Отмъстителят

17

Хънтър и Гарсия тръгнаха от зеления горист район край Международното летище на Лос Анджелис и се отправиха към мястото, откъдето беше отвлечена Никол Уилсън — домът на семейство Бенет в Холивуд Хилс. Робърт нямаше намерение да досажда на госпожа Одри Бенет с още един разпит. Знаеше, че тя няма какво повече да им каже от онова, което вече беше споделила пред отдел „Изчезнали лица“, а беше прочел задълбочено записа на разпита два пъти. Той искаше да огледа имота и да разбере колко лесно е било за убиеца да влезе в къщата и да отвлече Никол, без да го забележи някой. И както очакваше, наистина беше доста лесно.

Изкачването с кола до Холивуд Хилс беше бавно. Пътищата бяха стръмни и криволичещи с толкова много внезапни завои и толкова малко пътни знаци, че не беше трудно да се объркат дори хората, които живееха там от години. Според някои красотата беше в това, че именно тази обърканост прави Ъпър Лаурел Каньон и Холивуд Хилс толкова желани и търсени. На кого му трябваха порти, когато малцина можеха да си проправят път дотам?

Къщата на семейство Бенет се намираше на остър завой на Алънуд Роуд и като всички други къщи от тази страна на Ъпър Лаурел Каньон нямаше порта, зид или дори декоративна ограда, предпазваща имота. Нямаше и камери за наблюдение. Всеки посетител, познат или непознат, можеше да влезе много лесно в двора и ако иска, да стигне чак до къщата, без да бъде възпрян дори от разнебитена врата.

Хънтър и Гарсия поискаха разрешение от госпожа Бенет и огледаха къщата и двора и после се насочиха към пътя. Докато вървяха, видяха две момиченца, облечени в розови балетни роклички, да изскачат през вратата на съседната къща. Последва ги ниска и дебела жена. Трите се качиха в син джип, паркиран на алеята им за коли. Потеглиха и двете момиченца помахаха на Хънтър и Гарсия от задната седалка.

Двамата детективи бавно вървяха от Алънуд Роуд чак надолу до Лаурел Пас Авеню. Докато се връщаха към къщата на семейство Бенет, минаха и по цялата дължина на Кармар Драйв, която се отклоняваше наляво от главното шосе. Два пъти минаха покрай група деца на скейтбордове, не по-големи от тринайсет години, които се възползваха от стръмните хълмове и острите завои.

— На кого му трябва да ходи в спортна зала? — рече Гарсия и избърса с длан челото си. Слънцето се беше издигнало високо в небето и температурата по това време на деня достигаше двайсет и осем градуса. — Само се качвай и слизай по тези пътища веднъж на ден, и ще бъдеш във форма като атлет. Погледни ме. — Той посочи лицето си. — Потя се като прасе.

Робърт спря и се загледа в децата, които се пързаляха. Те стигнаха до края на дългия хълмист път, взеха скейтбордовете си и отново тръгнаха нагоре. Изведнъж му хрумна нещо. Той бързо се върна при колата на Карлос, взе папките, които им бяха изпратили от отдел „Изчезнали лица“, и започна да ги прелиства.

— Нещо не е ли наред? — попита Гарсия.

— Търся доклада от разпитите на съседите, които отдел „Изчезнали лица“ са провели в района в началото на разследването им.

Карлос инстинктивно огледа къщата на отсрещната страна на улицата и после съседната, и след това отново насочи поглед към партньора си.

— Защо?

— Ударили са на камък, нали? — отвърна Робърт. — Никой не си спомня да е забелязал нещо необичайно в нощта, когато е била отвлечена Никол. Никакви превозни средства, които не са на местни жители. Никакви подозрителни типове. Нищо.

— Да, така е — потвърди Гарсия. — Но този път не е оживен. Ние сме тук почти от един час и видяхме само една кола, джипа с малките балерини. Изненадващо ли ти се струва, че убиецът е успял да влезе и да излезе оттук, без да го види никой?

Хънтър продължи да прелиства страниците.

— Не, но искам да проверя нещо.

Той най-после намери доклада, който търсеше, препрочете го набързо и го подаде на Карлос.

— Виж това — каза и почука два пъти с показалец по началото на страницата.

Гарсия го прочете, направи гримаса, огледа пътя наляво и надясно и после прочете още веднъж началото на доклада.

— Да му се не види — рече той. — Ще трябва отново да изпратим тук униформени полицаи.