Отмъстителят

4

Претъпканото помещение, което образуваше отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция, се намираше малко по-нататък по коридора от кабинета на Хънтър. Нямаше крехки прегради или глупави сепарета, които да разделят объркания лабиринт от бюра. Служителите се разпознаваха или с табелки с имената на бюрата, когато беше възможно да ги видиш, или като извикаш името на детектива и изчакаш да видиш кой ще вдигне ръка и ще отговори: „Тук.“

Дори по това време на сутринта отделът звучеше и изглеждаше като пчелен кошер, оживен от движение и жужащ от неразбираем шум, който се разнасяше от всяко кътче.

Кабинетът на капитан Барбара Блейк беше в отсрещния край на етажа. Стаята беше доста просторна. Южната стена беше заета от лавици, отрупани с книги с твърди корици, а на северната бяха окачени няколко снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения. Източната стена представляваше огромен панорамен прозорец с изглед към Саут Мейн Стрийт. Точно пред двойното махагоново бюро имаше две кожени кресла „Честърфийлд“ с цвят на бърбън. В средата на стаята беше сложен правоъгълен килим в черно и бяло.

Хънтър почука три пъти на вратата и след секунда му отговориха:

— Влез.

Капитан Блейк седеше зад бюрото, допряла телефонната слушалка до ухото си.

— Не ме интересува как ще го направиш — каза тя по телефона и вдигна ръка към Робърт, поканвайки го да влезе и показвайки му, че ще се освободи след две секунди. — Действай. Направи го… днес. — Барбара тресна слушалката.

„Поне тук нищо не се е променило“ — помисли си Хънтър.

Барбара Блейк беше шеф на отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция от пет години. След като пое длъжността от предишния капитан, тя бързо се утвърди като сериозен ръководител с железен юмрук. Барбара определено беше интригуваща жена — висока, елегантна и много привлекателна, с дълга черна коса и проницателни черни очи, които можеха или да те успокоят, или да те накарат да се разтрепериш. Тя не се плашеше от нищо и от никого.

— Робърт — каза капитан Блейк и стана. Беше с ушит по поръчка светлосив костюм, с бяла блуза, черни обувки и тънък черен колан. Косата ѝ беше прибрана на кок и малките ѝ перлени обеци бяха комплект с колието ѝ. — Добре дошъл отново тук. Съжалявам, че почивката изобщо не се оказа почивка.

Въпреки че Барбара не знаеше истинския мащаб на разкритията, възникнали при разследването на Хънтър по време на краткия му престой във ФБР, в гласа ѝ прозвуча искрено съчувствие.

Робърт само кимна.

Капитан Блейк заобиколи бюрото, спря и леко се намръщи.

— Къде е Карлос, по дяволите? — попита, изви тяло настрана и надзърна покрай детектива.

Той я погледна озадачено.

— Карлос е в кабинета и си събира нещата. — Посочи с палец над рамото си.

— Събира си нещата? — Тя се намръщи още повече. — Защо?

Хънтър също се учуди. Гарсия сигурно беше говорил с Блейк за прехвърлянето си.

— Ами нали ще се мести.

Погледът ѝ стана недоумяващ.

— В Сан Франциско. В техния отдел „Измами“. — Той леко поклати глава. — Като нашия „Чиновническа престъпност“.

Недоумението на Блейк се превърна в пълно объркване.

— Какви ги говориш, по дяволите, Робърт?

В същия момент вратата на кабинета ѝ се отвори и вътре влезе Гарсия.

— Съжалявам, че закъснях, капитане. Трябваше да подредя бюрото си.

Напълно слисан, Хънтър се обърна към партньора си.

— Еха! — възкликна Карлос и се ухили. — Повярвал си на всичките тези щуротии, нали? Сан Франциско? Техният отдел „Измами“? Наистина ли, Робърт? Я стига!

Капитан Блейк сдържа усмивката си. Не беше необходимо да пита. Вече се беше досетила какво е станало.

— Кучи син… — рече Хънтър, но устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Може би остаряваш, приятелю — пошегува се Гарсия и го потупа по рамото. — Губиш уменията си. Мислех, че веднага ще разбереш, че лъжа.

Робърт наведе глава, приемайки поражението.

— Да, може би съм твърде стар за това. — Усмивката обаче остана на устните му. — Изобщо не предположих, че блъфираш. Дори когато спомена отдел „Измами“. Това трябваше да ми подскаже истината.

— Или пък аз съм много добър — отново се ухили Карлос. — Прегръдката накрая беше страхотен щрих, нали? Още няколко секунди и вероятно щях да успея да изцедя няколко сълзи.

— Не беше необходимо — отвърна партньорът му. — Аз вече бях повярвал на всичко.

— Добре. — Капитан Блейк прекъсна шегата. Тя протегна ръка към двете папки на бюрото си. — Времето за игри свърши, момчета. Добре дошли отново в екипа на „Ултранасилие“.

— Е, какво имаме, капитане? — попита Гарсия.

Тя им даде по една папка.

— Проклет кошмар, ето това става. — Потреперването на гласа ѝ не беше за ефект.