Отмъстителят

30

Въпреки че излетя от Сан Франциско с петнайсет минути закъснение, самолет 667 на „Американ Еърлайнс“ кацна на Международното летище на Лос Анджелис точно навреме, в девет без петнайсет сутринта.

Том Хобс беше главният стюард в пълния с пътници, дълъг един час и двайсет минути полет и имаше страшно много работа. Когато самолетът се приземи, главата му бръмчеше.

Той се заклатушка през летището, влачейки куфарчето си. Чувстваше се уморен, махмурлия и му се гадеше, но сега най-лошото беше зад гърба му. Или поне така си мислеше.

Той сложи слънчевите си очила и излезе от сградата. Навън беше поредният горещ летен ден. Том спря за момент, опитвайки се да реши какво да направи. Вчера сутринта беше отишъл с кола до летището. Автомобилът му се намираше на паркинга на Централния терминал, сграда „2А“, но Том не беше в състояние да шофира. Тресеше го, главата му се пръскаше от болка и все още не беше ял нищо благодарение на коктейла от наркотици, който беше консумирал през нощта. Накрая реши да се вслуша в гласа на разума, да остави колата си и да вземе такси до жилището си.

Петнайсеткилометровото пътуване от Международното летище на Лос Анджелис до къщата във Венис, която Том споделяше с Шарън, отне на таксиметровия шофьор половин час. На два пъти Том едва не го помоли да отбие встрани от пътя. Спирането и потеглянето на светофарите и поради ремонтите на пътя предизвикваха гадене, но той някак съумя да се сдържи.

— Добре ли си там отзад? — попита шофьорът, поглеждайки Том в огледалото за обратно виждане.

Том се беше изтегнал на задната седалка, подпрял глава на стъклото и затворил очи.

Отговорът му не се чу.

— Добре ли си, приятелю? Искаш ли да спра? Не изглеждаш добре — отново попита шофьорът и този път намали скоростта.

Том положи усилия и отвори очи.

— Не. Всичко е наред. Ще се оправя. — Гласът му звучеше дрезгаво и уморено. — Искам само да се прибера у дома и да поспя.

— Тежка нощ, а? — многозначително се усмихна шофьорът.

Том видя усмивката, която не му хареса.

— Не, лоша храна. Ще се оправя, когато си отида у дома и се наспя.

Шофьорът млъкна и настъпи газта, но продължи да го поглежда в огледалото през две минути. Колкото по-бързо стигнеше до адреса, толкова по-добре. Последното, което искаше, беше да почиства повърнато на задната седалка.

Том слезе от таксито и присви очи от ярката слънчева светлина дори през тъмните очила. Отново му се догади от ослепителната светлина. Той си пое дълбоко дъх, надявайки се, че това ще бъде достатъчно, за да не повърне.

— Трябва да престана да купонясвам така — измърмори, докато вървеше към къщата. Не изричаше обаче тези думи за пръв път и вероятно нямаше да е за последен. Много пъти бе признавал, че плътта е податлива на изкушения.

Когато спря пред входната врата, стомахът му изкъркори толкова силно, че той си помисли, че дебелите черва поглъщат тънките. Но колкото и да беше гладен, щеше да мисли за храна по-късно. В момента единственото му желание беше да се хвърли в леглото и да спи до сутринта.

Той извади ключа си и го пъхна в ключалката. Стомахът му отново изкъркори, този път още по-силно и продължително, и Том се преви от болка. Добре, може би щеше да изяде шоколадов десерт, преди да си легне, само за да се опита да успокои бурята в корема си.

Той се опита да превърти ключа, който обаче не помръдна.

— Хм!

Направи още няколко опита.

Нищо.

— Какво става, по дяволите? — Том превъртя валчестата дръжка. Вратата беше отключена. Това му се видя много странно. Те никога не забравяха да заключат вратата, дори когато бяха в къщата. Венис не беше най-безопасният квартал в Лос Анджелис.

— Шарън? — извика той и бутна вратата.

Първото, което го блъсна, беше миризмата — странна комбинация от противен и горчиво-сладък мирис, който сякаш раздра ноздрите му, заседна в гърлото му и го задави. Том почувства, че от хранопровода към устата му се надигат киселини, но вместо да ги изплюе, ги преглътна.

Очите му се насълзиха от отвратителната миризма и той махна слънчевите си очила и ги потърка.

— Какво е това, мамка му? Шарън? — отново извика той. Нима беше забравила да сложи някое печено пиле в хладилника в тази горещина?

Том се закашля, а после вдигна глава и погледна към дневната. Очите му все още бяха замъглени, затова му бяха необходими няколко секунди да се съсредоточи.

За момент се поколеба. Умореното му и объркано съзнание се мъчеше да проумее гротескните образи. Реалността току-що се беше превърнала в най-извратения кошмар, който бе имал.

— Какво?

Шепотът заседна в гърлото му, когато в тялото му нахлу прилив на адреналин, който изстреля куршуми на неконтролируем страх в гърба и сърцето му. От стомаха му отново изригнаха киселини, но този път бяха повече и беше невъзможно да ги преглътне.

Том се строполи на пода в огромна локва кръв.