Отмъстителят

35

Червей се събуди от страх, когато похитителят припряно отвори тежката врата на тъмната му килия. Вратата се блъсна в бетонната стена, разтресе цялата стая и разпрати оглушителен звук, който отекна във въздуха.

Кльощавите му крака започнаха трескаво да ритат като на стреснат плъх, докато момчето отчаяно пълзеше към ъгъла, където мръсният му дюшек се допираше до влажната стена. Щом стигна дотам, веднага се сви на кълбо и вдигна тънките си ръце, за да предпази изранената си глава.

Не беше направил нищо лошо. Или поне така си мислеше. Беше почистил кухнята, дневната и стаята на похитителя, както правеше всеки ден. Беше измил пода, ваната, дупката и запушалката на канала и тоалетната чиния в банята и за да го докаже, беше облизал ръба на тоалетната чиния и бе пил от водата вътре. Не издаваше никакъв звук. Говореше само когато му кажеха, стоеше далеч от мазето и ядеше само остатъците, които му подхвърляше похитителят от закуската и вечерята — никога обяд.

Всеки ден, след като Червей почистеше след закуската, мъжът го заключваше в килията му и го държеше там до вечерта, когато влизаше и или го биеше, или го изнасилваше, или и двете. След това обикновено му позволяваше да изяде остатъците от храната. Обикновено, но невинаги.

Но все още не беше вечер. Не можеше да е. Червей беше сигурен в това. Той нямаше часовник и нямаше как да знае колко е часът, но нещо му подсказваше, че е рано следобед. От друга страна обаче, похитителят не се нуждаеше от извинение да нахлуе в килията на Червей, когато си поиска и като метеоритен дъжд да излее гнева и сексуалната си извратеност върху малкото момче.

Със смесица от гняв и сковаващ крайниците страх Червей напрегна тяло, стисна зъби и зачака първия удар — от ръка, колан или камшик. Никога не знаеше. Този път обаче нямаше удар.

— Хайде, ставай, Червей — заповяда Чудовището.

Той го наричаше Чудовището наум, защото какъвто и да беше, похитителят не беше човешко същество.

Момчето си помисли, че не е чуло добре. Не думите, а тона на мъжа. В него не прозвуча гняв. Това му напомни за деня, в който го срещна близо до училището. Червей знаеше, че ще проклина този ден до края на живота си.

— Хайде, Червей, стани и ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Да, Червей беше чул добре. Тонът на похитителя беше спокоен и подканващ, почти закачлив.

Червей бавно спусна ръце и погледна мъжа. Очите му постепенно се приспособиха към светлината, която проникваше от коридора. Чудовището стоеше на прага и го гледаше. В изражението му нямаше гняв.

— Хайде, хайде — повтори мъжът и плесна с ръце два пъти. — Нямаме цял ден. Да вървим. — Той врътна глава към коридора, обърна се, прекрачи прага и зачака.

Червей не можеше да разбере какво става, но беше сигурен, че не иска да кара Чудовището да чака. Момчето скочи на крака, пое дълбоко влажния въздух с мирис на мухъл и тръгна след похитителя.

Мъжът го поведе нагоре по скърцащите дървени стъпала към втория етаж. Влязоха в стая, която беше заключена с катинар, където на Червей не беше позволено да ходи. Помещението беше сравнително малко, двайсетина квадратни метра, с тъмносив линолеум на пода и един прозорец в средата на западната стена, обкован със стоманени плоскости. Никой не можеше да види нищо през него. Стените и таванът бяха боядисани в черно и празни. В единия ъгъл имаше лампа, която озаряваше стаята в студена, оранжева светлина. Нямаше мебели, освен двуместно черно кожено канапе, поставено вдясно от вратата и срещу прожекционен екран, монтиран на отсрещната стена. Червей за пръв път долавяше такава противна сладникава и мускусна миризма, каквато се разнасяше в стаята. Стомахът му се присви и без да усети, момчето затаи дъх и стисна устни.

Докато оглеждаше зловещата стая, забеляза, че канапето е покрито с дебел непромокаем найлон.

— Обичам да наричам това моя киносалон — каза Чудовището, влезе вътре и гордо разпери ръце, сякаш се готвеше да прегърне невидим приятел.

Червей стоеше на прага и уплашеният му поглед се стрелкаше из помещението.

— Идеален е, нали? — ухили се Чудовището. — Е, искаш ли да гледаш филм заедно с мен, Червей? — Той говореше оживено, като любящ баща на сина си.

Момчето най-после си пое дъх и веднага му се догади. Отправи поглед към Чудовището, но не знаеше как да отговори. Мъжът видя колебанието му и му помогна.

— Но, разбира се, че искаш, нали, Червей? — Кимна два пъти, за да наблегне на решението, което беше взел от името на момчето.

Отворил широко очи, Червей се колебаеше. Неизвестно защо, тази стая го плашеше повече от подземната му килия.

— Не е ли така, Червей? — повтори Чудовището, този път с твърд и заплашителен глас.

Момчето почувства, че цялото му тяло се разтрепери, и кимна.

— Чудесно. Ела тук и седни. — Мъжът потупа два пъти по канапето.

Червей внимателно затвори вратата, предпазливо влезе в стаята и седна там, където беше посочил мъжът. Найлоновата покривка изскърца.

Чудовището взе дистанционното и се настани до момчето.

Несигурен и с кожа, настръхнала от страх, Червей гледаше право напред, твърде уплашен да погледне похитителя.

— Мисля, че този филм ще ти хареса. Нов е. — Чудовището натисна бутона за включване и се облегна назад.

Тялото на момчето беше сковано като дъска. Седеше на ръба На канапето, пъхнало ръце под краката си.

Когато първите образи изпълниха екрана, момчето се намръщи. Нямаше заглавие, нито имена на актьори или създаваща определено настроение музика. Филмът започна направо с кадър отблизо на лицето на жена, която изглеждаше на двайсет и няколко години. Сините ѝ очи бяха пълни със сълзи, зачервени и подпухнали от плач. Дългата ѝ руса коса беше разпусната и падаше на раменете.

— М… моля те! — каза тя, гледайки право в камерата. — Ще направя всичко, което поискаш. Моля те, не ме наранявай! — Гласът и потреперваше с всяка дума.

Камерата постепенно се отдалечи и показа тялото на жената. Гледката накара Червей да преглътне. Тя беше гола и завързана за стол, сложен в средата на дневна.

— Красива е, нали, Червей? — усмихнато попита Чудовището.

Вцепенено от образа на екрана, момчето не беше в състояние да отговори.

— Името ѝ е Шарън — продължи мъжът. — Харесва ми. А на теб?

Червей мълчеше.

— Кажи името ѝ, Червей — настоя Чудовището.

Момчето най-после погледна към мъжа на канапето до него.

— Какво?

— Как се казва тя? Кажи името ѝ. Казах ти го. Не внимаваше ли?

— Да, господине, внимавах. — Думите на Червей прозвучаха уплашено като на жената.

— Тогава кажи името ѝ. И внимавай да не го сбъркаш.

— Ш… Шарън. Името ѝ е Шарън.

Чудовището се втренчи в момчето. Лицето му представляваше безизразна маска.

— Не е ли така, господине? — с умоляващ глас попита Червей.

Устните на мъжа най-после се разтеглиха в усмивка. Гласът му отново звучеше доволно:

— Да, точно така. Но не гледай мен, Червей. Гледай екрана. Ще стане много по-интересно.

Детето се подчини.

От тонколоната се разнесе силен, механичен звук, който изпълни стаята, стресна Червей и го накара да подскочи на мястото си. На екрана Шарън изпищя от вцепеняващ ужас, извърна лице и започна да ридае неудържимо.

— Моля те… не, не, не!

Използвайки силата, която ѝ беше останала, тя ожесточено извиваше тяло на стола, опитвайки да се освободи, но безуспешно.

Изведнъж вляво от Шарън в кадър влезе някой друг. След няколко секунди Червей осъзна, че човекът на екрана, е мъжът, който седи до него — Чудовището. Той беше облечен в странен екип, покрит от главата до петите, нещо като саморъчно направен прозрачен найлонов гащеризон. В ръцете си държеше малка машина, която беше източникът на силното бръмчене.

— Знаеш ли какво е това, Червей? — попита Чудовището, посочвайки машината.

Момчето поклати глава.

— Това е електрически ъглошлайф. Фантастична машинка. Много мощна.

Червей погледна стъписано мъжа и почувства, че по гърба му полазват ледени тръпки.

Чудовището се усмихна.

— Точно така, Червей, правилно си разбрал. Ще изстържа лицето ѝ. Гледай. — Той посочи екрана.

Момчето не помръдна. Не можеше.

— Гледай — заповяда Чудовището, хвана брадичката на Червей и обърна лицето му към екрана.

Паниката беше обзела напълно Шарън, която сега пищеше неистово и се мяташе на стола, но усилията ѝ изобщо не притесняваха Чудовището. Напротив, изглежда, го възбуждаха още повече. Той пристъпи към нея и доближи ъглошлайфа на пет сантиметра от лицето ѝ. Шарън усети въздушната струя и топлината, излъчваща се от четиристотин и двайсетватовия въртящ се диск. Паниката ѝ нарасна неимоверно и тя се подмокри.

Червей не можеше да гледа повече. Той инстинктивно затвори очи и извърна глава.

Чудовището го зашлеви през лицето толкова силно, че момчето изхвърча от канапето и падна на пода. Пред очите му се появиха ярки искри.

Чудовището натисна паузата на дистанционното.

Червей притисна ръка до наранената си буза. По лицето му започнаха да се стичат сълзи. От ъгълчето на устата му закапа кръв.

— Отвори очи и ела да седнеш тук, Червей. Ако дори си помислиш да ги затвориш или да отместиш поглед, ще разбереш колко болезнен може да е електрическият ъглошлайф, защото ще одера кожата на гърба ти. Разбираш ли?

Червей си пое дъх, потрепервайки.

— Да, господине. Съжалявам, господине. — Момчето се изправи на треперещите си крака и се върна на канапето.

— Браво.

Похитителят отново пусна видеозаписа. На екрана Шарън вече беше престанала да се движи. Страхът ѝ беше толкова силен, че я беше парализирал. Тя можеше само да се надява на чудо, но чудото не се случваше.

Машината докосна лицето ѝ и във всички посоки се разхвърчаха кръв и кожа, образувайки дъжд от червеникава мъгла. Писъкът, който се изтръгна от устата ѝ, беше гърлен и изпълнен с болка, и заглуши смразяващото кръвта бръмчене на машината.

Червей почувства, че ще повърне, но знаеше, че ако отмести поглед или затвори очи, Чудовището ще го нарани както никога дотогава. Момчето нямаше възможност за избор и направи единственото, за което се сети, за да не затвори очи — доближи ръце до лицето си, разтвори клепачите си с палеца и показалеца си и продължи да гледа екрана.