Отмъстителят

64

Докато изкачат четирите реда стъпала до втория етаж, домоуправителят на сградата имаше такъв вид, сякаш щеше да получи сърдечен удар. Челото му беше обляно в пот и дишането му беше толкова затруднено, че хриптеше като болен от астма Дарт Вейдър.

— Добре ли сте? — попита го Хънтър, когато Морено най-после стигна до площадката на втория етаж. Беше изкачил петдесет стъпала за две минути.

— Hijo de perra7 — задъхано отговори Морено, подпирайки се на стената. — Да… добре съм, брато… Трябва ми само минутка.

— Да, изглеждаш добре — подхвърли Гарсия. — И звучиш добре.

Домоуправителят пак не обърна внимание на ироничната забележка.

Някой открехна врата в малкия коридор пред тях, надзърна навън и секунда по-късно я затвори.

— Е, добре, да приключваме по-бързо. — Морено изправи гръб и избърса челото си с длан. — Да ви видят да вървите по коридорите е лошо за бизнеса, comprendes? Миришете на ченгета.

Карлос се намръщи, доближи лявата си ръка до носа си и я помириса, а после направи същото с дясната.

— Искаш да кажеш, че придаваме приятен мирис на това място? — попита.

Морено го погледна и понечи да отговори, но размисли.

Апартамент 211 беше първата врата вляво по коридора. Морено се приготви да пъхне ключа в ключалката, но Хънтър хвана ръката му и му направи знак да спре. Той дръпна домоуправителя, отмествайки го встрани от вратата.

— Първо ще почукаме — прошепна Робърт.

— Защо, брато? Казах ви, той не е тук.

— Може и да е така, но първо ще почукаме.

Хънтър и Морено стояха до стената от лявата страна на вратата, а Гарсия застана от дясната.

Робърт почука три пъти.

Никой не отговори.

Той почука още три пъти.

Пак не последва отговор.

— Виждаш ли? Казах ти, брато.

— Добре — кимна Робърт. — Сега можеш да използваш ключа.

Морено отключи и бутна вратата, която изскърца силно като вратата на преддверието.

Отвън те виждаха само дотам, докъдето проникваше светлината от коридора, а това не беше далеч. По-голямата част от стаята тънеше в мрак, защото завесите на прозорците бяха спуснати.

— Осветлението? — попита Хънтър и пак дръпна Морено няколко крачки назад.

— На стената — посочи той. — Вдясно от вратата.

Гарсия протегна ръка и щракна електрическия ключ за осветлението.

Крушката в средата на тавана примига два пъти и светна, обливайки малката стая в силна, ярка светлина.

— Матю Хейд? — извика Хънтър от вратата.

Никой не отговори.

— Матю Хейд? — повтори. — Полиция. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

В апартамента нямаше никого.

Двамата детективи най-после прекрачиха прага и спряха, оглеждайки стаята. Във въздуха се носеше лек мирис на белина, дезинфектант и портокал, сякаш някой неотдавна беше правил пролетно почистване.

Заинтригуван, Гарсия се обърна и пак погледна номера на вратата — 211. Не бяха сбъркали апартамента.

В стаята имаше само едно дървено бюро до прозореца на северната стена, един-единствен стол и шкаф с две чекмеджета вляво от него. Нямаше диван, нито килим, маса, други столове или телевизор. На стените не беше окачено нищо. Нямаше абсолютно никакъв предмет, какъвто човек би очаквал да види в дневна.

— Както казах, брато — повтори Морено, — той не е тук. Не съм го виждал от няколко дни.

— Изглежда, че той никога не е бил тук — отговори Гарсия, оглеждайки помещението.

В дневната имаше две вътрешни врати. Едната водеше към кухнята, а другата — към спалнята и банята.

Карлос се приближи до прозореца и дръпна завесите, а Робърт отиде в спалнята, която беше оскъдно обзаведена като дневната. Имаше само единично легло до източната стена, нощно шкафче без чекмеджета и двукрил дървен гардероб.

На леглото нямаше чаршафи и завивки, сякаш никой не беше спал там. До гардероба бяха сложени празна пластмасова кофа и парцал от кълчища.

Хънтър извади ръкавици от джоба си и отвори вратата на гардероба.

Беше празен.

Долу имаше едно чекмедже.

Също празно.

Той коленичи и надникна под леглото и гардероба.

И там нямаше нищо. Никъде нямаше нищо.

Надигна дюшека и погледна отдолу.

Нищо.

Прокара пръсти по горната част на гардероба.

Нищо, освен каквото се очакваше — прах.

Той отмести гардероба от стената и надзърна зад него.

На стената нямаше нищо.

Взе пластмасовата кофа и погледна вътре. Кофата беше съвсем суха. Нямаше нито една капка вода. Той я доближи до носа си и долови същия лек мирис на белина, дезинфектант и портокал като в дневната.

Остави кофата и огледа парцала. По кълчищата имаше малко влага. Миришеше като кофата, само че по-силно. Предположи, че парцалът е използван преди не повече от четири-пет дни.

Хънтър върна парцала на мястото му и влезе в малката баня с бели плочки. Вляво имаше умивалник и огледало над него. Тоалетната беше срещу умивалника, а душ-кабината — вдясно. На умивалника намери самобръсначка и използвана до половината паста за зъби. Сапунът в душ-кабината, изглежда, беше използван само един-два пъти. Нямаше хавлии, нито тоалетна хартия.

Детективът спря пред огледалото и се вгледа в умореното си отражение, сякаш ако го гледаше достатъчно дълго и усилено, огледалото или щеше да му разкаже някаква история, или щеше да разкрие отражението на човека, който последен е стоял пред него.

Нищо от това обаче не се случи.

Робърт се върна в спалнята.

Нямаше съмнение, че апартамент 211 е само временно място за нощуване, място, което Матю Хейд използваше само от време на време за един-два дни. Той не живееше тук и ако наистина беше човекът, когото търсеха, това определено не беше мястото, където държеше жертвите си.