Отмъстителят

74

Талисия Леон, диспечер на 911, телефонът за спешни случаи, махна очилата си с извити рамки, сложи ги на бюрото до празната чаша от кафе и потърка с палец и показалец уморените си очи. Тъкмо се приготви да каже на колегата си Джъстин, който седеше зад преградата вдясно от нея, че ще си вземе пет минути; почивка за кафе, когато на монитора ѝ се появи ново обаждане.

Талисия бързо сложи очилата си.

Кафето трябваше да почака.

— 911. Какъв е спешният случай? — попита тя, нагласявайки слушалките на главата си.

— Да, имам проблем. — Гласът от другия край на линията беше женски. Въпреки че звучеше малко измъчено, Талисия имаше чувството, че жената усилено се опитва да се държи. — Неизвестно защо, спестовните ми сметки са блокирани. Нямам достъп до парите си, а трябва да прехвърля суми от една сметка в друга. Незабавно.

„О, страхотно! — помисли си Талисия. — Поредното тъпо обаждане.“

Тя отговаряше средно на десетина абсолютно неуместни спешни обаждания всяка седмица. Някои от тях бяха невероятно тъпи.

— Госпожо, вие сте се свързали с телефона за спешни обаждания 911 — спокойно отговори Талисия, — не с вашата банка.

— Да, точно така — отвърна жената. — Не ми позволява да го направя по интернет и затова се обаждам. Искам проблемът да се реши незабавно, моля. — Този път тя наблегна на всяка една сричка в „незабавно“ и изрече думата „моля“ с леко треперещ глас. — Мислите ли, че можете да ми помогнете?

— Не, госпожо. Това е телефон за спешни случаи, не „Банката на Америка“. Имате ли спешен случай или не?

— Разбира се, че имам. Иначе нямаше да се обадя. Казвам се Вивиан Къртис.

Талисия изведнъж осъзна, че това може изобщо да не е откачено обаждане. Гласът ѝ стана много по-сериозен.

— И така, Вивиан, вие имате спешен случай. — Тя не го формулира като въпрос.

— Да.

— И в момента не можете да говорите, защото при вас има някой?

— Точно така. Вече въведох номера на сметката си и паролата. Адресът, регистриран на сметката, е Саут Върмонт Авеню 13605, Гардена, 90247.

— Записах, Вивиан. — Талисия трескаво тракаше по клавиатурата. — Под физическа заплаха ли сте?

— Да.

— Ранена ли сте?

— Да. Много време ли ще отнеме? Трябва да се погрижа за дъщеря си.

— И дъщеря ли ви е ранена и под физическа заплаха? — Талисия натисна ENTER на клавиатурата, изпращайки спешното съобщение.

— Да, точно така. Разбира се, че ще разреша операцията. Парите са си мои. Искам да прехвърля цялата сума. Кога ще можем да теглим пари от банкомат аз или моят партньор?

— Заплахата е партньорът ви?

— Аха.

— Добре, Вивиан, помощта идва. Дръжте се. Ще бъдат при вас след по-малко от четири минути. Можете ли да останете на линията? Обажданията до банките обикновено са продължителни и може да се престорим, че има някакво дребно усложнения преди да може да бъде отпусната сумата.

— Добре, ще почакам.

— На колко години е дъщеря ви, Вивиан?

— Мисля, че беше на дванайсети този месец.

— Вие или дъщеря ви имате ли животозастрашаващи наранявания?

— Не. Все още не съм получила нищо.

Думите „все още“ разтревожиха Талисия.

— Има ли огнестрелни оръжия в къщата? — попита тя.

— Да, вече я въведох два пъти.

Две оръжия.

— В партньора ви ли са?

— В момента не. Благодаря.

Талисия бързо написа нови инструкции.

— Предната или задната врата отключени ли са, Вивиан? Помощта е близо.

— Да. Както казах, прехвърлете всичко.

И двете врати бяха отключени.

— Добре, може ли вече да отидем до някой банкомат и да изтеглим парите? — Гласът на Вивиан ставаше все по-напрегнат.

— Още няколко секунди и ще дойдат, Вивиан. В момента завиват по улицата. Дори да му кажеш, че сега може да отиде да изтегли парите, той няма да може да излезе от предната ви врата.

— Добре. Много ви благодаря за помощта.

Линията прекъсна.

Талисия веднага провери историята на обажданията от адреса на Вивиан. Имаше шест през последните няколко месеца. Всичките за домашно насилие.

Преди Талисия да успее да си поеме дъх, на екрана светна ново обаждане.

— 911, какъв е спешният случай? — Тя бутна очилата нагоре.

— Тя е мъртва. — Този път гласът от другия край на линията беше мъжки. Спокойствието, с което той изрече думите накара служителката да изпита леко безпокойство.

— За убийство ли съобщавате, господине? — Пръстите ѝ отново кръстосваха клавиатурата.

— Има толкова много кръв. Писъците ѝ бяха изпълнени с болка и страх. Беше красиво.

По гърба на Талисия полазиха ледени тръпки. Тя се прокашля.

— Извинете, господине. Кой казвате, че е мъртъв?

— Номер три.

Талисия спря да пише за момент.

— Казвате, че има трима души, които са мъртви?

— Не ме слушате — спокойно изрече мъжът, но не ѝ даде възможност да говори. — Мъртва е номер три. Името ѝ е Алисън. Скоро ще последва номер четири. Много по-скоро, отколкото си мислите… защото аз съм смърт.

Този път на Талисия ѝ хрумна, че обаждането е някаква извратена шега. Онова, което беше започнало сериозно, сега прозвуча фалшиво.

— Разбрахте ли? Алисън. Нейното име е Алисън. Запишете си го. Погрижете се те да го научат.

Талисия не можеше да рискува.

— Алисън. Да, записах ги, господине. Знаете ли фамилията ѝ?

— Добре. А сега запишете друго. Готова ли сте?

— Да, господине, готова съм.

— Аз съм смърт. Кажете това на ченгетата, когато ги изпратите.

— Записах. На какъв адрес да ги изпратя?

— Проследете обаждането. Намерете този телефон и ще я откриете.

— Господине? Ало? Господине?

Този път линията не прекъсна, но мъжът си беше тръгнал.