Отмъстителят

20

Техните пет минути изтекоха. Срещата беше адски скучна, но наближаваха избори и кметът Ричард Бейли трябваше да издържи по няколко такива срещи всеки ден, и го правеше с безупречна усмивка и напълно заинтересувано изражение на лицето. Откакто беше влязъл в света на политиката преди повече от едно десетилетие, той беше научил, че всеки глас е важен, а двете жени, които седяха пред него, представляваха група от над хиляда гласоподаватели от Южен Лос Анджелис.

— Напълно разбирам възгледите ви — каза кметът, обръщайки се към тънката като върлина русокоса жена, която току-що беше приключила петминутен монолог, на който той не бе обърнал внимание. Столовете на гостите бяха стратегически поставени с гръб към кръглия часовник на стената зад тях в кабинета му. Така, докато ги гледаше, кметът Бейли можеше постоянно да следи времето, без да оставя убеждението, че е груб и невъзпитан, като поглежда ръчния си часовник през две минути. — И ако бъда избран за още един мандат — продължи той, омайвайки ги с друго много добре отрепетирано изражение, което уверяваше посетителите, че говори сериозно, — със сигурност ще предложа тези възгледи за обсъждане пред съответните комисии. Имате думата ми.

Бейли стана и оправи ръкавите на сакото си.

Жените също станаха.

— За мен беше абсолютно удоволствие, дами, и искам да ви благодаря, че отделихте време да дойдете при мен — добави той и протегна ръка. Ръкостискането му беше добре отработено като цялостното му представяне — достатъчно крепко, за да покаже авторитетност и власт, но не прекалено силно. Кметът Бейли изпрати двете жени до вратата и им се усмихна още веднъж за довиждане.

Грейс Хамилтън, личната му асистентка, стоеше във външния кабинет и държеше стандартен кафяв плик.

Както винаги Грейс беше безупречна. Днес беше с морскосин костюм, който ѝ стоеше изключително добре, и бяла копринена блуза, но изражението на лицето ѝ съвсем не беше спокойно и усмихнато както обикновено.

— Ричард — каза тя и пристъпи към него, след като двете посетителки си тръгнаха.

Кметът настояваше Грейс да се обръща към него на малкото му име. Желанието му не се дължеше на опити да я сваля, макар че той обичаше да флиртува и много го биваше в това отношение, а защото не харесваше официалности в кабинета си… пък и това го караше да се чувства по-млад.

Бейли се вгледа в нея и се сепна. В очите ѝ имаше страх.

— Грейс, наред ли е всичко? — В изражението му и тона на гласа му нямаше нищо престорено. Загрижеността му беше неподправена.

Грейс Хамилтън никога не обсъждаше нищо с кмета в чакалнята.

— Може ли да поговорим на четири очи, моля? — Гласът ѝ звучеше нервно и настойчиво.

— Разбира се — отговори той, кимна, отстъпи встрани и я покани в кабинета си.

Асистентката влезе, затвори вратата и последва Бейли до голямото му дъбово бюро.

— Какво има? — попита той, обръщайки се с лице към нея.

— Това пристигна тази сутрин — каза тя и вдигна плика, който носеше. — Адресирано е до теб и е маркирано като „спешно — лично и поверително“.

Бейли я погледна.

— Да. Е, и? Всяка седмица получавам купища такива писма. Прегледа ли съдържанието?

— Да — кимна Грейс. — Има снимка. — Тя млъкна, сякаш да си поеме дъх. — И бележка.

Бейли отмести поглед към плика.

Тя му го даде.

Без да сяда, той го отвори и бръкна вътре. Първото, което извади, беше моменталната снимка с размери десет на петнайсет сантиметра.

Грейс с отвращение отмести поглед встрани.

Бейли погледна изображението и се вцепени. В стомаха му зейна яма, която заплаши да го погълне целия.

— Какво е това, по дяволите?

Снимката беше на женско лице, което обаче съвсем не беше красиво. Тъмнокестенявата ѝ коса беше мръсна, мокра от пот и залепнала за потното чело и от двете страни на лицето. Гримът ѝ беше размазан от сълзи и се стичаше по лицето, образувайки тънки тъмни линии, които се събираха в дебелата кърпа, завързана на устата ѝ толкова стегнато, че разпъваше мъчително лицето ѝ и се врязваше в краищата на устните ѝ. Под кърпата кръвта беше завършила мотива от тънки линии, започнат от сълзите. Сърцето на Бейли обаче се сви от израза в очите на жената — умоляващ, изпълнен със страх и напълно лишен от надежда. Вид на човек, който дълбоко в себе си знае, че никой няма да му се притече на помощ навреме.

Бейли погледна Грейс. На лицето ѝ беше изписана смесица от погнуса и озадаченост.

Тя най-после го погледна.

— Истинска ли е снимката? — попита той. — В днешно време с наличието на Фотошоп никой не може да бъде сигурен, нали?

— Мисля, че е истинска — с треперещ глас отговори Грейс. — Това е моментална снимка, Ричард. Направена с Полароид. Като едно време. Не можеш да я преправиш с Фотошоп.

Кметът отново погледна снимката.

— Права си — съгласи се. — Знаеш ли коя е тази жена?

Грейс поклати глава.

— Не съм я виждала. А ти?

— И аз.

Минаха няколко напрегнати секунди.

— Не бях сигурна дали да я покажа на теб, или да я дам направо на полицията или на Тайните служби.

Бейли остави снимката на бюрото, но продължи да я гледа. Дланите му бяха влажни от пот, а главата му изпълнена с въпроси. Вярно, през годините той беше получил един тон откачени писма, но никога такова нещо. Умът му работеше на бързи обороти.

— Как беше доставена пратката, Грейс?

— Пристигна в плик на „ФедЕкс“. Адресът е фалшив. На затворена, закована с дъски бакалия.

Кметът озадачено повдигна вежда.

— В теб ли е пликът?

— Да, разбира се. Ще отида да го взема. — Тя тръгна.

— Почакай, Грейс — извика Бейли. — Имаме ли латексови ръкавици някъде в кабинета?

— Ами… — Тя го погледна, присвивайки очи. — Тук в кабинета мисля, че няма. — Грейс се поколеба за секунда. — Но в отдел „Поддръжка“ сигурно имат. Служителите им ги носят.

— Обади им се и им кажи да ни донесат два чифта. Незабавно.

— Веднага.

— Освен това — отново я спря Бейли — имаме ли някакви найлонови пликчета, които се запечатват? Нещо, в което държим документи?

Жената се замисли.

— Имам кутия с пликчета за сандвичи в чекмеджето. С лентички за запечатване.

— Ще свършат работа. Донеси ги.

Тя кимна и бързо излезе от кабинета. Няколко минути по-късно се върна с опаковката от „ФедЕкс“, кутия латексови ръкавици и кутия прозрачни найлонови пликчета за сандвичи. Грейс даде всичко на Бейли, който веднага надяна ръкавици и сетне прочете информацията за подателя на гърба на плика от „ФедЕкс“.

— Тайлър Джордан? — промълви той и се намръщи.

— Проверих в адресната ти книга — обясни Грейс, — но такова име няма, затова отворих пакета.

Кметът беше убеден, че името на подателя и адресът са фалшиви, но пак искаше да го потвърдят.

— Показа ли снимката на някой друг?

— Не, разбира се.

— Тогава никой освен теб не я е докосвал?

— Не — отвърна Грейс и разтревожено кимна.

Бейли се съмняваше, че подателят е бил толкова глупав, че да остави пръстови отпечатъци, но трябваше да се увери и в това. Извади две пликчета за сандвичи от кутията и сложи в тях снимката и опаковката от „ФедЕкс“.

— Вътре има и бележка, Ричард — напомни му Грейс и кимна към плика на бюрото му.

Бейли беше толкова стъписан от фотографията и отчаяното изражение на жената, че беше забравил за бележката, за която бе споменала асистентката му. Той взе плика и го наклони на една страна, за да изтръска в ръката си листа хартия.

Грейс затаи дъх.

Бейли разгърна бележката и се втренчи в написаното. Не намери никакъв смисъл в думите, докато не стигна до последните две изречения. И тогава изражението му коренно се промени.

Ако не го познаваше добре, Грейс би се заклела, че кметът на Лос Анджелис е завладян от страх.

За момент той изглеждаше като парализиран. След това ръката му мълниеносно се стрелна към телефона на бюрото.