Отмъстителят

56

Начукай си го, извратено лайно.

Начукай си го, извратено лайно.

Червей повтаряше тези думи наум и възнамеряваше да ги изкрещи гневно в лицето на похитителя, но докато Чудовището се приближаваше, инстинктът за оцеляване, най-първичният от всички човешки инстинкти, го завладя. Вместо да каже онова, което беше репетирало, момчето измънка:

— Съжалявам, господине. Ставам.

И все пак Червей се беше забавил с отговора си. Лицето на мъжа вече се беше зачервило от гняв. Той сграбчи детето за косата и го повдигна от земята.

Червей напразно посегна към главата си и хвана стиснатия юмрук на похитителя. Тялото му за пореден път мълниеносно се изпълни с болка. Опита се да изпищи, но нямаше сили и гласните му струни произведоха само едно слабо и приглушено: „Уууф.“

— Трябва да се държиш по-добре, Червей. Започвам да губя търпение с теб.

Чудовището пусна косата му, но краката на момчето бяха твърде немощни, за да го държат, и то се свлече на колене.

Наложи се да използва цялата си воля, за да сдържи сълзите си.

„Няма да плача повече — зарече се момчето и стисна зъби. — Няма. Никога вече.“

— Хайде, Червей, да вървим.

Все още треперейки, Червей се изправи и тръгна след мъжа, който го заведе в кухнята. Както винаги Чудовището си беше приготвило закуска, която тази сутрин се състоеше от бъркани яйца, три препечени филии, намазани с масло, три парчета бекон, купа корнфлейкс с мляко и голяма чаша портокалов сок.

Първата задача на Червей за деня беше да гледа как похитителят изяжда закуската си. Колкото и гладен да беше Червей, ако оближеше устни, макар и само за частица от секундата, Чудовището го зашлевяваше през лицето толкова силно, че от устата му потичаше кръв. Когато се нахранеше, ако имаше някакви остатъци, мъжът ги хвърляше на пода и разрешаваше на Червей да ги изяде без прибори, използвайки само окованите си ръце. След това момчето трябваше да измие всичко, включително тенджерите и тиганите в умивалника, а после — да почисти пода с четка, малко по-голяма от четка за зъби. Ако решеше, че подът не е достатъчно чист, Чудовището караше момчето да го изближе целия.

Червей зае мястото си, заставайки срещу масата със закуската и похитителя. Чудовището се хранеше, използвайки пластмасови нож и вилица, и бавно поднасяше храната към устата си, като през цялото време не изпускаше от поглед гладното момче. С всеки залък мъжът дразнеше Червей, като издаваше одобрителни звуци, сякаш ядеше най-вкусната храна на света.

На Червей беше забранено да затваря очи или да отмества поглед. Ако го направеше, Чудовището го наказваше.

„Начукай си го, извратено лайно.“ — Думите още се въртяха в главата на Червей. Беше готов да ги изрече, но инстинктът му за оцеляване надделя над желанието да умре.

Момчето мълчеше.

Чудовището седна до масата и насочи поглед към вестника до чинията със закуската, но не посегна да вземе ножа и вилицата. Този път погледна момчето, което стоеше до стената и го наблюдаваше.

Червей продължаваше да трепери. Не знаеше още колко дълго ще го държат краката му, но остана верен на обещанието и засега не беше проронил нито една сълза.

Мъжът проследи погледа му, който изненадващо не беше отправен към храната на масата, а към вестника.

Похитителят застана неподвижно, преценявайки сценария, а после се усмихна и направи нещо абсурдно — отмести настрана чинията, без да е докоснал храната.

— Знаеш ли какво, Червей? Тази сутрин не съм гладен. Може да изядеш закуската ми. Цялата.

Червей не помръдна. Беше сигурен, че не е чул добре.

— Ето — добави Чудовището и бутна настрана и чашата с портокаловия сок, и купата с корнфлейкса. — Изпий и сока. Не съм жаден.

„Това е сън. Не може да е друго — помисли си момчето. Нямаше друго обяснение за невероятното нещо, което се случваше пред очите му. — Сънувам нещо налудничаво, колкото и реално да изглежда. Скоро ще стане шест без петнайсет, Чудовището ще отключи вратата на килията и ще започне реалният ми ден.“

— Хайде, яж, Червей, преди да съм размислил.

Момчето пак не помръдна.

Чудовището се облегна назад на стола, вдигна ръка към лицето си и бавно прокара пръсти по устните си.

— Видях те, че гледаш вестника — каза той. В гласа му нямаше гняв. — Искаш ли да го прегледаш?

„Сънят става все по-странен. Какво ли ще последва? Може би той ще предложи да ме закара у дома?“ — После обаче на Червей му хрумна друга мисъл. Болка. Докато беше в килията, когато мъжът го сграбчи за косата, момчето бе почувствало непоносима болка. — „Човек не изпитва болка, когато сънува, колкото и реален да му се струва сънят. Беше чел това някъде. Затова реална ли е тази лудост?“

— Всичко е реално, Червей — каза Чудовището, сякаш притежаваше способността да чете мислите на хлапето. Посочи с ръце, докато говореше. — Храната е реална, къщата е реална, стените са реални, оковите ти са реални, килията ти е реална и аз съм реален. Това наистина се случва с теб. Животът ти вече не е твой, а принадлежи на мен, и аз мога да правя с него каквото поискам.

Здравото око на Червей огледа стаята, сякаш не беше в състояние да намери нещо, върху което да се фокусира, и накрая се върна на вестника.

— Знам защо искаш да го прегледаш — каза Чудовището. — Любопитен си да разбереш за разследването, нали? — Той млъкна за ефект и отново се вгледа изпитателно в момчето. — Може да го прочетеш, ако искаш. Все ми е едно.

Когато Чудовището спомена за разследване, Червей почувства, че дишането му се учести. Той беше сигурен, че полицията го търси. Трябваше да е така. Беше изчезнал от дни наред, вече не знаеше колко. Въпреки сложните отношения с баща му те пак бяха семейство и държаха един на друг. Когато не се е върнал от училище в онзи ден, баща му несъмнено се е свързал с училището и после с властите. Да, момчето беше сигурно, че полицията го издирва, но докато отначало тази мисъл поне му вдъхваше малко надежда, сега вече не беше така. Щом не го бяха намерили след толкова дни, той знаеше, че полицията ще намали усилията си, след това издирването ще загуби инерция и скоро, ако вече не се беше случило, ще бъде захвърлено като поредния неприключен случай. Още едно изчезнало дете, което не е намерено.

Червей погледна Чудовището.

„Затова искаш да прочета вестника, нали? — помисли си. — Защото там пише, че полицията е прекратила издирването, нали? Вече съм само жертва. Поредната цифра в статистиката. Никой няма да дойде да ми помогне. Вече не. Ти искаш да знам това, нали?“

Сърцето му се сви в гърдите.

— Хайде. — Похитителят посочи единия от трите други стола около масата. — Седни. Яж. Днес няма да ядеш от пода.

Червей все още не помръдваше. Номер ли беше това? Примамваше ли го Чудовището само за да може пак да го пребие?

В това нямаше логика, защото Чудовището не се нуждаеше от повод, за да го пребие. Правеше го, когато искаше.

„Тогава какво е това, по дяволите?“ — питаше се момчето.

— И храната не е отровена — съобщи мъжът, отново прочитайки мислите на момчето. — Той взе пластмасовата вилица, загреба малко бъркани яйца от чинията и ги изяде, този път без да издаде одобрителен звук.

Червей го наблюдаваше мълчаливо.

Изведнъж изражението на мъжа стана мрачно и очите му се разшириха от ужас. Той пусна вилицата и се хвана за гърлото. Паникьосаният му поглед се отправи към момчето, което сега го гледаше съвсем объркано.

— Помощ — със задавен глас изрече мъжът. Отчаяно. Лицето му се зачерви.

Червей инстинктивно пристъпи крачка напред и после спря.

Какво ставаше, по дяволите?

— Аааа…

Начукай си го, извратено лайно.

— Ааааа… Ха-ха-ха-ха-ха. — Похитителят пусна гърлото си и започна да се смее като дете, на което току-що са разказали най-смешната шега на света. — Наистина ли си помисли, че храната е отровена, Червей? И защо? Ха-ха-ха-ха-ха. Ако исках да те убия, щях ли да отровя храната? Така няма да е забавно. — Закачливостта изведнъж изчезна от гласа на мъжа и се замени с безизразен, сериозен тон. — Забавното е, когато изцапаш ръцете си. Червей. От усещането за топла кръв върху кожата ти. Когато ги наказваш. Когато си в синхрон с дишането им, докато умират, и поемаш всеки дъх заедно с тях. До последния. Докато престанат да дишат. — Чудовището отново се засмя. — Трябваше да видиш лицето си. Шокирано и в същото време щастливо. — Той поклати глава. — Съжалявам, Червей. Единственият начин да се отървеш от мен е, ако аз се отърва от теб. Освен това безполезният ти живот принадлежи на мен.

Червей имаше чувството, че е паднал в заешката дупка в „Алиса в Страната на чудесата“ и някак е преминал в друг свят.

— Не, не халюцинираш — отвърна мъжът.

Момчето неусетно беше изрекло въпроса на глас.

— Знам, че се чудиш какво, по дяволите, става тук. Защо ти давам моята храна, без да съм я докоснал? Защо не я хвърлих на пода, за да я изядеш? Защо съм толкова… — Чудовището потърси подходяща дума. — Добър. — Той обърна длани към себе си, сви пръсти и огледа ноктите си. — И повярвай ми, по-добър не мога да бъда. — Похитителят отново погледна момчето. — Искаш да знаеш защо, нали?

Червей не отговори и не помръдна.

— Искаш, нали?

— Да, господине.

— Добре тогава. — Чудовището почука два пъти с дясната си ръка по масата. — Седни. Яж. И ще ти кажа.