Отмъстителят

92

Марлон Слоун трепереше, когато излезе навън и започна да върви.

Детективът, който беше дошъл в дома му онзи ден, го бе заинтригувал. Той му беше казал да не обръща внимание на съветите на психотерапевта и че може сам да се справи с проблема си — да извърви една пресечка отвъд зоната си на удобство и да продължи оттам. И Марлон реши да опита.

Той стигна до края на улицата — зоната му на удобство — и продължи да върви. След една пресечка и половина видя малък парк на върха на хълм. Дишаше тежко, но не защото беше уморен.

Детективът му беше казал, че това ще се случи.

Марлон намери пейка, обърната към малка зелена площ, и седна. Съсредоточи се върху дишането и треперенето си. Беше уплашен. Нямаше съмнение в това. Искаше му се да побегне и да се върне вкъщи, но положи усилия да се сдържи.

— Ти можеш да го направиш — каза си и фокусира вниманието си върху група дървета. — Ти можеш.

Няколко минути по-късно треперенето намаля и дишането му се успокои.

Марлон не можеше да повярва.

Той седя на пейката половин час, докато събере смелост за втората част на задачата.

Покрай пейката мина възрастен човек и Марлон се обърна към него.

— Извинете, господине. — Гласът му леко трепереше.

Старецът спря и погледна момчето.

— Бихте ли ми казали колко е часът, м-моля?

— Разбира се. — Човекът погледна часовника си. — Десет и две минути.

— Благодаря — отвърна Марлон. Изпита облекчение, но ръцете му още трепереха.

Мъжът продължи по пътя си.

Марлон стана и тръгна към дома си. На лицето му разцъфтя усмивка. Той не си спомняше кога за последен път се беше усмихвал така.