Отмъстителят

62

Алисън ту губеше, ту идваше в съзнание, но болката беше постоянна. Беше странна — тъпа болка, която започваше от лявата страна на врата ѝ и се разпространяваше към останалата част на тялото ѝ, но беше най-силна в китките — изгаряща чувствителност, сякаш режеха ръцете ѝ с тъп трион.

Главата ѝ беше клюмнала и брадичката докосваше гърдите ѝ. В периодите на съзнание очите ѝ потрепваха и се отваряха и от време на време тя виждаше лакирани в червено нокти на крака, спуснати към пода. Едва след известно време осъзна, че това са нейните нокти. И че е гола.

Нямаше представа къде се намира, но мястото беше тъмно и горещо, с дебели гумени плоскости, залепени на стените, и метални тръби над главата ѝ.

Инстинктивно опита да се размърда, но движението само изостри болката в ръцете ѝ. Нещо се впи по-дълбоко в китките ѝ, сякаш в ставите ѝ се забиха тънки метални пръчки и после се извиха. Болката се стрелна нагоре и се установи в раменете ѝ. Алисън имаше чувството, че раменете ѝ бавно се измъкват от ставите.

В опит да разбере какво всъщност става с нея, тя повдигна брадичка и движението разпрати вълни на гадене в стомаха ѝ. Клепачите ѝ отново потрепнаха. Алисън трябваше да събере всичките си сили, за да не изпадне отново в бездната на безсъзнанието.

С огромни усилия успя да се съсредоточи върху ръцете си, които бяха протегнати високо над главата ѝ, и едва тогава разбра защо я болят толкова много. Китките ѝ бяха оковани с метална верига, изпръскана с кръв. Веригата беше преметната над дебела метална тръба, минаваща по тавана. Цялата тежест на Алисън се държеше на тънките ѝ ръце и веригата се беше впила дълбоко в окървавените ѝ китки.

Времето се влачеше безкрайно. Тя се помъчи да си спомни какво се беше случило. Защо беше в тази адска дупка? Но непрестанното пулсиране в главата ѝ правеше мисленето невъзможна задача. Гърлото ѝ беше толкова подуто, че едва дишаше, и устата ѝ беше пресъхнала.

Надмогвайки болката, Алисън отново погледна нагоре и огледа оковите, доколкото можа. Веригата около китките ѝ беше заключена с малък месингов катинар, а горе, около тръбата на тавана — с друг, по-голям.

„Какво става, по дяволите? Къде съм?“ — помисли си тя.

В нищо нямаше логика.

Очите ѝ привикнаха със слабото осветление и тя се озърна наоколо. Подът на стаята беше бетонен и осеян с петна с различна големина, но Алисън не можеше да разбере от какво са — машинно масло, вода или кръв.

Вляво от нея имаше няколко стъпала, водещи към затворена врата. Нямаше прозорци и това я наведе на мисълта, че се намира в някакво мръсно подземие. Вдясно от нея, скрит по-навътре в сенките, имаше работен тезгях, на който бяха сложени уреди и инструменти. Алисън не ги виждаше всичките, но онези, които съзря, смразиха кръвта ѝ — кръгъл ръчен ъглошлайф, болторезачки, градинарски ножици, тежък камшик от волска кожа и комплект медицински скалпели и форцепси.

Алисън се опита да използва краката си, за да се изтласка нагоре и да намали напрежението върху ръцете си, но едва докосна пода. Можеше само да се поклаща леко на пръсти.

Усилието произведе обратния ефект на онова, което искаше да направи, и напрегна ръцете ѝ още повече. Болката я накара да изпищи, но гумените плоскости на стените заглушиха звука, сякаш се намираше под вода.

Някой обаче явно я чу, защото след няколко секунди вратата пред стъпалата се отвори и на прага застана мъж, осветен в гръб. Той стоеше там мълчаливо, отпуснал силните си ръце от двете страни на тялото.

— Кой… кой си ти? — промълви Алисън, но гласът ѝ беше толкова слаб, че не беше сигурна дали човекът я чу, затова добави:

— Защо ми причиняваш това?

Той не отговори и не помръдна.

Това само изпълни жената с още по-голям ужас.

— Моля… моля те!

Мъжът най-после протегна ръка към електрическия ключ за осветлението и флуоресцентната крушка, поставена в метална решетка на тавана, примига и обля в светлина мазето.

Алисън мигновено отмести поглед встрани и стисна очи, за да ги предпази от внезапния ярък блясък. След няколко секунди се помъчи да се съсредоточи върху мъжа на вратата. Той започна да слиза и обувките му затракаха по стъпалата. Алисън го проследи с поглед.

— Моля те. Какво искаш от мен? Кой си ти? Защо съм тук?

Мъжът се приближи до работния тезгях в сенките, спря и се обърна с лице към Алисън. Двамата се втренчиха един в друг.

— Не ме позна, нали? — попита той. Гласът му беше плътен, студен и гърлен и преливаше от самоувереност, а позата му — непоколебима и излъчваща сила, като на воин, готов за битка.

Алисън се съсредоточи. Не го познаваше, но и не можеше да се отърси от чувството, че в мъжа има нещо много познато, особено очите.

Не беше необходимо да отговаря. Той знаеше, че тя не го позна. Дегизировките му винаги бяха безупречни.

Мъжът се обърна към работния тезгях и посегна към нещо, което тя не виждаше.

— Нека те попитам нещо, Алисън.

Той започна да разкопчава ризата си.

Алисън усети, че тялото ѝ се разтрепери конвулсивно от страх.

— О, не, не, не!

Мъжът продължи да мълчи, удължавайки напрежението.

— Какво знаеш за болката?

Той се обърна с лице към нея.

Очите ѝ се впериха в предмета, който държеше мъжът, и тя онемя от ужас.

— Защото аз знам… всичко.