Отмъстителят

15

Като внимаваше да не повреди наскоро лакирания си в бледорозово маникюр, Грейс Хамилтън отвори пакета, изпратен по „ФедЕкс“. Вътре имаше стандартен кафяв плик, адресиран до кмета на Лос Анджелис, Ричард Бейли. Отпред с големи червени букви пишеше: СПЕШНО — ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО.

Тя взе опаковката и погледна името на подателя на гърба. Тайлър Джордан.

Грейс се намръщи. Името не ѝ беше познато. Адресът беше местен, някъде във Виктория Парк, Централен Лос Анджелис. Въпреки че имаше фантастична памет за имена и адреси, тя не можа да си спомни да го е виждала преди. Мястото за връзка с подателя беше оставено празно. Типично.

Грейс приближи стола си до бюрото с компютъра и отвори на екрана приложение, което ѝ позволяваше достъп до адресната книга на кмета Бейли. Написа паролата, въведе фамилията „Джордан“ и щракна на „Търси“. Получи три попадения, но нито едното не беше Тайлър. И никой от тях не беше от Лос Анджелис. Тя пробва „Тайлър Джордан“ първо без тире, после с тире.

Нищо.

Това изобщо не ѝ се стори странно. Не беше необичайно хората да надписват пощата си със „спешно“, „строго секретно“ или „лично и поверително“ с надеждата, че ще стигне неотворена до бюрото на кмета. Това обаче се случваше рядко.

Кметът Бейли получаваше стотици писма всеки месец, но работата на Грейс беше да се погрижи той да не губи ценното си време в четене на глупости, които пристигаха всеки ден.

Който и да беше Тайлър Джордан, той или тя, защото Тайлър можеше да е мъж или жена, изглежда, не беше познат на кмета Бейли. Само този факт вече поставяше плика на купчината „Не толкова спешни“, но наближаваха избори и Грейс не можеше да си позволи да пренебрегне нещо евентуално важно.

Тя влезе в интернет, отвори на компютърния екран приложение с карта и въведе адреса, написан на гърба на плика. Оказа се, че адресът е на затворена, закована с дъски бакалия на пустеещ бетонен парцел.

„Странно“ — помисли си Грейс, но това само изостри любопитството ѝ.

Тя знаеше, че преди да стигне до бюрото ѝ, всяка пощенска пратка вече е сканирана от охраната за вредни химични вещества и експлозиви, затова едва ли поемаше риск за здравето си. Рентгените и другите охранителни устройства обаче не можеха да разчетат текста вътре, нито да видят включените изображения.

През двете и половина години, откакто работеше за кмета Бейли, Грейс беше виждала неприлични рисунки, заплашителни и изпълнени с омраза писма, порнографски снимки на хора, които му се предлагаха (мъже и жени), конспиративни теории, заговори… списъкът беше безкраен.

Всичко, което се определеше за поне малко заплашително, се предаваше на Тайните служби. Всичко, което се преценеше като нецензурно или отблъскващо, отиваше направо в машината за унищожаване на хартия до бюрото ѝ.

Грейс се втренчи в плика в ръцете си, а после в купчината „Не толкова спешни“ на бюрото ѝ, сви устни.

— О, какво пък, по дяволите! — каза тя след няколко секунди и отвори плика. Още едно откачено писмо или глупава снимка нямаше да има значение за нея. Грейс Хамилтън не беше прекалено скромна, превзета жена.

Вътре имаше втори плик — чисто бял, подобен на онези, с които се изпращат покани за сватби. Отпред някой беше написал думите: НЕ ПРЕНЕБРЕГВАЙ ТОВА.

Сега вече Грейс беше заинтригувана.

Тя погледна гърба на втория плик. Нямаше име на подател или адрес. Не че очакваше да види такова нещо.

Тя прехапа устни и се замисли.

Две секунди по-късно Грейс взе решение, грабна ножа за отваряне на писма с форма на меч, разряза плика и го наклони, за да изсипе съдържанието му.

Първият предмет, който падна на бюрото, беше бял лист хартия, прегънат на две. Вътре явно беше написано нещо. Грейс видя очертанията на буквите.

Вторият предмет беше моментална снимка, която се плъзна с гръб върху бюрото.

Грейс застана неподвижно, озадачена от иронията на всичко това. Трябваше да вземе още едно решение — кое да види първо, снимката или прегънатия лист хартия?

Тя се поколеба за момент.

Снимката победи.

Грейс протегна ръка и я обърна.

Сърцето ѝ се сви.

— Мили Боже!