Отмъстителят

43

Без да включва лампите и по-скоро по навик, отколкото от глад, Хънтър отиде в кухнята, отвори вратата на хладилника и погледна вътре. Както винаги там нямаше голям избор — плодове, кутия мляко, някаква енергийна напитка, която един ден сигурно щеше да направи язва на стомаха му, и половин пакет говежда пастърма с аромат на чили. Хънтър я обичаше и въпреки че това я правеше трудна за дъвчене, той я предпочиташе студена.

Хънтър се вгледа в продуктите в хладилника, но не взе нищо. Макар че не беше ял нищо от сутринта, не беше изненадващо, че нямаше апетит.

Пребитото тяло на Никол Уилсън и обезобразеното лице на Шарън Барнард, изглежда, се бяха запечатали на вътрешната страна на клепачите му и всеки път, когато затвореше очи, той ги виждаше — едната, изнасилена и пребита до смърт, и другата — неузнаваема каша от разкъсана кожа, плът и кръв. И двете принудени да изстрадат невъобразимото в ръцете на истинско чудовище.

Робърт затвори вратата на хладилника, връщайки тъмнината в кухнята и апартамента, но не помръдна, а само вдигна ръка и започна да масажира врата и раменете си. Върховете на пръстите му докоснаха набръчкания, грозен белег на врата и той спря, опипвайки твърдата, грапава кожа. Белегът беше напомняне колко близо до смъртта го беше довела професията му и колко решителен и смъртоносен може да е умът на един зъл убиец. В съзнанието му нахлуха спомени. Хънтър махна ръката си от врата и поклати глава, прогонвайки ги обратно в най-тъмните кътчета на паметта си — място, което се стараеше да не посещава.

Той влезе в банята и въпреки топлата нощ, се облегна на плочките на стената и се наслади на силната, гореща струя вода, която едва не опари кожата му. Горещината обаче помагаше на напрегнатите му мускули да се отпуснат. Когато Робърт спря водата, кожата му се беше зачервила и пръстите му приличаха на стари сушени сливи.

Той се върна в дневната, увит в бяла хавлия, запали лампиона и намали светлината. След това се приближи до шкафа с напитките, който беше малък, но съдържаше внушителна колекция от малцово уиски — може би най-голямата страст на Робърт. Въпреки че беше прекалявал няколко пъти, той умееше да цени аромата и качеството на хубавия малц, вместо само да се напие с него.

Огледа бутилките. Със сигурност знаеше, че се нуждае от нещо силно, но в същото време успокояващо и отпускащо. Не се наложи да търси дълго. Решението беше взето веднага щом погледът му се спря на бутилка осемнайсетгодишно „Аучентошан“.

— Това ще ми дойде добре — промърмори и взе шишето.

Наля си двойна доза, добави една пета вода и се настани на черния кожен диван пред телевизора, който не беше включван от шест месеца. Всъщност от финалния мач за Суперкупата през февруари.

Робърт отпи от питието и остави силният и ароматен вкус на шотландското уиски, който имаше нюанс на пресни бадеми, кафява захар и ванилия, да погали небцето му.

Уискито несъмнено действаше успокояващо.

Колкото и да се мъчеше да не мисли за случая, образите на видяното през последните няколко дни постоянно се завръщаха и се процеждаха в съзнанието му. Една гротескна сцена преливаше в друга, като безкрайно повтарящ се, добре монтиран филм на ужасите.

Хънтър изпи уискито и реши да си налее още едно. Небцето му беше свикнало със силния аромат на малца, затова този път не си сложи вода. Вместо да се върне на дивана, той се приближи до прозореца и погледна навън. Всичко изглеждаше неподвижно. Дори луната, която свенливо надничаше в началната си фаза на полумесец, сякаш се страхуваше от злото, което дебнеше в Града на ангелите.

Робърт отмести поглед към светлините в далечината. Не виждаше много от прозореца си, но пак съзираше края на непогрешимия конгломерат от небостъргачи, които образуваха централния делови район на града, известен като Даунтаун Ел Ей.

Той довърши второто уиски и остави чашата на перваза на прозореца.

— Къде се криеш, кучи сине? — промълви Хънтър, бавно обхождайки с поглед хоризонта.

Чувстваше уморено тялото си, но усещаше, че съзнанието му все още е напълно будно. Нямаше смисъл да си ляга. Само щеше да се мята и да се върти под завивките и да води битка, която знаеше, че няма да спечели, затова реши да изпие още едно уиски. Когато се извърна от прозореца и застана с лице към дневната, той спря и се намръщи.

— Какво е това, по дяволите?

На пода, на трийсетина сантиметра от вратата на апартамента, видя кафяв хартиен плик. Не беше необходимо да си спомня. Знаеше, че пликът не беше там преди. Някой го беше пъхнал под вратата.

Погледна към часовника на стената — 05:47.

Робърт не се сещаше за причина защо някой от съседите му би искал да пъхне плик под вратата му, още по-малко по това време на денонощието.

Веднага всеки мускул в тялото му се напрегна. Бързо се приближи до стола, където беше оставил кобура си, разкопча го, извади полуавтоматичния си пистолет „Хеклер и Кох Марк 23“ и освободи предпазителя.

Вратата на апартамента беше заключена. Робърт беше абсолютно сигурен в това. Веригата също беше закачена.

Коридорът навън беше дълъг петнайсетина метра и обслужваше осем апартамента, а в източния му край бяха стълбището и асансьорът. Лампите се включваха с много чувствителен сензор за движение, затова ако някой излезеше от апартамента си или се появеше от стълбището или асансьора, веднага светваха и угасваха след шейсет секунди.

Хънтър не видя светлина, проникваща от коридора под вратата на апартамента му. Ако навън имаше някой, той или тя беше стоял абсолютно неподвижно известно време.

Робърт безшумно прекоси дневната. Когато стигна до плика и го погледна, онова, което видя, накара всеки мускул в тялото му да се напрегне.

Пликът беше пъхнат под вратата с лицевата страна нагоре. Нямаше пощенска марка, нито адрес на получател, само един-единствен ред в средата, написан с червена химикалка — „Детектив Робърт Хънтър, отдел «Обири и убийства», полиция на Лос Анджелис“.

Не беше необходимо да се взира отблизо, за да разбере, че това е почеркът на убиеца.