Отмъстителят

49

Заведението беше типична американска закусвалня с проблясваща табелка отвън с надпис „При Дони“ с големи червени букви. Намираше се на търговска улица, само на няколко преки от центъра на финансовия район на Лос Анджелис. Въпреки че беше ден, вътре закусвалнята беше осветена от неонови лампи и светлините на голям джубокс. Всички сепарета и маси бяха заети и това не беше изненадващо, защото храната беше добра и евтина, а кафето — много по-хубаво от това в много от веригите кафенета в града. В „При Дони“ постоянно беше оживено, най-вече по обяд.

Когато се освободи маса за двама, Алисън Аткинс, най-възрастната от четирите сервитьорки, които работеха този следобед, напръска повърхността с дезинфектиращ сапун, избърса я с кърпата, която винаги беше затъкната в престилката ѝ, и даде знак на Рита до вратата, че може да настани двама клиенти. Рита веднага изпрати двойка, която чакаше от десетина минути.

Докато минаваше покрай маса номер седем, втората вдясно от входната врата, двойката не обърна внимание на човека, който седеше сам на нея. Мъжът изглеждаше потънал в мисли, без да обръща внимание на шумните разговори и постоянното движение около него. За външния свят изглеждаше, че единственото, което го интересува, е двойното еспресо на масата пред него, което той разбъркваше от трийсетина секунди.

Клиентът на маса номер седем в „При Дони“ беше дошъл преди час. Когато влезе, той се усмихна учтиво на Рита, младата сервитьорка, която го поздрави, и поиска маса за един. В момента нямаше свободни маси, но мъжът каза, че няма нищо против да почака, и стоя двайсетина минути. Щом се настани, той отново изчака търпеливо да дойде сервитьорката и да вземе поръчката му. Тя му я донесе след още десетина минути. Човекът чакаше, без да показва абсолютно никакво раздразнение, сякаш имаше всичкото време на света и никаква грижа.

Той най-после спря да разбърква еспресото, почука с лъжичката по ръба на чашата, остави я в чинийката и поднесе чашата към устните си. Трябваше да признае, че кафето в „При Дони“ определено заслужаваше славата си.

— Наред ли е всичко, господине? — попита Алисън, която се приближи до масата му и отправи към клиента обичайната си магнетична усмивка.

Алисън бе останала вярна на обещанието, което си беше дала преди много години, докато седеше в автобуса на път за Лос Анджелис. Тя беше променила напълно външността си, акцента, позата, походката… всичко. От младата Кели Декър от Съмърдейл, Алабама, не беше останало нищо. Освен това Алисън бе станала много привлекателна жена. Дългата ѝ медноруса коса заискряваше на светлината дори когато беше завързана на опашка като този следобед. Кожата ѝ беше мека и добре поддържана и проницателните ѝ очи блестяха толкова отличително, че беше невъзможно някой да не ги забележи. Алисън беше благословена и с метаболизъм, който би я направил милиардер, ако имаше начин да го бутилира. Колкото и да ядеше, тя не натрупваше нито грам. Дългите ѝ крака бяха силни и мускулести като на атлет, но не от фитнес или от плажа, защото Алисън нямаше време за такива неща, а от разстоянието, което работата ѝ изискваше да извървява всеки ден.

Дони, собственикът на закусвалнята, и другите сервитьорки вече не помнеха колко пъти някой клиент даваше на Алисън визитната си картичка и ѝ казваше, че тя трябва да бъде на големия екран, вместо да робува за мизерна заплата и оскъдни бакшиши в някаква мазна закусвалня в Саут Сентръл.

Алисън винаги взимаше визитната картичка, усмихваше се учтиво и благодареше на клиента, а след това я изхвърляше, когато влезеше в кухнята.

— Знаеш ли, Алисън — много пъти ѝ бяха казвали Рита и другите сервитьорки, — някои от тези хора и предложения може да са искрени. Това е Лос Анджелис, забрави ли? Холивуд е зад ъгъла, скъпа. Не е лудост да си помислиш, че някои от тези хора говорят сериозно. Градът е пълен с истории за звезди, които са били открити, докато са обслужвали маси или са работели зад барове.

Може би трябва да дадеш шанс на някои от тези хора. Не искаш ли да се махнеш от тази безперспективна работа и твоя скапан квартал и да отидеш да живееш в Малибу или на някое друго готино място?

Отговорът ѝ беше неизменно един и същ:

— Тази работа ми харесва и обичам квартала, в който живея.

И това беше вярно. Алисън беше доволна от живота си. Въпреки този факт обаче, колкото и време да беше минало и колкото и различна да изглеждаше, в нея винаги щеше да живее страх.

Последното, което искаше, беше да се прочуе. Не ѝ трябваше да бъде богата или известна, за да бъде щастлива.

Клиентът на маса номер седем вдигна глава, погледна Алисън и се усмихна. Усмивката му беше обезоръжаваща като нейната.

— Да — отговори той. — Всичко е чудесно, много ви благодаря.

Мъжът също беше променил напълно външния си вид от последния път, когато се беше хранил в „При Дони“, но преобразяването му беше отнело не години, а само един час. През последните години той беше станал експерт по гримиране и протезиране. Можеше да се направи привлекателен или грозен, както изискваше ситуацията. Можеше да промени личността си изцяло, включително акцента. Можеше да се представи за няколко различни човека в един и същи ден и никой нямаше да разбере. Да, клиентът на маса номер седем беше същински съвременен хамелеон.

Днес той беше избрал да е с черна коса, тъмнокафяви очи, кръгли очила, от които всъщност не се нуждаеше, и стилна козя брадичка. Скулите му изглеждаха малко по-високи, отколкото бяха в действителност, а зъбите му — по-бели и прави, правейки усмивката му съвършена. Носеше тъмен панталон и черни обувки, подходящо по цвят сако и скъпа на вид синя риза.

Другите три сервитьорки от смяната се бяха опитали да флиртуват с клиента на маса номер седем, но той изглеждаше потънал в мисли през цялото време — очите му бяха вперени напред, но не беше намръщен. Всичките им опити останаха незабелязани.

Алисън също го намираше за привлекателен. В него имаше нещо познато, но тя не можеше да определи точно какво. Нито Алисън, нито другите сервитьорки си спомняха да са го виждали преди в „При Дони“.

Въпреки че очите му не се стрелкаха насам-натам, мъжът наблюдаваше Алисън през цялото време, докато беше в закусвалнята.

— О, много съжалявам — отново се усмихна клиентът. — Това беше изключително егоистично от моя страна.

— Кое? — колебливо попита тя.

— Тук е толкова оживено и навън има хора, които чакат за маса, а аз си седя спокойно, без да бързам, и само пия кафе. Извинявам се. Ако ми донесете сметката, веднага ще си тръгна. — Гласът му беше твърд, но същевременно нежен.

— Не се тревожете за това — отвърна Алисън и поклати глава. — Може да седите колкото искате. — Тя погледна часовника си. — И без това потокът от клиенти вече намалява.

— Така ли? — Мъжът завъртя глава и се огледа наоколо. Заведението все още беше пълно. — За малко да ме заблудите.

Тя отново се усмихна.

Сега беше негов ред да погледне часовника си.

— Не, наистина трябва да тръгвам.

— Няма проблем, ще ви донеса сметката.

Когато Алисън се върна от касата, мъжът спокойно довършваше двойното си еспресо.

— Заповядайте. — Сложи сметката на масата пред него.

Човекът видя сумата, извади портфейла си и остави няколко банкноти върху сметката. В същия момент Алисън забеляза две неща. Първо, мъжът беше оставил двайсет долара повече. И второ, ръцете му изглеждаха гладки и лъскави, сякаш върху тях имаше някакъв тънък, предпазен найлонов пласт. Тя се зачуди дали това не е някакво лечение за заболяване на кожата.

— Задръжте рестото — каза той и стана.

— Сигурен ли сте? — недоверчиво попита тя.

— Разбира се. — Мъжът ѝ намигна толкова очарователно, че Алисън се изчерви.

Импулсивно, нещо, което никога не правеше, тя попита точно когато клиентът се готвеше да си тръгне.

— Не съм ви виждала тук преди, нали?

Той се обърна и я погледна.

— Не. За пръв път идвам тук.

— Е, надявам се, че ще дойдете пак.

Очите им се срещнаха за няколко секунди и после мъжът вежливо кимна.

Алисън така и не чу какво измърмори клиентът, когато се обърна и тръгна към вратата.

— Ще ме видиш много по-скоро, отколкото очакваш, Алисън.