Отмъстителят

19

За пръв път от две седмици над Централен Лос Анджелис започнаха да се събират гъсти дъждовни облаци, известяващи, че предстои пореден летен порой. Това съвсем не беше изненадващо, като се имаше предвид колко горещо беше през последните няколко дни. Когато Хънтър и Гарсия се върнаха в Главното управление на полицията, заваля проливен дъжд с капки, големи колкото куршуми.

Карлос отиде в кабинета им да прегледа някои материали, а Робърт потегли към Рамирес Стрийт в центъра на Лос Анджелис, където се намираше отдел „Изчезнали лица“. Беше му се обадил детектив Трой Сандърс, който му каза, че много ще се радва да се срещнат и че ще бъде в кабинета си следобед.

Детектив Сандърс беше шефът на специалното подразделение на отдел „Изчезнали лица“ и също така ръководеше разследването за отвличането на Никол Уилсън.

Хънтър го намери до автомат за напитки и сандвичи на етажа на детективите, който беше точно копие на отдел „Обири и убийства“ — семпло пространство, където се помещаваше хаотичен лабиринт от бюра. Нивото на шума наподобяваше рибен пазар в неделна сутрин.

Трой Сандърс беше на четирийсет и няколко години, висок метър и осемдесет, колкото Робърт, с обръсната глава, изпъкнало чело, волева брадичка и широки рамене. Очите му, ясни и светлосини, приятно контрастираха на загорялата от слънцето кожа. Проницателният му поглед говореше за опит и знания.

Той си взе газирана вода, два шоколадови десерта и кутийка ментови бонбони от автомата и покани Хънтър в кабинета си, който беше по-малък, но много по-подреден от този на Робърт и Карлос.

— Ментов бонбон? — предложи Сандърс, докато отваряше кутийката „Айс Брейкърс“.

— Не, благодаря.

Сандърс пъхна две бонбончета в устата си.

— Може би е само при мен, но тази професия сякаш оставя лош вкус в устата ми всеки ден. Ям тонове от тези неща.

Робърт напълно го разбираше.

— Материалите са тук. Приготвил съм ги за теб. — Сандърс се приближи до скромното си бюро и взе зелена папка, сложена най-отгоре върху висока и подредена купчина.

Хънтър не се изненада от броя на случаите на бюрото на Сандърс. Отдел „Изчезнали лица“ на лосанджелиската полиция разследваше някъде между двеста и триста съобщения за изчезнали пълнолетни хора всеки месец и най-малко два пъти повече за непълнолетни под шестнайсет години. Противно на обществените представи и въпреки факта, че приблизително седемдесет процента от всички изчезнали пълнолетни бяха откривани или доброволно връщани до седемдесет и два часа, новият федерален закон забраняваше спазването на „период на изчакване“, преди да се поеме случаят. Това означаваше, че веднага трябва да започне разследване и да се създаде досие за всяко прието обаждане за изчезнал човек.

— За жалост не съм сигурен доколко може да помогне това — каза Сандърс и даде папката на Хънтър. На лицето му се изписа разочарование. — Не можахме да открием много.

Докладът на отдел „Изчезнали лица“ започваше със същата портретна фотография на Никол Уилсън, която Хънтър и Гарсия бяха видели в досието, което им беше дала капитан Блейк сутринта, последвана от данните за жертвата. Робърт пропусна основната информация и бързо прегледа доклада, който наистина беше много кратък. Там пишеше, че Никол Уилсън е щяла да започне втората си година в юридическия факултет на Калифорнийския държавен университет, че от време на време е гледала деца по няколко нощи седмично, за да припечели нещо допълнително, и че само преди няколко седмици, в края на първи курс, е успяла да си намери работа за лятото — да изпълнява поръчки и да архивира доклади в адвокатска кантора в Централен Лос Анджелис. Никол явно била много тих и сдържан човек и предпочитала да прекарва свободните си вечери като учи в стаята си или в библиотеката, вместо да купонясва в Града на ангелите. Съдейки по информацията, която беше събрал екипът на Сандърс, тя прекарвала повечето си време в кампуса на университета и имала малко приятели, затова първоначално се бяха съсредоточили именно върху това в разследването си. През лятната ваканция обаче беше станало по-трудно да говорят със студентите и преподавателите в университета. Повечето разговори бяха проведени по телефона.

Сандърс и екипът му бяха спазили инструкциите на разследването за отвличане. В случая с някого като Никол Уилсън правилата бяха елементарни — млада и привлекателна жена изчезва без искане за подкуп или известна на властите семейна вражда и на челно място в списъка с „интересните хора“ обикновено е гаджето ѝ (ако има такова), последвано от бивши гаджета или някой, проявил романтичен интерес към нея (мъж или жена). Според неколцината, с които беше успял да разговаря Сандърс обаче, Никол Уилсън не се срещала с никого. Всъщност тя, изглежда, не бе имала гадже, откакто беше започнала да учи в университета преди малко повече от година.

Сандърс и екипът му бяха разговаряли и с всеки от малката адвокатска кантора, където беше работила Никол от началото на лятото — двама адвокати и една секретарка. Всичките имаха непоклатимо алиби за въпросната нощ и чисто минало. И доколкото можеше да прецени Сандърс, никой от тях нямаше мотив.

— Всички писмени записи от разговорите са тук — каза Сандърс и даде на Хънтър втора папка, жълта на цвят.

Робърт взе папката и попита:

— Проверихте ли стаята ѝ в общежитието?

— Щателно. Няма дневник или нещо подобно — отговори Сандърс, предугаждайки, че това е причината за въпроса на Хънтър, после му даде опис на вещите, които бяха намерили в стаята на Никол. — Взехме лаптопа ѝ — добави той и посочи петата вещ в списъка. — На компютърните специалисти им отне един ден да разбият паролата и оттогава преглеждат файловете и имейлите ѝ. Засега не са открили нищо, което да е свързано със случая. Ще помоля да ти донесат лаптопа ѝ до един час, заедно със списък на файловете, които сме прегледали.

Хънтър съзря тъга и разочарование в очите на Сандърс и разбра защо. Ако Никол Уилсън беше убита само няколко часа след отвличането, Сандърс и екипът му нямаше да могат да направят нищо, но не беше станало така. Убиецът я бе изтезавал близо шест дни, преди да сложи край на живота ѝ. Това означаваше, че отдел „Изчезнали лица“ бяха разполагали с пет дни или сто и двайсет часа, за да намерят Никол, но те изобщо не се бяха доближили до нея или похитителя ѝ. Колкото и опитни и способни да бяха детективите от отдел „Изчезнали лица“, при тези обстоятелства чувството за неуспех и вина ги смазваше като скоростен влак.

— Добре, чудесно. Благодаря ти — отвърна Хънтър.

Сандърс пъхна в устата си още един ментов бонбон и поднесе кръглата тенекиена кутийка на Робърт, който пак отказа.

— Прочел си записа на телефонния разговор между госпожица Уилсън и госпожа Бенет, нали? — попита Сандърс. — Точно преди извършителят да я отвлече.

Хънтър кимна.

— От десет години работя в отдел „Изчезнали лица“ в лосанджелиската полиция, половината в Специалния отдел. Виждал съм откачени неща и съм разследвал наистина арогантни копелета, но не бях попадал на толкова самоуверен похитител и толкова чисто отвличане. Криминалистите претърсваха къщата и двора цели два дни и не откриха нищо. Нито един косъм. Нито едно петънце мръсотия. Този тип не е оставил абсолютно нищо. Това не се постига лесно.

Робърт се втренчи в детектива. Не беше необходимо Сандърс да го казва. Той се опасяваше от същото, което си мислеха Робърт и Карлос — Никол Уилсън беше само началото.