Отмъстителят

57

Папката, която детектив Сандърс даде на Хънтър, започваше с черно-бяла портретна фотография на мъж, който изглеждаше между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Имаше интересна външност. Главата му беше избръсната, а лицето — овално и безлично, с малък нос и тънки устни, но светлосините му очи блестяха с хипнотична сила. Изглеждаха изпълнени с интелигентност и в същото време с болка.

Първата мисъл, която хрумна на Робърт, докато гледаше снимката, беше, че който и да е, с изключение на очите, този човек има обикновено, безлично лице, което лесно може да се преобразява. Лице, което лесно може да се смеси в тълпата и да изчезне.

— Детективи — каза Сандърс, — запознайте се с Матю Хейд.

— И кой е той? — попита Гарсия.

— Следвайки указанията на детектив Хънтър, започнах търсене в националната база-данни за изчезнали лица, при които отвличането е било извършено при подобни обстоятелства като на Никол Уилсън, например от къща, или в което местопрестъплението е било сравнително чисто, и така нататък. Ограничих търсенето само до Лос Анджелис в период от последните двайсет години. — Сандърс поклати глава. — Това не даде резултати, които си заслужаваше да проверя по-подробно. Изпратих на Робърт имейл, че съм стигнал до задънена улица, и той ме помоли да опитам отново, като този път разширя кръга до цяла Калифорния. Така получих четири случая.

Карлос най-после отмести поглед от снимката на Хейд към детектив Сандърс.

— Местопрестъпленията в тези случаи съвсем не са чисти като при госпожица Уилсън — обясни Сандърс, — но са достатъчно интересни. Проблемът беше, че двама от четиримата извършители са мъртви, а другите двама излежават доживотни присъди без право за условно освобождаване. Изпратих резултатите по имейла на Робърт и той ми каза да направя още едно последно търсене.

— В действителност бях готов да се откажа — призна Хънтър. — И без това вероятността беше малка. Само пробвах разни неща, надявайки се поне на малък резултат.

— Но в новото търсене имаше логика — продължи Сандърс, а после се поправи: — Всъщност не беше ново. Беше същото, но Робърт се досети къде грешим — търсехме само сред приключените случаи.

Ако разследването е обозначено като „приключено“ от отдел „Изчезнали лица“, това означаваше, че извършителят е или заловен, или застрелян. От заловените много малък процент, най-малко опасните, онези, за които има най-малка вероятност да повторят престъплението, са освобождавани условно, а останалите отиват зад решетките. Малцината, които успяват да избягат от затвора, пък са или застреляни, или заловени до няколко дни. Ако търсенето се извършва само сред приключените разследвания, не беше чудно, че получават лоши резултати.

— Да разбирам ли, че господин Матю Хейд е резултат от това търсене? — попита Гарсия и кимна към снимката. — Или поне един от резултатите?

— Да — потвърди Сандърс. — Случаят не е приключен. — Посочи папката.

Хънтър отгърна страницата, а той започна да преразказва съдържанието ѝ.

— През февруари 2009 година, докато пази къщата на своя приятелка, двайсет и една годишната студентка Трейси Дилард изчезва във Фресно. Приятелката е заминала за Аризона през ваканцията на гости при родителите си за две седмици. Госпожица Дилард е помолена да стои в къщата главно за да храни котките на приятелката си в нейно отсъствие. Тя не е намерена и до ден-днешен. Въпреки че няма влизане с взлом, следователите са стигнали до заключението, че тя е била отвлечена от къщата. Няма и следи от борба. Криминалистите не открили пръстови отпечатъци, но намерили няколко фабрични влакна от някакво яке. За жалост влакната съвпадали с много разпространена марка работно яке. Навремето можеше да си купиш едно такова от „Уол-Март“ за по-малко от петдесет долара. Освен това открили и два отпечатъка от мъжки ботуши в задния двор на къщата.

Хънтър и Гарсия, които следяха разказа на страниците на доклада, отгърнаха на следващата страница.

— Разследването на отдел „Изчезнали лица“ на полицията във Фресно ги довело до разпит на няколко „интересни хора“ — продължи Сандърс. — Матю Хейд бил един от тях.

— Защо? — попита Карлос.

— Той бил нещо като момче за всичко. Поправял какво ли не. Изключително умен и приспособим, с коефициент на интелигентност над сто и трийсет. Бил добър във всичко — водопроводни инсталации, електроника, механика, дърводелство, ремонт на покриви, зидарство, градинарство, боядисване… Ако нещо се нуждаело от ремонт, Хейд можел да го поправи. Можел и да ти построи нещо, ако искаш, и явно правел всичко много добре. Освен това бил и обучен ключар.

Последните му думи привлякоха вниманието на Хънтър и Гарсия.

— През седмицата на изчезването на госпожица Дилард Матю Хейд поправял покрив на същата улица, където тя се грижела за котките на приятелката си, всъщност през две къщи. През същата седмица той бил видян на улицата да разговаря с госпожица Дилард един-два пъти. Хейд завършил ремонта на покрива в деня преди изчезването ѝ. Отпечатъците от ботуши, открити в градината, съвпадали с номера, който носи Хейд, но грайферът на подметката не отговарял на никои от обувките, които полицаите намерили в дома му.

— Кой е номерът?

— Четирийсет и четири — отвърна Сандърс и направи гримаса.

— Да, знам, че това е най-разпространеният номер мъжки обувки в Съединените щати.

— Ами влакната от якето? — попита Карлос.

— Господин Хейд казал на полицията, че наистина имал такова яке, но че е старо и скъсано и затова го изхвърлил няколко дни преди разпита.

— Много удобно — отбеляза Гарсия.

— Арестували ли са го? — попита Робърт.

— Не. Въпреки подозренията полицията нямала достатъчно улики, за да го задържи. — Сандърс погледна двамата детективи.

— Знам какво си мислите — този Матю Хейд е бил интересен за отдел „Изчезнали лица“ във Фресно, и какво от това, нали?

Те не отговориха. Мълчанието им беше достатъчно красноречиво.

— Е, не ви обвинявам, защото и аз си помислих същото. Но има и още — добави Сандърс. — Само прелистете страницата. И тук нещата започват да стават интересни.