Отмъстителят

42

Наближаваше пет без петнайсет сутринта, когато Хънтър най-после се върна в едностайния си апартамент на третия етаж на порутената сграда в Хънтингтън Парк, Югоизточен Лос Анджелис.

След като излезе от кабинета си в девет вечерта, реши да шофира из града. Често го правеше. По някаква причина, която сам не можеше да обясни, шофирането нощем по улиците на Лос Анджелис го успокояваше и му помагаше да мисли.

Щом напусна работното си място, почувства, че сънят, ако изобщо дойде, ще бъде неспокоен и изпълнен с кошмари. Сутринта щеше да се чувства по-зле, отколкото ако стоеше буден цяла нощ, затова реши да не заспива изобщо.

Робърт кара безцелно по улиците на Централен, Източен и Южен Лос Анджелис и после Харбър и Саут Бей, а след това прекоси града чак до Санта Моника. Часовникът на таблото показваше два и двайсет и две, когато най-после слезе от колата и отиде да се разходи на плажа.

Обичаше плажа, но за разлика от повечето хора го предпочиташе нощем.

Харесваше му да гледа морето по това време. Необезпокояваният шум на прибоя и тишината в ранния час му напомняха за родителите му и времето, когато беше дете.

Баща му работеше по седемдесет часа седмично, сновейки между две работни места. За да помогне, майка му приемаше каквато работа ѝ попаднеше — чистене, гладене, пране. Робърт не си спомняше събота и неделя, когато баща му да не е бил на работа, и въпреки това едва свързваха двата края. Но макар че се бореха, родителите му никога не се оплакваха. Те играеха картите, които им бяха раздадени, и колкото и лоша ръка да получеха, винаги го правеха с усмивка.

Всяка неделя, след като баща му се върнеше от работа, те отиваха на плажа. Повечето пъти стигаха дотам, когато всички други вече си бяха тръгнали и слънцето беше залязло. Робърт обаче нямаше нищо против. Всъщност предпочиташе така. Целият плаж сякаш принадлежеше на него и на родителите му. След като майка му почина, баща му продължи да го води на плажа в неделя. Понякога Робърт улавяше баща си да бърше сълзите си, докато гледа как вълните се разбиват в брега.

Когато най-после заключи колата си и тръгна към апартамента си, Хънтър не забеляза черния джип, „Джи Ем Си Юкон“, скрит в сенките зад ъгъла, където беше спрял.

Шофьорът седеше търпеливо зад волана и го наблюдаваше с мрачно изражение.