Отмъстителят

14

След като излязоха от Института по съдебна медицина, Хънтър и Гарсия отидоха за четирийсет и осем минути на мястото, където беше намерен трупът на Никол Уилсън — голямо, пустеещо зелено поле близо до Международното летище на Лос Анджелис. Полето беше дълго осемстотин и широко четиристотин метра. На по-голямата част растяха гъсти дървета като восъчна мирта, бял ясен и калифорнийско пиперено дърво, с изключение на две малки площи, където имаше трева и няколко ниски храста един от западната страна и друг, много по-малък, от югоизточната страна, където беше оставено тялото. На тази полянка се извисяваше самотно дърво, сякаш беше решило да избяга от гористото поле. Трупът на Никол Уилсън е бил сложен на няколко крачки от него.

Детективите не разговаряха много по време на пътуването. Всеки беше потънал в мислите си, мълчаливо преповтаряйки казаното от доктор Хоув и опитвайки се да намери логика в безумния акт.

Но макар и мълчаливо, двамата бяха сигурни в едно — убиец, който беше достатъчно дързък да напише послание с кръв и внимателно да го пъхне в гърлото на жертвата, знаейки, че ще бъде намерено по време на аутопсията, и достатъчно самоуверен да се нарече СМЪРТ, не го беше направил за забавление. Не го беше сторил само за да дразни полицията и да подхранва себелюбието си. Беше го направил по една-единствена причина — да извести на всички, че няма да спре дотук.

Гарсия зави надясно по Пършинг Драйв, когато стигна до Югозападния край на Международното летище, и намали скоростта.

Районът беше отцепен и полицията вече беше определила периметър. Поради уединеното местоположение, наоколо имаше малко любопитни. Онези, които бяха опитали късмета си, бяха държани твърде далеч, за да могат да съзрат нещо интересно, и изглеждаха отегчени и готови да се откажат всеки момент.

Един-единствен репортер се мъчеше да получи някаква информация от полицаите до жълтата лента, на която пишеше: „Полицейска линия — не преминавай“.

Въпреки намаляващия брой през последните години убийствата в Лос Анджелис все още бяха нещо обичайно. В Града на ангелите имаше средно по едно убийство на всеки трийсет и девет часа. Макар че вестниците и новинарските телевизионни станции все още отразяваха някои от тях, убийството вече не представляваше голяма новина, освен ако не включваше някаква сензация — привличащ вниманието фактор, като например замесването на знаменитост, изключително насилие или деяние на сериен убиец.

Докато Гарсия се приближаваше към периметъра от другия край срещу репортера, униформен полицай му направи знак да завие наляво и да продължи нататък, но Карлос само намали още скоростта. Ядосан, полицаят поклати глава и измърмори нещо под носа си, а после пристъпи към хондата на Гарсия.

— Господине, както виждате, пътят е затворен — с отегчен глас каза той и първо посочи полицейската лента, а после наляво. — Трябва да заобиколите.

Карлос го прекъсна, като вдигна ръка и показа служебните си документи.

Ченгето млъкна насред изречението и кимна.

— Извинявайте.

Докато той даваше на Гарсия дневника на местопрестъплението, за да се подпишат двамата детективи, от запад се приближи боинг 777 и кацна на писта 7Р. Шумът на моторите му беше толкова силен, че стъклата на колата на Карлос издрънчаха.

— Може да паркирате на пътя ей там, до онази патрулна кола — добави полицаят и взе дневника.

Гарсия го направи.

Други двама униформени полицаи стояха под сянката на високо дърво до жълтата лента, която опасваше по-малък вътрешен периметър. Трети полицай седеше в колата си „Форд Интерсептор“ и изпращаше съобщение на някого по мобилния си телефон. Повечето действия, включително огледът на криминалистите, вече бяха приключили.

Всички полицаи отправиха погледи към Хънтър и Гарсия, които слязоха от колата. Не беше необходимо да показват значките си. Ченгетата знаеха, че единствените хора, на които е разрешено да преминат полицейската лента, са криминалисти или детективи. Без да се притесняват, те отново насочиха вниманието си към онова, което вършеха.

Робърт застана край Пършинг Драйв и огледа околността. Карлос се присъедини към него и направи същото.

Мястото беше избрано много добре. Поляната беше далеч от любопитни очи, сгушена между летището и водопречиствателна станция. В радиус от километър и половина нямаше къщи. Шосето, на което бяха, продължаваше успоредно на полето и осигуряваше единствения достъп, служейки само като пряк път между булевард „Кълвър“ и плажа „Докуийлър“. Движението беше минимално през деня, нощем почти никой не минаваше.

На поляната бяха поставени само две жълти флагчета с номера за веществени доказателства. Първото беше забито в права линия с голямото дърво, до което стояха двамата полицаи, и маркираше мястото, където беше намерен трупът на Никол Уилсън. Второто флагче се намираше не много далеч от мястото, където стояха Хънтър и Гарсия, на четири-пет метра навътре от шосето. От доклада, който бяха прочели, двамата детективи знаеха, че флагчето отбелязва мястото, където криминалистите са открили огъната трева — вероятно от тежко превозно средство като джип, може би използван от убиеца. Следите обаче бяха по трева, не върху пръст или кал, и това означаваше, че криминалистите не са успели да намерят отпечатъци от автомобилни гуми. Ако бяха прави в предположението си, най-доброто, което можеха да направят, беше да разпознаят мястото, където бе паркирал убиецът.

Двамата детективи тръгнаха към флагчето за първото веществено доказателство и в същия момент от писта 7Р излетя Еърбъс 320. Гарсия трепна от оглушителния звук и запуши с ръце ушите си.

Полицаите, които стояха на сянка до дървото, се обърнаха към детективите.

Хънтър и Гарсия предпочитаха да бяха видели трупа на мястото, където беше оставен, но тъй като им бяха възложили случая няколко часа след откриването на тялото, трябваше да се задоволят със снимките, направени от криминалистите, и странната, звездообразна форма, образувана от бялата лента, с която криминалистите бяха очертали точното положение на трупа върху земята.

Въпреки лентата Робърт извади снимка от папката, която носеше Карлос, клекна и я сложи на тревата, в средата на белите очертания.

Гарсия клекна до партньора си.

Трупът на Никол беше оставен с протегната дясна ръка, сочеща на запад, в права линия със самотното дърво. Десният ѝ крак сочеше на югозапад. Лявата ѝ ръка и левият крак сочеха съответно на изток и югоизток. Главата ѝ сочеше на север.

Погледът на Хънтър няколко пъти се стрелна от снимката към дървото и растителността наоколо.

Гарсия прокара длан по тревата наоколо. Макар че не беше окосена, тя не беше много висока — дълга пет-шест сантиметра, може би десетина на някои места. Беше суха и това беше разбираемо, защото от две седмици Лос Анджелис не беше виждал нищо друго освен безоблачно небе и палещо слънце.

— Тревата не е огъната никъде — отбеляза Карлос, все още движейки пръсти по тревата. — Затова криминалистите не са намерили отпечатъци от стъпки.

Към летището от другата страна на шосето се приближи още един самолет и кацна.

Гарсия се изправи и отново се огледа наоколо. Нещо не се връзваше.

— Защо убиецът би оставил трупа на това място? — попита той.

Карлос се беше обърнал на запад и гледаше листатото дърво.

На север, на юг и по-нататък на запад, след самотното Дърво, имаше много дървета. Пършинг Драйв и летището се намираха на изток, точно зад него.

— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Робърт.

— Убиецът явно не се е опитвал да скрие трупа — добави Гарсия. — Огледай се наоколо. Почти навсякъде на полето има по-гъсти дървета. Можел е да скрие тялото там. Защо ще го оставя тук, на най-откритото място? Освен това този тип е достатъчно арогантен, за да ни напише бележка и да ни каже избраното от него име — СМЪРТ. Знаел е, че бележката ще бъде намерена по време на аутопсията и че ще стигне до полицията. Да не говорим за сценката, която е изиграл с жертвата, преди да я отвлече. Той е себелюбив, при това много. Самоуверен е, явно интелигентен, и има познания. Знае го и иска и ние да го знаем. Ако такъв човек иска да скрие труп, не би го оставил на крайградско поле, а би го потулил, без следи и свидетели. Изхвърлил го е тук, защото е искал да бъде намерено.

Хънтър кимна в знак на съгласие и каза:

— Но нещо пак не се връзва.

Гарсия отново се огледа наоколо.

— Знаем, че извършители, които полагат жертвите си в специфични пози или форми, с намерението да бъдат намерени така, са много педантични във всичко, във всеки детайл — продължи Робърт. — Повечето до степен на обсесивно-компулсивно разстройство. — Той посочи снимката на трупа. — Положението на ръцете, краката, главата, косата, дрехите, гримът и обстановката наоколо… всичко трябва идеално да съответства на картината в ума на извършителя.

Над тях премина още един самолет, готвещ се за приземяване. Хънтър изчака звукът да утихне и продължи:

— Този човек влага много време и усилия в онова, което прави — отвличането, изтезанията, методът на убиване, полагането на трупа, когато го оставя, бележката в гърлото на жертвата… всичко е извършено с огромно внимание към детайлите. Той не иска ние да пропуснем нищо. Иска да знаем за колко добър се мисли.

— Съгласен съм — каза Гарсия. — И това ме безпокои. Искал е трупът да бъде открит бързо, преди климатичните условия да започнат да му въздействат, преди нещо или някой да го размести.

Ето защо нещо не е наред с мястото. Твърде уединено е, твърде далеч от шосето… Чакай малко. — Той вдигна ръка и погледна партньора си.

— Кой е открил трупа? — попита Робърт. — Кой се е обадил на полицията?

— И аз щях да те попитам същото — отвърна Гарсия, вече прелиствайки папката, която носеше. — Кой би попаднал на труп тук? Аха, ето го докладът на диспечера. — Той извади лист от папката. Докато го четеше, се намръщи от съмнение. — Анонимно обаждане, направено от мъж, велосипедист, в 00:39 часа.

Зелената площ, на която се намираха, определено не беше градски парк, а по-скоро приличаше на горичка, сгушена между летището и водопречиствателната станция. Хората не разхождаха кучетата си тук. Не тичаха за здраве, нито караха велосипеди на място като това, особено нощем.

— Велосипедист, минаващ оттук половин час след полунощ, е забелязал трупа? — повтори Карлос и посочи Пършинг Драйв.

— От онова шосе? От трийсет-четирийсет метра? В непрогледен мрак? — Той се ухили. — Малко вероятно.