипеда.

— Хей, почакай, хлапе. Щом няма да се прибираш у дома, къде отиваш, като куцаш и влачиш това тежко нещо? Пък и трябва да почистиш добре раните си.

Рики продължи да върви, без да се обръща.

— Добре, имам по-добра идея. Изслушай ме. — Мъжът пристъпи няколко крачки към Рики. — Моето момче Джон е добро хлапе. Малко е затворен, но е свестен, и сериозно се нуждае от приятел. Струва ми се, че в момента ти също имаш нужда от приятел. Ще натоваря велосипеда ти в багажника на колата, ще вземем Джон от „Морнингсайд“ и ще ви закарам при майка му. Не е далеч оттук. Тя има плувен басейн и разни други неща. И ще се погрижи за ръцете и коленете ти.

Думите „плувен басейн“ накараха Рики да спре, да се обърне и да погледне мъжа.

— После бързо ще закарам велосипеда ти в сервиза. Същият, от който купих велосипеда на Джон. Сигурен съм, че за нула време ще оправят колелото.

Рики сякаш преценяваше възможностите.

Мъжът отново погледна часовника си.

— Хайде! — Той сви устни за момент. — Виж, ще бъда откровен с теб. Когато не е на училище, Джон само чете комикси и играе разни игри… сам. Ето… — Човекът измъкна портфейла си, извади снимка и я показа на Рики. — Може би си го виждал в училище.

Рики присви очи и се вгледа в снимката на слабо момче с къса светлокестенява коса.

— Може би. Не съм сигурен.

Мъжът не изглеждаше изненадан. По-големите ученици не общуваха с по-малките. Нито дори отхвърлени от обществото като Рики Темпъл.

— Все едно — продължи мъжът. — Наистина му е нужен приятел. Знам, че той е едва в четвърти клас, но е умно хлапе и има купища игри, които съм сигурен, че и ти ще харесаш. Може да играете заедно. — Той даде на Рики малко време да си помисли. — Хайде, няма какво да загубиш, пък и ще закарам велосипеда ти да го поправят. Какво ще кажеш?

Момчето се почеса по брадичката.

Мъжът пак погледна часовника си.

— Добре, тогава почакай тук пет минути. Ще взема Джон и ще се върна. Може първо да се запознаеш с него и после да решиш.

— Той харесва комикси, така ли? — попита Рики.

Мъжът се подсмихна.

— Меко казано.

Рики повдигна рамене.

— Струва ми се, че е страхотно момче.

— Да, така е.

— Добре тогава — съгласи се Рики.

Мъжът се усмихна и пренесе велосипеда му до колата си. Сложи го в багажника и после седна зад волана.

— Но пак ще трябва да почистим добре ръцете и коленете ти — каза, включи на скорост и потегли. Зави надясно и в края на пресечката свърна наляво.

Рики се намръщи, когато мъжът мина покрай входа на училище „Морнингсайд“, без да спре.

— Току-що подминахте училището. — Той се обърна към мъжа.

Човекът го гледаше със злорада усмивка.

— Спокойно, хлапе. — Гласът му се беше променил. Сърдечността и топлотата бяха изчезнали, заменени от твърд, студен и гърлен тон. — Сега никой не може да направи нищо за теб.