Отмъстителят

26

Мъжът завърза жертвата за стола, изправи се и спокойно отиде в кухнята. Напълни голяма чаша вода от хладилника, върна се в средата на стаята и застана пред нея.

Шарън Барнард все още беше в безсъзнание. Глезените ѝ бяха кръстосани и завързани за краката на стола, а ръцете — зад гърба. Главата ѝ беше клюмнала на гърдите, устата ѝ беше полуотворена, а устните — леко изкривени на една страна. Мъжът се вгледа в нея — детайлите на структурата на лицето, симетрията на деколтето, опияняващата красота на голото ѝ тяло. Шарън несъмнено беше много привлекателна жена… но не за дълго.

Мъжът разкрачи крака, изправи главата ѝ и плисна водата в лицето ѝ. Шарън се стресна, свести се и веднага си пое дълбоко дъх. Главата ѝ рязко се дръпна назад от уплаха. Клепачите ѝ потрепнаха като крилца на пеперуда и от устните ѝ се изтръгнаха неразбираеми, уплашени звуци.

Мъжът чакаше търпеливо, скръстил ръце зад гърба си.

Шарън най-после успя да повдигне клепачи. Обърканите ѝ сънени очи се придвижиха надясно, после наляво и накрая се спряха на човека пред нея.

Минаха няколко секунди, докато тя се вгледа съсредоточено в лицето му. В бледосините му очи и начина, по който той я гледаше, имаше нещо ужасно познато. Шарън беше сигурна, че го е виждала някъде, но къде?

Тя напрегна паметта си.

Нищо.

Колкото и да стискаше очи и колкото и да се опитваше да си спомни, паметта ѝ не можеше да направи връзката.

Шарън отвори уста в усилие да каже нещо или да изпищи — и тя не беше сигурна, — но дишането ѝ все още беше твърде неравномерно, и думите заседнаха в гърлото ѝ. Стомахът ѝ не можеше да превъзмогне страха.

От устата ѝ не излезе звук.

Челюстта ѝ потрепери и после цялото тяло, сякаш изведнъж през прозореца нахлу леден вятър и я обви.

Мъжът продължаваше да чака търпеливо. Стоеше абсолютно неподвижно и я гледаше студено в очите като хищник, който дебне плячката си.

Шарън ужасено се втренчи в него. Дълбоките му, проницателни очи сякаш я хипнотизираха. Тя потрепери отново и този път нещо, което се появи някъде от дълбоко в нея, я разтърси до мозъка на костите и това я накара най-после да откъсне очи от него. Стрелна поглед надясно и сетне наляво, но беше твърде уплашена, за да проумее какво ѝ се случва или къде се намира.

Опита се да помръдне и да се раздвижи, но когато го направи, почувства непоносима болка в ходилата, ръцете и раменете, Болката беше толкова силна, че я накара да се задави. Очите ѝ се изцъклиха и едва не припадна отново.

Развеселен, мъжът чакаше търпеливо, все още прибрал ръце зад гърба си.

Докато се съвземаше, Шарън осъзна, че не може да се движи, защото е стегнато завързана за стола, на който седи. От краищата на мократа ѝ коса капеше студена вода върху гърдите, корема и бедрата ѝ. Тя си пое дълбоко дъх и се стегна. В главата ѝ най-сетне се появи далечен спомен. Телефонното обаждане, мъжкият глас от другия край на линията, извратената шега, че той е „смърт“, вратата, прозорецът, страхът. Докато си спомняше, изражението ѝ се промени.

Шарън погледна умоляващо мъжа. И тогава осъзна нещо, което очите ѝ със сигурност бяха забелязали, но създанието ѝ не бе успяло да регистрира — над дрехите и обувките си мъжът носеше прозрачен найлонов гащеризон с качулка. Виждаше се само лицето му; нищо друго. И после Шарън забеляза дрехите му през гащеризона, които съвсем не бяха обикновено ежедневно облекло. Той беше с черно, лъскаво трико, направено от нещо, което прилепваше по тялото му като втора кожа. Хрумна ѝ — латекс.

Мъжът я гледа още няколко секунди и после устните му бавно се разтеглиха. Шарън не можа да определи дали това е усмивка или не. Ако беше, тя не беше виждала такава усмивка — в нея нямаше веселие, ирония, симпатия, апатия, абсолютно никакво чувство. Напълно безизразно лице, което я уплаши още повече.

Шарън отново си пое дъх, потрепервайки, и въпреки страха си, усети, че гласът ѝ се възвръща.

Тя раздвижи устни и през сълзи изрече:

— М… моля те! Какво искаш от мен? З-защо си тук? Моля те… пусни ме. Ще направя всичко, което искаш.

Усмивката, или каквото там беше, изчезна от устните на мъжа. Той беше приключил с чакането. Време беше да направи онова, за което беше дошъл. Мъжът извади ръце иззад гърба си, разкривайки какво държи.

Погледът на Шарън се съсредоточи първо в дясната, а после в лявата му ръка.

Паниката ѝ се превърна в ужас.

В усилие да проясни зрението си от сълзите тя стисна очи. Когато отново ги отвори, мъжът беше пристъпил към нея.

— О, Боже, не! Моля те, не го прави.

— Знаеш ли кой съм аз? — с безчувствен глас попита той.

Шарън не можа да направи друго, освен да поклати глава.

— О, Шарън, Шарън. Разочароваш ме. Казах ти го по телефона. Не си ли спомняш?

Очите ѝ пак се напълниха със сълзи.

— Аз съм Смърт — усмихна се мъжът. — И съм дошъл за теб.