Отмъстителят

36

— Детектив Гарсия, специален отдел „Убийства“ — каза Карлос по мобилния си телефон, отговаряйки на обаждането след второто позвъняване. С Хънтър току-що се бяха върнали в Главното управление на полицията, след като бяха прекарали по-голямата част от сутринта и следобеда на местопрестъплението във Венис.

— Детектив, обажда се полицай Удс.

Полицай Гари Удс ръководеше разпитите на съседите на семейство Бенет в Ъпър Лаурел Каньон. След събитията сутринта Гарсия беше забравил за това.

— Помолихте ме да ви уведомя, ако се появи нещо.

— Да, точно така — отвърна Карлос.

— Мисля, че може би попаднахме на нова информация за вас.

— Добре. Тръгваме.

В натовареното в късния следобед улично движение пътуването от Саут Сентръл до Ъпър Лаурел Каньон в Холивуд Хилс отне на детективите час и десетина минути. Щом най-после стигнаха дотам, те намериха полицай Удс и партньора му да ги чакат в черно-бялата си патрулна кола, която беше паркирана точно пред къща № 8420, през десет врати от семейство Бенет.

— Детективи — каза Удс, слизайки от колата, и поздрави Хънтър и Гарсия. Той беше четирийсет и пет годишен, с права коса с цвят на ръжда, пълни устни, рунтави вежди и почти черни очи. Приличаше на тъжен вълк в полицейска униформа. Партньорът му, който сякаш броеше минутите до края на тази гадост, остана в патрулната кола.

Робърт и Карлос отвърнаха на поздрава.

— И така — започна Удс, — точно както бяхме инструктирани, почукахме на всяка врата от горния край на пътя чак надолу до Лаурел Пас Авеню, включително къщите на Кармар Драйв. — Той посочи улицата, която се отклоняваше вдясно от Алънуд Роуд. — Общо шейсет и девет имота. Разговаряхме с всеки, който беше там по онова време, включително с непълнолетни. — Удс отмести поглед от Хънтър към Гарсия и после обратно. — Трябва да призная, че отначало всичко в този квартал изглеждаше като гонене на вятъра. Както се очакваше и както показа първият разговор, никой не си спомняше да е видял някого или нещо необичайно, предимно защото на тези хълмове няма такова нещо като обичайно, ако схващате намека ми. Но по средата на търсенето попаднахме на нещо, което звучеше интересно, меко казано. — Той млъкна и повдигна рамене. — Може и да е нищо, но аз не взимам решенията. Само докладвам, както съм инструктиран.

— Добре — рече Карлос. — Какво имаме?

— Ето тук. — Удс се обърна към № 842.0, двуетажна къща от червени тухли с полегат покрив, старателно окосена морава и пътеки с красиво подредени цветни лехи от двете страни. На алеята бяха спрени две коли — бял джип „Джи Ем Си Юкон“ и електрическа „Тесла S“, син металик. — Информацията беше подадена от едно хлапе — продължи Удс и кимна по посока на къщата. — Името му е Марлон Слоун. Тринайсетгодишно. Изглежда интелигентно, но е много срамежливо. — Той извади тефтерчето си. — Искате ли да ви разкажа какво ми каза момчето или предпочитате да говорите с него?

Хънтър долови колебание в тона на полицай Удс.

— Защо? Не сте ли сигурен в онова, което ви каза момчето?

Удс леко наклони глава на една страна и веждите му се повдигнаха като две космати гъсеници, които опитват да се целунат.

— Както споменах — каза той, — хлапето е ужасно стеснително. Не ме поглеждаше в очите, докато ми разказваше историята си.

Освен това изглеждаше малко нервно, почти уплашено. Може би момчето си е такова, или има нещо друго. Не съм сигурен. Но знам, че вие, детективите обичате да разгадавате хората, докато разговаряте с тях, и затова попитах.

Гарсия кимна на полицай Удс и се обърна към партньора си:

— Е, след като сме дошли чак дотук, може да поговорим с момчето.

Няколко секунди след като полицай Удс натисна звънеца, вратата отвори висока метър седемдесет и пет жена на четирийсет и няколко години, която беше по-скоро очарователна, отколкото привлекателна. Носеше черна рокля с тънки презрамки, черни чорапи и ниски работни обувки. Естествено вълнистата ѝ кестенява коса падаше на раменете и ограждаше малко, овално лице.

— Здравейте отново, госпожо Слоун — каза Удс.

Погледът на жената се спря на полицая само за част от секундата и после озадачено се премести към двамата други мъже, които стояха на вратата.

Хънтър и Гарсия се представиха и в същия момент на няколко крачки зад госпожа Слоун се появи бледо и слабо хлапе с къса руса коса и очила с тънки телени рамки, два-три сантиметра по-високо от майка си. Беше облечено със сини джинси и черна тениска с рисунка на череп от захар. Под черепа с бели букви беше написано името на група — „Естетик Пърфекшън“.

Робърт наклони глава на една страна, за да привлече вниманието на момчето.

— Здравей — махна му с ръка той. — Аз съм детектив Хънтър от лосанджелиската полиция, а това е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия. Ти сигурно си Марлон, нали?

Хлапето кимна мълчаливо. Погледна детективите за не повече от секунда и отмести очи.

Удс отправи на Хънтър и Гарсия поглед, който говореше: „Казах ви, че момчето е срамежливо“.

— Здравей, Марлон — рече Удс, поглеждайки над рамото на госпожа Слоун. — Това са детективите, за които ти казах, че може би ще искат да ти зададат няколко въпроса. Ще им кажеш ли онова, което разказа на мен?

— Съжалявам — намеси се майката, — но това ми се струва загуба на време, и нашето, и вашето. Той няма да им каже нищо повече от онова, което вече ви разказа. — Тя погледна часовника си. — И след по-малко от час имаме сеанс при терапевт. — Госпожа Слоун се обърна и погледна сина си: — Трябва да тръгваме.

Хънтър наблюдаваше момчето. Когато майката спомена думата „терапевт“, Марлон погледна наляво, стисна устни и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Негативната реакция показа, че не харесва много терапевтичните сеанси.

— Ще отнемем колкото е възможно по-малко от времето ви, госпожо Слоун — спокойно каза Хънтър, опитвайки се да вдъхне увереност на нея и на момчето. — Но това наистина е важно. — Преди тя да успее да отговори, той се обърна направо към хлапето: — Марлон, ще ти бъдем много признателни за помощта. Само ни отдели няколко минутки от времето си, моля.

Момчето пристъпи напред и застана до майка си.

— Може ли да видя документите ви? — попита Марлон и този път задържа по-дълго погледа си върху детективите.

Въпросът изненада всички, дори майката, която погледна сина си така, сякаш се беше държал грубо и невъзпитано.

— Разбира се — отвърна Хънтър, извади служебната си карга и я даде на хлапето.

Гарсия направи същото.

Момчето ги разгледа внимателно и дълго, сякаш беше експерт и можеше да прецени дали са фалшиви или истински.

— Отдел „Убийства“ — каза Марлон и върна документите на детективите.

— Моля? — изненада се госпожа Слоун и погледна първо сина си, а после Хънтър и Гарсия. Беше пропуснала да забележи този детайл, когато погледна служебните карти на детективите. — Отдел „Убийства“?

— Точно така, госпожо — отвърна Робърт и пак ѝ даде документите си. — За жалост онова, което започна като отвличане от къщата малко по-нататък по улицата от вашата, ескалира в убийство. Трупът на жената беше намерен вчера сутринта. Затова отново посещаваме всяка къща.

— Боже мой! — възкликна госпожа Слоун и му върна документите. Раздразнението ѝ се изпари. — Много съжалявам да го чуя. Нямах представа. — Тя сложи ръка на рамото на сина си и го прегърна покровителствено.

— На този етап всяка информация, колкото и незначителна да изглежда за другите, може да е много важна за нас — добави Хънтър.

— Разбира се, разбира се — с извинителен тон отговори жената и отстъпи вляво. — Влезте, моля.