Отмъстителят

47

Алисън Аткинс беше пристигнала в Лос Анджелис преди дванайсет години, когато беше едва шестнайсетгодишна. Тогава не се наричаше Алисън. Истинското ѝ име беше Кели Декър, но тя се беше заклела никога повече да не използва това име. Не можеше да го направи. Заради собствената си безопасност.

Като много други преди нея, куфарът на Алисън не беше пълен с много дрехи, но преливаше от мечти и надежди. За разлика обаче от повечето, които идваха в Града на ангелите, мечтите и надеждите ѝ не бяха да стане звезда, нито да направи кариера в Холивуд или в музикалния бизнес. Тя искаше само по-добър живот. А всеки живот щеше да бъде по-добър от онзи, който беше напуснала в Съмърдейл, Алабама, с население по-малко от хиляда души.

Алисън беше единствено дете, родено в строго семейство, привърженици на „Свидетели на Йехова“. Баща ѝ притежаваше магазин. Поради усложнения и факта, че на „Свидетели на Йехова“ не се разрешава кръвопреливане, майка ѝ беше починала при раждането ѝ. Баща ѝ обвиняваше бебето, а не религията си, за смъртта на съпругата си, и показа пределно ясно това на Алисън по време на детството и ранните ѝ години.

С железен юмрук баща ѝ настояваше Алисън да спазва безусловно правилата на избраното от него вероизповедание. Беше ѝ забранено да общува с хора, които не са от „Свидетели на Йехова“, да отдава чест на националния флаг на родината си, да дава тържествена клетва за вярност към Съединените щати, да става или да пее националния химн и да гласува. Освен това Алисън не беше празнувала нито един от рождените си дни. Избраната от баща ѝ религия ѝ забраняваше да го прави. Рождената ѝ дата обаче никога не минаваше незабелязана, защото баща ѝ винаги налагаше с брезови пръчки голия гръб на Алисън, докато кожата ѝ се изранеше. След това я заключваше в тъмна стая без храна и вода за двайсет и четири часа, за да размишлява какво означава идването ѝ на този свят — мрачен ден, изпълнен със страдания и болка.

Макар и изключително набожен човек, бащата на Алисън беше злобен грубиян, който използваше физическа сила, за да наложи волята си. Алисън не си спомняше нито един ден, докато живееше под покрива му, когато да не ѝ е крещял, да не я е карал да се чувства като грешка или да не я е удрял поне веднъж. И това бяха добрите дни. Понякога я биеше и налагаше толкова жестоко, че тя изгубваше съзнание. Той обаче беше много вещ в жестокостта си и не разкъсваше дълбоко кожата ѝ, нито чупеше костите ѝ.

Бащата на Алисън се ожени повторно, когато тя беше само на три години, и мащехата ѝ беше жестока като него. Тя знаеше за побоите — всъщност нанасяше на Алисън много от тях и присъстваше на повечето от другите — и насърчаваше съпруга си да продължава.

Когато Алисън навърши четиринайсет, баща ѝ каза, че сега тя е жена, която може да бъде оплодена и следователно „узряла“ да роди свои деца. „Узряла“ беше точно думата, която той употреби.

Една нощ Алисън чу, че баща ѝ каза на мащехата ѝ, че вече е избрал мъжа за Алисън — осемнайсетгодишният син на семейство съмишленици от „Свидетели на Йехова“ от Тенеси, с които се бяха запознали преди година. Тези думи изпълниха Алисън с повече страх от побоите, които бе изтърпяла. Тя се зарече, че предпочита да умре, отколкото да се омъжи за човек от религията на семейството ѝ.

Алисън не беше крадец, но когато я обзеха отчаяние и паника, не видя друг изход. Няколко дни след като подслуша разговора им, докато баща ѝ и мащехата ѝ спяха, тя взе половината пари от печалбата от магазина, които баща ѝ беше изкарал през последните няколко дни, и избяга от дома си. За една нощ Алисън извървя двайсет и седем километра, без да спира, докато стигна до град Феърхоуп, където си купи еднопосочен билет за автобуса за Града на ангелите.

Тя седя в автобуса четирийсет и осем часа и пропътува три хиляди и триста километра, планирайки началото на новия си живот. И тогава измисли името Алисън Аткинс. И двете имена, малкото и фамилното, бяха от билбордове, които видя по време на двудневното пътуване. Първият рекламираше някаква певица на име Алисън Краус. Тя не я беше чувала, но името и красивата певица много ѝ харесаха. Решението беше взето за няколко секунди. Кели изведнъж стана Алисън. Освен това се зарече да чуе как звучи музиката на Алисън Краус.

Видя втория билборд, докато бяха спрели на една от спирките. Билбордът рекламираше някаква диета. Алисън вече беше планирала пълна промяна на външния си вид, поведението и начина на говорене — цвят на косата, прическа, форма на тялото, акцент, поза, походка. Щеше да промени всичко. Първата ѝ мисъл, когато видя билборда, беше да изпробва диетата „Аткинс“, а втората: „Харесва ми как звучи името Аткинс.“ Миг по-късно тя започна да повтаря на глас името: „Алисън Аткинс, Алисън Аткинс, Алисън Аткинс.“ Много ѝ хареса.

Да, новото ѝ име предизвика усмивка на лицето ѝ. Звучеше като ново начало. Може би нямаше да бъде толкова трудно да започне наново.

Алисън обаче грешеше.

Животът в Лос Анджелис се оказа много по-труден, отколкото очакваше. Когато най-после стигна дотам, Алисън си намери евтина стая в южната част на града. Хазяинът не ѝ поиска документи за самоличност, което напълно я устройваше, но намирането на работа без лична карта не беше лесно, особено след като изглеждаше толкова млада. И тъй като всичко в Лос Анджелис беше много по-скъпо, отколкото в Съмърдейл, малкото пари, с които беше избягала, свършиха много по-бързо, отколкото предполагаше.

Хазяинът, нисък и плешив мъж с мръсни нокти и загрубяла кожа, който постоянно миришеше на спарена пот и печено пиле, каза на Алисън, че може да сключат сделка. Ако тя била добра с него и той щял да бъде добър с нея, и можела да остане, без да се тревожи за плащането на наема. В наивността си Алисън си помисли, че хазяинът наистина се опитва да ѝ помогне, и когато той я покани в апартамента си, тя искрено вярваше, че вероятно ще трябва да почисти стаята и кухнята или да му сготви ядене.

Хазяинът беше тарикат, израснал по улиците на големия град. Той знаеше, че място като това в град като Лос Анджелис привлича определени хора. Така беше открай време и хазяинът бе виждал много млади момичета и жени като Алисън, уплашени до смърт от живота, които бяха зарязали в някое лайняно градче някъде, и знаеше, че те вероятно предпочитат да умрат, отколкото да отидат при ченгетата. Отиването в полицията означаваше да съобщят истинските си имена, да покажат документи за самоличност и да кажат откъде са, а те не бяха готови да го направят. Поне още не.

Дотогава Алисън мислеше, че смъртта на майка ѝ по време на раждането ѝ и гневът и побоите на баща ѝ са най-лошото, което може да ѝ се случи. В онази нощ тя откри нов вид страх и болка. Нов вид насилие над тялото и душата, което не мислеше, че е възможно. Алисън смяташе, че е открила ада.

След като хазяинът приключи с нея, ужасената и кървяща Алисън се върна в стаята си, събра малкото си багаж и избяга за втори път само за няколко седмици — и отново посред нощ. Същата вечер тя за пръв път започна да вярва в онова, което ѝ беше крещял баща ѝ толкова пъти — че тя е грешка и че не е трябвало да се ражда, че е създадена на този свят за наказание и че непрекъснато трябва да страда. Алисън обаче не искаше да страда повече. Тя искаше да сложи край на мъките си.

В шест часа сутринта случайно срещна Ренел, трийсет и две годишна афроамериканка, която беше преживяла същото като нея и много повече.

Ренел работеше за благотворителна организация, чиято главна цел беше да помага на жени, станали жертва на домашно малтретиране и насилие от страна на брачни партньори или родители.

Благотворителната организация приюти Алисън за няколко нощи. Дадоха ѝ храна и ѝ оказаха медицинска помощ и когато се възстанови, ѝ помогнаха да си намери почтена работа.

Историята на Алисън беше подобна на тази на Ренел, чието истинско име беше Алиша. Двете станаха най-добри приятелки и чрез връзките си на улицата Ренел уреди на Алисън документи с новоизбраното ѝ име.

И сега, дванайсет години по-късно, те все още бяха най-добри приятелки.