Отмъстителят

24

Нощта вече беше сменила цвета на небето, когато Шарън Барнард отвори вратата на къщата, която споделяше с Том Хобс във Венис, в западната част на Лос Анджелис. Днес тя беше работила на обратния полет от Международното летище на Лос Анджелис до Канзас Сити, по време на който в продължение на три и половина часа в двете посоки бе издържала на порой от евтини свалки и тъпи анекдоти, всичките от един дебел бизнесмен, който миришеше на евтин одеколон и неуспешно се опита да скрие венчалния си пръстен и халката.

Шарън се усмихна облекчено, когато най-после затвори вратата, остави куфарчето си на пода и започна да разтрива врата си. Вратът ѝ и раменете ѝ се бяха схванали, но щяха да се оправят след дълъг, горещ душ, последван от бутилка хубаво вино и отпускаща музика. И тази вечер тя щеше да е сама в къщата. Сутринта Том беше отлетял за Сан Франциско, където щеше да пренощува и вероятно да купонясва в „Кастро“, най-големият гей квартал в Съединените щати, и щеше да се върне утре следобед.

Шарън и Том бяха отсъствали ден и половина. Къщата беше заключена, прозорците залостени и завесите спуснати. Времето през август беше горещо и вътре беше като в сауна. Шарън отвори единия прозорец в дневната, отиде в кухнята и извади бутилка студена бира от хладилника да се разхлади.

Въпреки че допреди една година това не беше изборът на кариера, който бе обмисляла, тя обичаше работата си на стюардеса.

От малко момиче Шарън мечтаеше да стане медицинска сестра и това донякъде се дължеше на пристрастеността ѝ към телевизионния сериал „Спешно отделение“. Тя имаше цялата колекция на дивидита. Беше гледала всеки епизод най-малко десет пъти, но пак не можеше да им се насити. „Спешно отделение“ обаче не беше единствената причина. Шарън имаше добро сърце и да помага на нуждаещи се хора я удовлетворяваше като малко други неща. Интересното беше, че тя никога не бе мислила да става лекарка и това наистина беше по вина на „Спешно отделение“ и сестра Карол. Карол беше любимата ѝ героиня и Шарън искаше да бъде като нея. Тя обаче беше много земен човек. Много добре разбираше, че реалността на професията медицинска сестра сигурно е много различна от бляскавия, ефектен живот, който гледаше на малкия екран.

Имайки предвид това, Шарън реши да се вслуша в съвета на училищния консултант и училищната медицинска сестра и веднага щом се дипломира от гимназията, се записа в Програмата за лицензирани медицински сестри, където показа огромен талант и способности, и дванайсет месеца по-късно завърши първа в курса. Въпреки че програмата ѝ даде първоначалните умения, от които се нуждаеше, обслужването на реални пациенти щеше да бъде нещо съвсем различно.

Планът ѝ беше да се опита да получи практически опит най-малко една година, а после да учи в университета, за да вземе диплома.

След като стана регистрирана медицинска сестра и с помощта на двама от преподавателите си, Шарън веднага беше поканена на работа в Медицинския център „Сидърс-Синай“, едно от трите най-добри лечебни заведения и болници в Калифорния. Тя се възползва от възможността и беше назначена в неврологичното отделение, където лежаха болните в кома. И тогава всичко се обърка.

Само шест дни след като започна работа, в отделението докараха деветгодишно чернокожо момиченце на име Джоан Хауърд. Джоан си играела сама на тротоара пред дома си, когато била прегазена от осемнайсетгодишен младеж, който само за да се забавлява, решил да провери каква скорост може да развие велосипедът му. Той блъснал Джоан с такава сила, че тя прелетяла във въздуха няколко метра. Паднала на платното, главата ѝ се ударила си в асфалта и черепът ѝ се счупил на две места, причинявайки кръвоизлив в мозъка. Момчето с велосипеда така и не беше заловено.

— Чудо — каза главната сестра на отделението на Шарън в първия ѝ работен ден. — Това горе-долу е единственото, което може да накара пациентите ни да се събудят и да излязат оттук, и повярвай ми, тук вероятно ще видиш чудеса да се случват пред очите ти. Но те са много малко и стават много рядко. Опитвам се да ти кажа да не се привързваш, да не бъдеш твърде състрадателна и да не се поддаваш на чувствата си, защото това само ще те разстрои и ще накърни професионализма ти. Бъди обективна. Повечето пациенти в това отделение са полумъртви. Затова са тук.

И семейството на Джоан, и всички други се надяваха именно на чудо. Нищо друго не можеше да помогне. Лекарите бяха направили всичко по силите си. Но докато дните се превръщаха в седмици, а седмиците в месеци, надеждата започна да ги напуска, с изключение на Шарън, която не можа да се вслуша в съвета на главната сестра и се влюби в момиченцето. Може би защото Джоан ѝ напомняше за най-добрата ѝ приятелка от детството, която на десет години беше убита в престрелка между банди от преминаващи коли, на изток от Макартър Парк, където живееше.

Отначало бащата на Джоан, който беше единствен родител, идваше всеки ден след работа и прекарваше няколко часа до леглото на дъщеря си. Държеше ръката ѝ, четеше ѝ приказки, пееше ѝ песни и сресваше косата ѝ, но скоро и той загуби надежда. Първо започна да прекарва все по-малко време с дъщеря си, а след това посещенията му оредяха.

Шарън го настигна една вечер, когато той си тръгваше, и със сълзи в очите го помоли да не изоставя дъщеря си. Въпреки че не беше виждала чудо, тя се опита да му обясни, че чудесата, които се случват в отделението, зависят колкото от това близките да не се отказват от любимите си хора, толкова и от Божия намеса. Бащата на Джоан изглеждаше десетина години по-стар, отколкото преди няколко месеца. Той не каза нищо на Шарън. Гледа я с уморени, паникьосани очи в продължение на цяла минута, а после се обърна и тръгна, без да пророни нито дума.

На другия ден не дойде.

И през нощта Джоан почина.

Шарън не можа да скрие тъгата си след смъртта на момиченцето и това я накара да се усъмни в готовността си да бъде медицинска сестра. Тя си взе отпуск, за да си помисли. По време на почивката Том Хобс, стар приятел от училище ѝ предложи да стане стюардеса. Шарън реши да опита. Каза си, че няма какво да загуби.

Това беше преди година и оттогава тя не се замисли за миналото.

Шарън отиде в стаята си, отвори прозореца, включи преносимата стереосистема на нощното шкафче и пусна радиото. Разнесе се песента „Карти“ на „Марун Файв“ и тя веднага започна да поклаща бедра в ритъм с мелодията и да пее. Това беше една от любимите ѝ песни. Докато танцуваше, Шарън се съблече и изпи бирата. Помисли си да изпие още една, но смесването на различни напитки не ѝ се отразяваше много добре. Обикновено ѝ причиняваше ужасно главоболие и махмурлук, който наподобяваше на състояние на зомби, а тя с нетърпение очакваше бутилката вино.

Шарън взе чиста хавлия от шкафа в коридора и влезе в банята. Пусна душа, но не застана веднага под него. Отстъпи крачка назад и се взря в огледалото над умивалника — първо в профила си отляво, а после отдясно. След няколко секунди размисъл реши, че е горе-долу доволна от фигурата си, въпреки че винаги имаше какво да се желае.

Най-после влезе под душа, наведе се напред, опря чело до белите плочки и остави силната струя хладка вода да се стича по главата, раменете и гърба ѝ. Беше като сбъдната мечта. Веднага щом водата докосна кожата ѝ, напрегнатите ѝ мускули започнаха да се отпускат.

Тя се изкъпа, уви се в хавлията и се върна в кухнята.

Шарън и Том имаха хубава селекция вина и тази вечер ѝ се искаше да пийне нещо освежаващо с плодов вкус.

— Идеално — промълви тя, когато избра бутилка новозеландско „Гевюрцтраминер“ от хладилника, отвори я и си наля една чаша. Тъкмо върна бутилката в хладилника, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Затвори вратата на хладилника, взе телефона и погледна екранчето. Номерът не ѝ беше познат. — Ало?

— Здравей, Шарън.

Мъжкият глас не ѝ звучеше познато.

— Хмм… Здравейте. Извинете, но кой се обажда?

— Искаш ли да отгатнеш?

Шарън се намръщи. Искаше да се отпусне и да се наслади на виното. Не беше в настроение за игрички.

— Не. И ако не ми кажете кой сте, обаждането приключва.

— Добре. Ами ако ти кажа, че аз съм онзи, който чака в края? Достатъчно ли ще бъде това?

— Чака в края? В края на какво?

Мъжът се изсмя. Когато заговори отново, изричаше думите бавно и с тон, който можеше да се опише единствено като зловещ.

— Живота, Шарън. Аз съм онзи, който чака в края на живота, защото аз съм смърт.

Шарън не се плашеше лесно, но в гласа имаше нещо, от което по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.

— Знаеш ли какво? Това е ужасна шега, който и да си.

— Кой каза, че е шега?

— Начукай си го, болен извратеняк! Не ми се обаждай отново. — В пристъп на гняв Шарън едва не тресна телефона в бюфета, но се спря навреме.

След няколко секунди телефонът пак иззвъня — същият номер. Шарън го остави да звъни.

Няколко секунди след като спря звъненето, пристигна съобщение:

Хайде, вдигни телефона, Шарън. Не искаш ли да играем?

Тя знаеше, че не трябва да му обръща внимание, но след такъв дълъг ден гневът ѝ надделя над разума. Шарън бързо написа отговор:

Заври си го отзад, извратеняко. Който и да си, блокирам номера ти.

Само след няколко секунди пристигна друго съобщение:

Знаеш ли какво? Забравѝ за телефона. Нека те попитам нещо. Сети ли се да заключиш предната врата?

Дръжката на предната врата неочаквано изтрака три пъти в бърза последователност.

— Господи! — Шарън отскочи назад и едва не изпусна телефона. Уплашеният ѝ поглед се стрелна към вратата. — Какво става, по дяволите?

За щастие беше заключила вратата.

Дойде ново съобщение.

Шарън отново погледна телефона си. И едва тогава осъзна, че трепери:

Хайде, отвори вратата, Шарън. Аз съм отвън. Нека се позабавляваме.

Дръжката на вратата отново помръдна, този път по-бавно и само веднъж.

— О, Боже! Боже мой!

Шарън започна да се паникьосва и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Следващото съобщение гласеше:

Е, добре. Пък и на кого му трябва врата? Може би ще вляза по друг начин.

Паузата, която последва, беше изпълнена с отчаян страх.

„Мамка му! — помисли си Шарън, когато си спомни нещо. — Прозорецът.“

Въпреки че беше много уплашена, инстинктът ѝ за оцеляване надделя и тя хукна към прозореца на дневната. Не знаеше, че краката ѝ могат да се движат толкова бързо. Затръшна го и дръпна завесите. Хавлията се разтвори и падна на пода, но Шарън беше твърде уплашена, за да ѝ пука.

Докато дишаше тежко, ужасеният ѝ поглед се стрелкаше между вратата и прозореца. Накрая мозъкът ѝ, който се беше вцепенил за момент, заработи отново.

„По дяволите, какво чакаш, Шарън? Обади се на 911. Веднага.“

Тя бързо набра номера за спешни случаи на мобилния си телефон и натисна бутона „Обади се“.

Нищо. Нямаше сигнал.

— Какво става, мамка му? — Шарън погледна екранчето. Нямаше обхват. — Как е възможно? — изкрещя тя на телефона. Само преди минута беше получила поредното съобщение.

Шарън нямаше как да знае, че всеки път, когато затваря, мъжът включва заглушител на сигнала в мобилния си телефон.

Тя инстинктивно протегна ръка и премести насам-натам телефона, търсейки сигнал.

Нищо. Нито дори половин чертичка.

— Мамка му! Мамка му.

Мозъкът ѝ завъртя още едно ръждясало колелце.

— Стационарният.

Втурна се към телефона на плота в кухнята, но точно когато понечи да грабне слушалката от вилката, той иззвъня.

Стъписана, Шарън допря слушалката до ухото си.

— Ало?

— Хайде да играем на една игра, Шарън.

Тя се вцепени.

— Играта започва така. Гасим лампите.

В същия миг къщата потъна в мрак. Шарън изпищя ужасено. Огледа стаята, но не видя нищо.

— Боже мой, какво става, по дяволите? — каза тя по телефона с треперещ глас. — Кой си ти? Защо ми причиняваш това?

Шарън все още държеше мобилния телефон в ръката си. Прокара палец по екранчето и включи фенерчето.

— Знаеш ли каква беше грешката ти, Шарън? — попита гласът по стационарния телефон.

Тя не беше в състояние да пророни нито дума, само дишаше тежко.

— Ти затвори погрешния прозорец.

Сърцето ѝ се сви от ужас, когато си спомни за отворения прозорец в стаята ѝ.

Паникьосана и без да може да измисли никаква идея, Шарън трескаво размаха мобилния си телефон. Слабата му светлина хвърляше отблясъци навсякъде, но когато сиянието мина по вратата, свързваща дневната с коридора, Шарън видя силует на човек.

Следващия път, когато чу гласа на мъжа, не беше от слушалката до ухото ѝ, а зад нея.

— Вече влязох.