Отмъстителят

85

Хънтър възвърна съзнание бавно и болезнено. С всеки удар на сърцето главата му пулсираше от остра болка, сякаш в мозъка му вибрираше топка с шипове. Той примига два пъти, но клепачите му бяха твърде натежали, за да отвори очи. Робърт си пое дълбоко дъх и топлият въздух изпълни белите му дробове и сякаш изду проклетата топка с шипове в мозъка му. В главата му като яростна гръмотевична буря избухна мъчителна болка, която донесе със себе си втора, изгаряща и умопомрачаваща агония, която се разпространи по цялата дължина на ръцете му, като ги опъваше и дърпаше, сякаш искаше да ги изтръгне от раменните стави.

Хънтър примига отново, но този път събра сили да отвори очи. Поради болката и объркването му отне известно време да разбере какво вижда — босите си крака, докосващи пода, отпуснати, сякаш принадлежаха на мъртвец. И тогава осъзна, че е завързан в същата поза, в която бяха намерили Алисън Аткинс в подобната на хамбар постройка. Ръцете му бяха протегнати високо горе над главата, а китките — оковани с лъскава метална верига, омотана около метална тръба, минаваща по тавана и заключена с два катинара. Веригата държеше цялата му тежест и се беше впила дълбоко в китките му. По раменете и ръцете му се стичаха тънки струйки кръв.

Борейки се с нетърпимата болка в главата и ръцете, Хънтър вдигна глава и погледна нагоре. Нямаше начин да се измъкне сам от оковите.

— Трябва да призная, че ти ме изненада, Робърт.

Гласът се чу някъде от сенките пред него. Хънтър погледна в тази посока, но не видя никого.

— Не очаквах, че ще дойдеш тук. Не мислех, че ще се досетиш.

Въпреки че гласът звучеше малко по-различно от този на двата записа на обажданията до телефон 911, които беше слушал, Хънтър пак го позна. Беше го чувал много пъти.

Ето защо не показа изненада, когато мъжът излезе от сенките и застана пред него.

— Здравей, Робърт.