Отмъстителят

87

Ризата на Хънтър беше мокра от пот и той усещаше как по краката му се стичат капки. Той се огледа наоколо, опитвайки се да разбере в каква стая се намира.

Въпреки слабата светлина, която идваше някъде над главата му, пространството беше тъмно и забулено в сенки, също като стаята, в която се беше озовал, когато убиецът го нападна, но определено беше друга. Стените бяха от блокчета сгуробетон, а подът — от солиден бетон. Няколко метални тръби кръстосваха тавана в различни посоки. Вляво видя няколко стъпала, водещи към затворена врата. Не се съмняваше, че се намира в мазето на тази затънтена в дивата пустош къща. Ако това място можеше да се нарече къща.

Мъжът, който излезе от сенките, спря пред Хънтър и зачака.

Робърт дори не го погледна. Ръцете му бяха схванати и подути. Веригата около китките му спираше притока на кръв. Той се опита да раздвижи пръстите си. Успя да ги свие, но движението предизвика мъчителна болка.

Хънтър изохка.

Мъжът се усмихна.

— Моля те, кажи ми, Робърт, как се досети? — попита детектив Трой Сандърс, шефът на специалното подразделение на отдел „Изчезнали лица“. Позата му беше отпусната, а гласът — спокоен.

Хънтър насочи поглед към него.

Сандърс чакаше.

— Ти ни каза — отговори му. Гласът му звучеше дрезгаво и уморено.

— Нима?

— Бележките, които ти ни изпрати. Първо на кмета Бейли и после на мен. Те бяха пълни с улики.

Сандърс се усмихна.

— Да, така беше.

— Само не знаехме какво означават… до тази вечер.

— Какво ги издаде, Робърт? Какво те накара да разбереш какво означават уликите?

Хънтър се закашля и топката с шиповете в главата му отново прониза мозъка му.

— Последното ти обаждане на телефон 911 — отвърна.

Отговорът, изглежда, изненада Сандърс.

— Така ли? И как?

Хънтър облиза напуканите си устни.

— Свали ме от веригата и ще ти кажа.

Убиецът се засмя, заобиколи го и изчезна зад него.

— Не мога да го направя, Робърт, но да видим какво ще мога да сторя.

Хънтър изведнъж чу дрънчене на метал. Веригата, с която бяха оковани китките му, се отпусна малко и краката му докоснаха пода. Това му позволи да се залюлее на пръсти и да използва краката си, за да крепят малко от тежестта му, освобождавайки част от напрежението в ръцете. Почувства се божествено.

— По-добре ли е така? — попита Сандърс.

Той не отговори.

— Е, обясни ми, Робърт, как последното ми обаждане на телефон 911 ти помогна да се досетиш за всичко?

Хънтър бавно си пое дъх.

— Името на жертвата — отвърна. — Алисън.

Сандърс отново го заобиколи и застана пред него.

— Ти го споменаваш три пъти — добави Хънтър. — Накара диспечерката да го запише. Защо ще го правиш? Не се връзваше, защото това щеше да бъде едно от първите неща, които щяхме да разберем, особено след като ти използва нейния мобилен телефон, за да се обадиш.

Сандърс не отговори, но на устните му заигра лека усмивка.

Хънтър се придвижи на пръсти малко наляво за по-добра опора на тежестта си.

— Фактът, че ти толкова настояваше диспечерката да запише името ѝ, не звучеше логично. Затова се върнах на бележката, която ми изпрати, и отново я прочетох внимателно.

Другият чакаше.

— „Уликите са в името“ — цитира Хънтър. — Ти беше написал това.

Сандърс кимна. Усмивката му стана по-широка.

— Уликите бяха имената — продължи Хънтър. — Имената на жертвите.

— Много добре, Робърт. Смаян съм.

Хънтър отново облиза устни.

— Освен това ти беше написал, че… — Закашля се още веднъж и пак се наложи да изтърпи топката с шиповете за няколко секунди — пренаписваш историята.

Усмивката най-после разцъфна на лицето на убиеца.

— И започна да търсиш в миналото, използвайки имената на жертвите като ключови думи. Всичките.

Мълчанието на Хънтър беше красноречиво.

— Нека отгатна — каза Сандърс. — Главата ти се е замаяла от онова, което си открил.

Хънтър преглътна с усилие.

— Онова, което открих, изясни почти всички улики в двете бележки. Нещата изведнъж придобиха логика. Загадката започна да се разплита.

— Радвам се — отбеляза Сандърс. — Но каквото и да си търсил, Робърт, знам, че резултатът, който си получил, не е отговорил на всички въпроси. Една много важна част от загадката все още липсва.

— Да — призна той.

— Картината все още е непълна, Робърт. Ти все още нямаш представа кой всъщност съм аз, нали?

Хънтър и Сандърс сключиха погледи като в битка. Хънтър мигна пръв.

— Истинското ти име е Ричард — каза. — Ричард Темпъл.

Сандърс го погледна стъписано и едва след няколко секунди преодоля шока от онова, което беше чул. Той се засмя отново, но този път смехът му беше странен и обезпокои Хънтър. Изклокочи от дълбините на тялото му, сякаш го беше дъвкал дълго, преди да го изплюе. И беше хриплив от болка. Емоционална болка. Когато заговори отново, тонът му беше зловещ.

— Грешиш, Робърт. Не се казвам Ричард. Името ми е… — Той млъкна и неспокойно завъртя врат първо наляво и после надясно. — Червей.