Отмъстителят

54

Тази сутрин като всяка друга, откакто Червей беше взет в плен, Чудовището отключи вратата на килията му точно в шест без петнайсет. На момчето му беше лошо цяла нощ. Вечерята му предишната вечер беше собственото му повърнато, което изяде от пода в прожекционната зала на горния етаж. И Чудовището го накара да изяде всичко до последната капка. Червей повърна отново, но за щастие, след като се върна в килията, далеч от очите на похитителя. Този път, обзет от страх какво ще се случи, ако още веднъж изцапа пода, той повърна в кофата, която му служеше за тоалетна.

— Събуди се и ставай, Червей — с бодър и весел глас извика от прага Чудовището. — Шест без петнайсет е. Време е да изпълниш задълженията си.

Червей не беше спал цяла нощ. Лявото му око беше подуто и болките в корема му бяха остри като пробождания с нож. Те бяха в резултат на продължителен глад и гадене на сухо. И главата го болеше убийствено, сякаш в черепа му бяха проникнали тръни, бяха се впили в очните му ябълки и ги пробиваха като пощурели кълвачи. Освен това през нощта имаше момент, когато не беше сигурен дали е изпаднал в делириум, или Чудовището е донесло нова жертва, защото беше сигурен, че чува женски писъци.

— Знам, че ме чу, Червей. Вдигни мързеливия си задник от леглото. Не ме карай да идвам там.

Червей се беше свил на кълбо и лежеше на една страна върху мръсния дюшек, гледайки към стената. Когато чу гласа на похитителя, почувства, че волята да продължи да живее го напуска.

И той не се съпротиви.

Какъв беше смисълът да живее, ако трябваше да изтърпи още един ден в ръцете на този звяр?

Отлично знаеше какво предстои, защото всеки ден се разиграваше едно и също. Биеха го, изнасилваха го, после пак го биеха — през повечето дни, докато припаднеше и го хвърляха в килията му, за да чака целият процес да се повтори на следващия ден.

— Ставай, Червей.

Може би ако не помръднеше… ако не реагираше… ако не се подчинеше на заповедите на мъжа, мъките му щяха да свършат?

Може би похитителят щеше да се ядоса толкова много, че да нанесе жесток побой на крехкото му тяло, вътрешните му органи най-после щяха да откажат да работят и животът щеше да го напусне.

Имаше ли нещо лошо в това да умре едно единайсетгодишно дете?

Червей не мислеше така, защото според него едно единайсетгодишно дете не би трябвало да живее така.

Беше се отказал и от молитвите, защото вече не знаеше на кого да се моли. Ако имаше Бог, момчето нямаше представа какво е направило, че да го разгневи толкова много.

Очите му отново се напълниха със сълзи. Бяха му омръзнали. Болката, гладът, тъмнината и страхът му бяха дошли до гуша. Но най-много от всичко му беше омръзнало да живее.

Детето чу първата тежка стъпка на похитителя в килията и се разтрепери. Инстинктивно се сви, подготвяйки се за неизбежното.

Само че вече му беше все едно. Всъщност предпочиташе да умре.

„Трябва само да го ядосам толкова много, че да не престане да ме бие, докато не изгубя съзнание — помисли си Червей. — Да, точно така. Трябва само да го разяря и това няма да е трудно.“

Чудовището пристъпи още една крачка към момчето.

Червей си пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше смелост, претърколи се, за да се обърне към похитителя, и го погледна право в очите.

Време беше да умре.

„Начукай си го, извратено лайно.“