Отмъстителят

45

Домът на родителите на Том Хобс се намираше на тиха улица само на пряка от католическото гробище „Свети кръст“ в Помона. Успокоителните, които медиците бяха дали на Том предишния ден, бяха оказали желания ефект. Той спа непробудно дванайсет часа и въпреки факта, че травмата от видяното щеше завинаги да остане в паметта му, най-после беше преживял първоначалния шок.

Майката на Том, много елегантно облечена жена на петдесет и няколко години, покани Гарсия в бялата двуетажна къща, заобиколена от добре поддържан жив плет от ниски вечнозелени храсти.

Госпожа Хобс се качи на горния етаж да доведе сина си, а Карлос започна да разглежда лавиците с книги в пищно обзаведения кабинет. Те бяха отрупани с произведения на класици, от Толстой и Виктор Юго до Джейн Остин и Чарлс Дикенс.

В далечния край на едната лавица Гарсия откри няколко добре подредени фотографии в рамки, всичките на Том и семейството му.

Детективът се обърна, когато чу стъпки, приближаващи се към вратата на кабинета. Том Хобс стоеше до майка си. Беше с избелени сини джинси, стари черни маратонки „Ол Старс“ и бяла риза с дълги ръкави, която му беше най-малко два номера по-голяма.

— Здравейте — каза Гарсия, пристъпи към него и протегна ръка.

— Аз съм детектив Карлос Гарсия от лосанджелиската полиция. Запознахме се вчера в дома ви, но може би не си спомняте.

Том изглеждаше зле. Косата му беше разрошена и сплескана на тила. Поразителните му очи, сега оградени с тъмни кръгове, бяха подпухнали и зачервени от плач, и кожата на лицето му беше осеяна с петна и обезводнена.

— Аз… не съм сигурен дали си спомням — отговори Том с отпаднал тон и стисна ръката му. — Умът ми още е замъглен от вчера. — Пусна ръката на Гарсия и отмести поглед встрани. — Искрено се надявах, че ще се събудя тази сутрин и ще открия, че всичко е било ужасен кошмар. — Гласът му потрепери. — Но всичко е истина, нали? — Отново погледна детектива.

— Да, за жалост.

Майката на Том целуна сина си по бузата.

— Може ли да ви задам няколко въпроса? — рече Карлос, нарушавайки мълчанието. — Не за вчера, а за Шарън Барнард. Доколкото разбирам, вие сте я познавали по-добре от всеки друг.

Том кимна.

— Тя беше най-добрата ми приятелка.

— Може ли? — Гарсия посочи канапетата. — Ще се опитам да бъда кратък.

Том се обърна към майка си:

— Мамо, би ли ни оставила сами, моля?

Госпожа Хобс отправи на Карлос поглед, който казваше: „Моля ви, не разстройвайте сина ми.“

Гарсия беше виждал този поглед много пъти. Той леко кимна.

Жената излезе от кабинета и затвори вратата.

— Извинявам се заради майка си — добави Том, седна на ръба на канапето и скръсти ръце на гърдите си. От време на време ги притискаше до тялото си, сякаш му беше студено.

— Не е необходимо да се извинявате. И аз съм единствено дете. Моите родители също се държаха прекалено покровителствено.

Младият мъж се намръщи.

Карлос видя недоумението му и обясни:

— Семейните снимки на лавицата. — Той ги посочи. — Освен родителите ви вие сте единственият друг човек на тях.

Том погледна фотографиите и кимна.

Гарсия започна с основни въпроси главно за да му позволи да се отпусне поне малко. Том Хобс познаваше Шарън Барнард от повече от шест години. Те бяха учили заедно в гимназия „Клеърмонт“ и бяха най-добри приятели от девети клас. Според Том Шарън никога не бе имала врагове, нито в училище, нито на работата, или поне в истинския смисъл на думата.

След пет минути гласът му вече звучеше по-спокойно. Той спусна ръце и се настани малко по-удобно на канапето.

Гарсия не се съмняваше, че нито едно от двете убийства не е извършено от страст, и опитът му подсказваше, че е много вероятно по някое време преди убийствата убиецът да е установил пряк контакт с жертвите. Той започна оттам:

— Знаете ли дали госпожица Барнард се е срещала с някого?

Том смутено се подсмихна.

— Шарън не си пада по сериозните връзки, ако схващате намека ми, детектив… — Той млъкна изведнъж и очите му отново се натъжиха. Щеше да мине известно време, докато започнеше машинално да говори за най-добрата си приятелка в минало време. — Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Шарън не си падаше по сериозните връзки — опита пак Том. — В гимназията се срещаше само с две момчета и всичко продължи не повече от два месеца. Но, от друга страна, работата ни е такава. Винаги на път. Не се задържаме на едно място. — Той поклати глава при мисълта. — Трудно е да си намериш партньор, който е готов да се примири с такава програма. Не че тя си търсеше сериозен партньор.

Гарсия много добре разбираше тези ограничения. И неговата професия, макар и съвсем различна, имаше много сходен недостатък.

— Някакви случайни афери? — попита той.

Устните на Том за пръв път се извиха в лека усмивка.

— Искате да знаете дали Шарън имаше „приятелчета за секс“?

Карлос кимна.

— За съжаление трябва да ви задам някои въпроси от по-лично естество.

Том вдигна ръка.

— Не е необходимо да се извинявате, детектив. Напълно разбирам, че това ви е работата. Да, разбира се, че имаше. Шарън е… — Той отново млъкна и се натъжи. — Беше много привлекателна жена. Получаваше много внимание от мъже и понякога дори от жени. Да, непрекъснато я сваляха, особено женени мъже, но тя не припарваше до тях. Все повтаряше: „Мъжът с венчална халка е проблем, многократно умножен.“

Гарсия му се усмихна съчувствено.

— Знаете ли дали госпожица Барнард е имала интимни отношения с някого от Лос Анджелис?

— Не, с никого. Това беше едно от нейните „правилца“. Шарън имаше няколко правила. Не „играеше“ близо до дома.

— Защо? — попита Карлос.

Младежът повдигна рамене.

— За да избегне нежелани усложнения — сега и за в бъдеще.

Детективът кимна в знак, че разбира.

— Споменавала ли е госпожица Барнард някой от случайните ѝ любовници да става твърде настоятелен с нея? Твърде настоятелен, да иска да придвижи нещата на следващото ниво, когато тя не желае?

Том не забави отговора си.

— Не. Никога. Разбира се, някои от момчетата, с които тя се виждаше, искаха да бъдат повече за нея, отколкото само краткотрайна авантюра. Както казах, Шарън беше много привлекателна жена и повечето мъже с радост биха искали да се срещат сериозно с нея, но доколкото знам, всеки път, когато някой е споменавал да придвижат нещата на следващото ниво, тя е бягала на километър от него.

Гарсия наблюдаваше езика на тялото и израженията на лицето на Том. Нямаше промяна, откакто беше започнал да се отпуска, и това беше много добър знак. И отговорите му се лееха спонтанно, без колебание, и не се предшестваха или следваха от издайнически симптоми на нервност, което показваше, че той не се опитва да скрие нещо.

Ако убиецът беше установил контакт с Шарън Барнард преди нощта на злодеянието, убиецът явно не го беше направил, представяйки се за влюбен. Карлос реши да промени малко темата.

— А споменавала ли е нещо за някого, когото е срещнала напоследък? — попита той. — Не гадже или някой, който се опитва да я сваля, но може би някой, който я е заговорил в супермаркет, кафене или на улицата… където и да е. Някой нов, с когото е по-бъбрила малко, но не я ухажвал.

Този път Том се забави с отговора си.

— Не, не си спомням да е казвала такова нещо.

— Сигурен ли сте?

Той пак се замисли.

— Да, сигурен съм.

Освен всичко убиецът с лекота възприемаше различни самоличности. Беше го доказал, когато бе разиграл сценария с „братовчеда“ пред Никол Уилсън. Въз основа на това Гарсия трябваше да предположи, че убиецът умее много добре и да се дегизира. Ако наистина се беше изправил очи в очи с Шарън Барнард преди нощта на убийството, със сигурност не се беше представил със собствения си вид.

— А споменавала ли е за някого, който може би е виждала и преди, но не е сигурна? Може би лице, което ѝ се е сторило познато, но не е могла да си спомни откъде? Коментирала ли е госпожица Барнард нещо такова?

Том се почеса по левия лакът и отново се замисли, като присви очи.

— В нашата професия това се случва доста често, детектив. Не е необичайно някои от нас да обслужват по петнайсет полета седмично. Както можете да си представите, има много хора, на които се усмихваме, поздравяваме, обслужваме и накрая казваме „довиждане“. Може да запомним някои по една или друга причина, но повечето се регистрират в подсъзнанието ни и обикновено ги забравяме. Ако получавах по един цент всеки път, когато чуя някой колега да казва: „Този човек ми изглежда познат“, щях да съм милиардер.

Гарсия разбираше това много добре, но все пак беше длъжен да опита.

— Да, убеден съм, че се случва често — отвърна той. — Вероятно по-често, отколкото във всяка друга професия, но въпреки това спомняте ли си госпожица Барнард наскоро да е споменавала за някого, който ѝ се сторил познат?

— Хмм… — Том се намръщи. — Всъщност, като се замисля, спомням си.