Отмъстителят

50

Сякаш боравеше с някакво опасно и нестабилно вещество, Гарсия внимателно извади единствения лист хартия в кафявия плик.

Бележката беше прегъната на две, за да се вмести в обикновения плик.

Хънтър чакаше, докато Карлос разгърна листа и го сложи на бюрото пред себе си. Също като писмото, изпратено до кмета Бейли, и това беше написано с червено мастило. Убиецът отново беше използвал химикалка.

Карлос прочете бележката няколко пъти, а после вдигна глава и погледна Робърт, който се беше подпрял на ръба на бюрото си.

— Е, какво мислиш?

Гарсия стана, блъсна стола и се приближи до таблото със снимките.

— Спомняш ли си, когато обсъждахме писмото, което беше изпратено на кмета Бейли? — попита той и посочи таблото, където едно до друго бяха закачени копия на първите две бележки. — И двамата се съгласихме, че третият параграф представлява предизвикателство, нали? — Карлос не изчака отговора на партньора си. — Така както го виждам аз, цялата тази трета бележка, освен че е изпълнена с арогантност, не е нищо друго, освен едно голямо предизвикателство.

Хънтър се почеса по брадичката.

— Добре, слушам.

— Проблемът е — продължи Гарсия, — че сега убиецът направи нещата лични. Ето, виж. — Той се приближи до бюрото си. Робърт го последва. Карлос посочи трите пъти, където убиецът се обръщаше към Хънтър на име. — Всъщност той го е направил много лично, Робърт. Ѝ дори е отишъл до дома ти, за да ти го предаде.

Хънтър кимна в знак на съгласие, но остави Гарсия да говори, без да го прекъсва.

— Само погледни това. — Карлос се върна до таблото, откачи копието на втората бележка от убиеца и го занесе на бюрото си.

— В началото на новата бележка той споменава няколко неща от предишната. — Показа всеки ред в двете писма, докато четеше. — „Най-добрият от най-елита.“ „Така нареченият експерт.“ „Да донесеш правосъдие на жертвите.“ „Да видиш само онова, което искаш да видиш.“ „Ще ме погледне в очите и ще види какъв съм станал.“ Разликата тук е, че в предишната бележка всичко звучи като отворена покана към лосанджелиската полиция или ФБР, или специалните части. Този път обаче всичките тези предизвикателства са отправени към един определен субект. — Карлос повдигна вежди и кимна към партньора си. — Ти, приятелю мой.

Независимо дали ти харесва или не, той насочва тази борба към теб.

Дотук преценката на Гарсия за бележката беше еднаква с тази на Хънтър. Робърт не преследваше сам убиеца и беше сигурен, че престъпникът го знае много добре. Въпреки това този път убиецът беше отправил предизвикателство лично към него, не към специалните части или полицията, нито ФБР или дори отдел „Ултранасилие“. Убиецът за пореден път беше много внимателен в начина си на изразяване, за да не оставя никакво съмнение.

— Но не мисля, че е съвсем лично — добави Карлос.

Робърт го погледна озадачено.

— Искам да кажа, че той няма зъб лично на теб — поясни Гарсия. — Не мисля, че е човек, когото си арестувал в миналото, или някой, свързан с някого, когото си заловил. Дори съм склонен да се обзаложа, че пътищата ви не са се пресичали.

— Защото ако беше така, той щеше да направи нещата лични още в първото или второто си писмо — съгласи се Хънтър. — Защо да чака досега? И нямаше да изпрати второто писмо до кмета, а направо на мен.

— Точно така — потвърди Карлос. — Убиецът би ангажирал в битката всеки, на когото е възложено да ръководи случая. Ние просто извадихме този късмет.

Робърт направи гримаса.

— Не е ли така всеки път?

— Сега обаче, когато има достоен противник, убиецът не само повтаря предизвикателствата от втората бележка, но и отива по-далеч. Той се заяжда. — Гарсия отново посочи редове в бележката.

— И после заплашва — добави Карлос.

— След заплахите — продължи Гарсия — той чувства необходимост да обясни защо прави всичко това. Въпреки че на мен ми звучи като пълна глупост.

— Мания за величие — отбеляза Хънтър. — Знаеш, че повечето социопати са заслепени от това. И тъй като някои искрено вярват, те са по-добри от всички други и ги превъзхождат, те мислят, че ние простосмъртните не можем да разберем действията им, но не ни ги обяснят. И дори тогава те пак не очакват от нас да проумеем напълно причините за постъпките им или сложността на гениалността им. — Хънтър повдигна рамене. — И как бихме могли, когато нашият интелект е несравним с техния?

Карлос се подсмихна и поклати глава на абсурдността на всичко това.

— Значи тази откачалка искрено вярва, че създава история?

— Или я пренаписва, както се е изразил.

— Да, но чия история пренаписва?

Робърт се обърна към таблото със снимките.

— Не знам. Може би неговата.

— И каква е тази щуротия накрая? — попита Гарсия, отново насочвайки вниманието на партньора си към новата бележка. — Опит да бъде забавен? Ще ти дам улика кой съм и тази улика е в името — „СМЪРТ“. Много смешно.

Хънтър не беше сигурен какво иска да каже с това убиецът, но имаше чувството, че каквото и да е, не е шега.