Отмъстителят

63

— Това е — каза Гарсия и спря колата пред стара триетажна сграда, която се намираше по средата на относително оживена улица. Постройката изглеждаше занемарена и се нуждаеше от сериозно внимание. Повечето прозорци имаха такъв вид, сякаш никога не бяха почиствани, поне отвън, а моравата отпред приличаше по-скоро на останки от бойно поле.

Вътре положението не беше по-добро.

Дървената врата на преддверието изскърца силно, когато Хънтър я отвори, разкривайки малка и лошо осветена стая, която миришеше на хиляди пепелници. Таванът беше белязан от влажни петна като лунички по лице. Част от водата бавно се беше спуснала по едната стена и се беше просмукала в тапетите, създавайки мехури, които изглеждаха готови да се спукат всеки момент. Следи от изгаряния с цигари образуваха интересен мотив върху стария и мръсен килим в средата на пода.

— Красота! — отбеляза Гарсия. — Класика.

Зловещото изскърцване на пантите на старата входна врата, изглежда, се използваше като звънец, защото веднага щом заглъхна, зад гишето в южната стена се появи дебел латиноамериканец. Той миришеше на препържен боб с подправки и сос „Тако“, а мазната му коса беше залепнала за потното чело, сякаш току-що беше приключил с най-трудните физически упражнения, известни на човечеството.

— Какво мога да направя за вас, господа… — Мъжът млъкна, а после раменете му се прегърбиха, сякаш животът изведнъж му омръзна. — Ay, chinga tu madre2! Ченгета!

Хънтър подозираше, че това няма да е обикновен жилищен блок. Отвън сградата имаше вид на едно от онези места, които дават апартаментите си под наем за час, за ден, за седмица, за месец или за каквато уговорка устройва клиента, без да се задават въпроси, стига да платиш.

— Толкова ли си личи? — обърна се Карлос към Робърт, оглеждайки го от главата до петите.

— Не, не мисля.

— Какво? Шегуваш ли се, брато? — попита мъжът зад гишето. Мексиканският му акцент съвсем не беше тежък като него.

— Значките ви направо са татуирани на челата ви. Да, толкова е очевидно. Защо толкова много обичате да се заяждате с мен, а? Аз само се опитвам да си изкарвам честно прехраната.

— Да, това е истинско чудо — рече Гарсия, многозначително огледа преддверието и вдигна дясната си ръка към лицето, за да запуши носа си. — Всичко тук, изглежда, си заслужава парите и това включва отношението.

Мъжът измърмори нещо неразбираемо, но Хънтър го сряза:

— Не сме дошли да се заяждаме. — Той се приближи до гишето и показа служебните си документи.

— Нито да критикуваме заведението ви — добави Карлос и го последва. — И да, ченгета сме.

— Доколкото разбирам, вие сте домоуправител на сградата, господин… — попита Робърт и прибра документите в джоба си.

— Морено — намусено отговори човекът. — Артуро Морено и съм домоуправителят на сградата.

Петната пот на ризата му, точно под мишниците, сякаш се уголемяваха.

— Добре — продължи Хънтър и сложи на плота портретната фотография на Матю Хейд. — Имаме информация, че този човек живее тук. Апартамент 211?

Морено погледна снимката.

— Аха. — Кимна отегчено. — Но бих казал, че „живее“ е силно казано, за да се опише връзката му с апартамент 211.

Робърт озадачено повдигна вежди.

— Тогава как бихте я описали?

— Той идва и заминава — отвърна Морено. — Като повечето хора тук. Понякога остава една седмица. Понякога повече, друг път по-малко. А понякога изчезва за същото време. Дори за по-дълго. Няма определено разписание. Никой тук няма.

— Тук ли е в момента? — попита Гарсия и отмести поглед към стълбището вляво от гишето. Изтърканият червено-черен килим на стъпалата беше окъсан в краищата и представляваше риск за здравето.

Мъжът поклати глава.

— Не, няма го. Не съм го виждал от… — Той вдигна глава към паяжините на тавана, сякаш отговорът се криеше там горе в прахоляка. — Може би от пет-шест дни. А може би по-малко, не съм сигурен. Последния път, когато го видях, той беше тук само за два дни. И ако си спомням правилно, беше довел приятел.

— Приятел?

Морено нехайно повдигна рамене.

— Дойдоха заедно и бъбреха, сякаш са приятели, затова си помислих така.

— Виждали ли сте и преди този приятел?

Морено се замисли за няколко секунди.

— Не, не бих казал. — Настървено започна да се чеше по врата, сякаш животът му зависеше от това.

Гарсия се намръщи и отстъпи крачка назад. Нямаше да се изненада, ако сградата е пълна с бълхи и дървеници.

— Но на това място, брато — продължи Морено, — много хора влизат и излизат с гостите. — Той престана да се чеше, погледна ноктите си и ги потърка в предницата на ризата си. — Знаете как става, нали? Какво правят тук гостите в апартаментите си, е тяхна работа, comprendes3? Аз само се грижа за това място.

„И вършиш страхотна работа“ — иронично си помисли Карлос, но не каза нищо.

— Виждали ли сте го да води жени тук? — попита Хънтър.

Морено се изсмя.

— На кой свят живееш, брато? Да, виждал съм го да води жени тук, и преди да попиташ, всичките бяха пълнолетни.

— А виждали ли сте някоя от тези две жени тук? — попита Робърт и му показа снимки на Никол Уилсън и Шарън Барнард.

Морено се вгледа в снимките. Докато държеше устата си затворена, той прокара език по предните си зъби и горната му устна се изду.

— Ммм… не, не ми изглеждат познати.

— Сигурен ли сте? — попита Гарсия.

Морено продължи да гледа снимките.

— Да, сигурен съм, брато.

— Кой друг работи тук? Кой те замества, когато имаш свободен ден или докато се къпеш веднъж седмично?

Морено не разбра иронията на Гарсия.

— Братовчед ми, брато, но той ще дойде чак в края на седмицата. Може да се върнете тогава и да говорите с него, ако искате.

— Може да дойдем — отвърна Карлос.

— Имате ключове за апартамент 211, нали? — попита Хънтър.

Морено погледна двамата детективи.

— Да, разбира се, че имам, но не ви ли трябва съдебна заповед, за да влезете там? Това място може и да е дупка, но не е свободно за всеки, брато.

— Естествено — отговори Гарсия. — Може да вземем съдебна заповед, ако искаш, и може да дойдем пак с нещо повече от заповед за апартамент 211, брато. Ще имаме заповед за цялата сграда, включително кабинета ти там отзад. — Той посочи затворената врата зад Морено. — Ще доведем и няколко инспектори от ХЕИ и представители на емиграционните власти. Добре ли ти звучи?

— Ay, pinche culero4 — Мъжът потърка мазното си чело и наведе глава.

— Usted sabe que hablamos espanol tambien, no?5 — каза Гарсия, напомняйки му, че двамата с Хънтър разбират испански.

Морено не го погледна. Издърпа едно от чекмеджетата зад гишето и извади връзка ключове.

— Добре, брато, но само ако аз дойда с вас.

— Не бих искал друго, брато — отвърна Карлос, отстъпи крачка назад и посочи към стълбите. — След теб, compadre6.