Отмъстителят

2

Детектив Робърт Хънтър от отдел „Обири и убийства“ в полицията на Лос Анджелис отвори вратата на малкия кабинет на петия етаж на прочутата сграда на Главното управление на полицията и влезе вътре. Часовникът на стената кой знае защо показваше 14:43.

Хънтър бавно огледа стаята. Не беше идвал в кабинета си от две седмици и се надяваше да се върне отпуснат и със златист тен, но се чувстваше изтощен и беше сигурен, че никога не е бил толкова блед колкото сега.

Той трябваше да замине на първата си почивка още преди седем години. Шефката му настоя Робърт и партньорът му да си вземат две седмици отпуск, след като последното разследване приключи преди шестнайсет дни. Хънтър смяташе да отиде в Хавай — място, което отдавна искаше да посети, но в деня, когато трябваше да замине, близкият му приятел Ейдриън Кенеди, който беше директор на Националния център за анализ на насилствени престъпления (НЦАНП), го помоли за помощ, за да разпита заподозрян в разследване на двойно убийство. Хънтър не можа да откаже и затова вместо да излети за Хавай, замина за Куонтико, Вирджиния.

Разпитът трябваше да продължи не повече от два дни, но Робърт беше въвлечен в разследване, което промени живота му завинаги.

Заедно с ФБР най-после бяха приключили случая преди по-малко от двайсет и четири часа. След това Кенеди за пореден път се опита да убеди гениалния Хънтър да започне работа в Бюрото.

Робърт беше израснал като единствено дете на родители от работническата класа в Комптън, непривилегирован квартал в Южен Лос Анджелис. Майка му загуби битката с рака, когато той беше само на седем. Баща му не се ожени повторно и се наложи да работи на две места, за да се справи с отговорностите да отглежда сам сина си.

От много ранна възраст за всички стана очевидно, че Хънтър не е като другите. Той схващаше нещата много по-бързо от повечето деца. Училището го отегчаваше и възпрепятстваше. Робърт завърши шести клас за по-малко от два месеца и после, само за да има с какво да се занимава, изучи материала за седми, осми и девети клас.

Тогава директорът на училището реши да се свърже със Съвета по образованието на Лос Анджелис. След куп изпити и тестове на дванайсетгодишна възраст Хънтър получи стипендия за училището за надарени деца „Мирман“.

На четиринайсет години вече беше изучил учебните програми по английски, история, математика, биология и химия. Четирите години гимназиално образование се сляха в две и на петнайсет години той се дипломира с отличие. С препоръки от всичките си учители Робърт беше приет за студент „при специални обстоятелства“ в университета Станфорд.

На деветнайсет завърши психология с пълно отличие, на двайсет и две получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология. И тогава за пръв път Кенеди се опита да го наеме на работа във ФБР.

Докторската дисертация на Робърт, озаглавена „Авангардно психологично изследване на престъпното поведение“, стигна до бюрото на Кенеди. Изследването смая директора на ФБР и стана задължително четиво в НЦАНП. Оттогава и през годините Кенеди се опита няколко пъти да привлече Хънтър в екипа си. Не проумяваше защо той предпочита да си остане детектив от отдел „Убийства“ в лосанджелиската полиция, вместо да се включи в най-мощната и напреднала сила за откриване на серийни убийци в САЩ и може би дори в света. Той обаче изобщо не проявяваше интерес да стане федерален агент и отказа всички предложения, направени от Кенеди и шефовете му.

Хънтър седна зад бюрото си, но не включи компютъра. Стори му се странно, че всичко в кабинета му изглежда абсолютно същото и в същото време съвсем различно. Абсолютно същото, защото нищо не беше премествано или докосвано. Съвсем различно, защото липсваше нещо. Всъщност не нещо, а някой — партньорът му от шест години, детектив Карлос Гарсия.

Последното им разследване заедно преди наложената двуседмична почивка ги беше въвлякло в преследването на един изключително садистичен сериен убиец, който предаваше на живо по интернет убийствата си. Разследването докара и двамата до ръба на обезумяването, едва не отне живота на Робърт и постави Карлос и семейството му в ситуация, която той се закле никога повече да не се повтаря.

Точно преди почивката Гарсия разкри на Хънтър, че след завръщането си не е сигурен дали ще продължи да работи в отдел „Обири и убийства“ и специалната секция „Убийства“. Приоритетите му се бяха променили и семейството му трябваше на всяка цена да бъде на първо място.

Робърт нямаше семейство. Не беше женен и нямаше деца, но напълно разбираше притесненията на партньора си и беше сигурен, че каквото и решение да вземе Карлос, то ще бъде правилно за него.

Специалната секция „Убийства“ на лосанджелиската полиция беше елитен отдел, създаден да разследва серийни, сензационни убийства и други случаи на насилствена смърт, които изискваха време, опит и знания. Поради специалността му, психология на престъпното поведение, Хънтър оглавяваше едно още по-специализирано звено в специалната секция. Всички убийства, извършени с изключителна жестокост и/или садизъм, бяха определяни от отдела като „ултранасилие“. Хънтър и Гарсия бяха в този екип и Карлос беше най-добрият партньор и приятел, който някога бе имал Робърт.

Хънтър най-после се наведе и протегна ръка към копчето за включване на компютъра, но преди да успее да го натисне, вратата на кабинета се отвори и вътре влезе Гарсия.

— Охо! — възкликна Карлос, който малко се изненада, като погледна часовника на стената. — Подранил си, Робърт.

Очите на Хънтър се стрелнаха към часовника, който показваше 14:51, и после обратно към партньора му. Дългата кестенява коса на Гарсия беше завързана на опашка, все още влажна от сутрешния душ, но очите му бяха уморени и изпълнени с безпокойство.

— Да, малко — отвърна Робърт.

— Нямаш слънчев загар като на човек, който се връща от Хавай. — Карлос млъкна и се намръщи. — Ходи на почивка, нали? — Хънтър беше най-големият работохолик, който познаваше.

— Донякъде — кимна Робърт.

— И какво означава това?

— Взех си отпуск, но не заминах за Хавай.

— А къде ходи?

— На едно по-особено място. Бях на гости на един приятел на изток.

— Аха.

Карлос разбра, че нещата не са били толкова елементарни, но познаваше добре Робърт и знаеше, че ако не желае да говори на някаква тема, партньорът му няма да го направи, колкото и да го притискат.

Гарсия се приближи до бюрото си, но не седна, нито включи компютъра. Издърпа най-горното чекмедже и започна да изважда съдържанието му, поставяйки всичко на бюрото.

Хънтър го наблюдаваше мълчаливо.

Карлос най-сетне го погледна.

— Съжалявам, приятелю — каза, нарушавайки неловкото мълчание, и се залови да изпразва второто чекмедже.

Робърт кимна.

— Мислих дълго и усилено — призна Гарсия. — Всъщност мислих всяка секунда през изминалите две седмици, преценявах възможностите и всичко останало, и знам, че вероятно никога няма да престана да съжалявам. Но освен това знам, че не мога да накарам Ана да преживее отново подобно нещо. Тя означава всичко за мен. Няма да си простя, ако ѝ се случи нещо заради работата ми.

— Знам — отговори Хънтър. — И изобщо не те обвинявам, Карлос. На твое място и аз бих постъпил така.

Прочувствените му думи предизвикаха благодарната усмивка на Гарсия. Хънтър долови смущението на партньора си.

— Не дължиш обяснение на никого, Карлос, най-малко на мен.

— Дължа ти всичко, Робърт — прекъсна го той. — Дължа ти живота си. Дължа ти живота на Ана. Живи сме благодарение на теб, забрави ли?

Хънтър не искаше да говори за минали неща, затова побърза да смени темата:

— Между другото, как е Ана?

— Изненадващо добре за човек, който е преживял такова нещо.

— Гарсия приключи с изпразването на чекмеджетата. — Отиде при родителите си за два дни.

— Тя е много силна жена — отбеляза Робърт. — И физически, и психически.

— Да, така е.

За момент в стаята отново настъпи неловко мълчание.

— Е, къде отиваш? — попита Хънтър.

Карлос го погледна. Този път, изглежда, се почувства неудобно.

— В Сан Франциско.

Робърт не можа да прикрие изненадата си.

— Напускаш Лос Анджелис?

— Да, решихме, че така ще е най-добре.

Хънтър не очакваше това. Той кимна мълчаливо.

— Отдел „Обири и убийства“ в полицията на Сан Франциско ще има късмета да те вземе.

Гарсия изглеждаше още по-смутен.

— Няма да работя в отдел „Обири и убийства“.

Изненадата на Робърт се превърна в озадаченост. Той знаеше колко дълго и усилено се беше борил Карлос, за да стане детектив в отдел „Убийства“.

— Ще бъде в специалния отдел „Измами“ — каза Гарсия. — Като нашия „Чиновническа престъпност“.

Отдел „Чиновническа престъпност“ в лосанджелиската полиция извършваше специализирани разследвания на измами, включващи множество жертви и заподозрени, и се занимаваше със закононарушения като незаконно присвояване, големи, сложно организирани кражби и подкупи, в които са замесени градски или държавни служители. В полицейските среди „Чиновническа престъпност“ беше по-известен като отдел, в който детективите отиват по принуда, а не в който искат да бъдат прехвърлени.

Карлос вдигна ръце в знак, че се предава.

— Знам, знам. Там е гадно. Но в момента това е единственото свободно място, което имат. И на Ана ѝ хареса, защото работата не е толкова рискована. След случилото се не мога да я обвиня.

Хънтър се накани да каже нещо, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Той вдигна слушалката, слуша около пет секунди и после я остави на вилката, без да пророни нито дума.

— Трябва да тръгвам. Капитанът ме вика — каза, стана и се отдалечи от бюрото.

Гарсия направи същото. Двамата се вгледаха един в друг. Накрая Карлос пристъпи напред, разпери ръце и прегърна Хънтър, сякаш му беше отдавна изчезнал брат.

— Благодаря ти, Робърт. — Той го погледна. — За всичко.

— Обаждай се. — В гласа на Хънтър прозвуча тъга.

— Добре.

Хънтър се отправи към вратата, но Гарсия го спря:

— Робърт.

Хънтър се обърна.

— Пази се.

Робърт кимна и излезе от кабинета.