Отмъстителят

71

Алисън се закашля и дойде в съзнание, когато в лицето ѝ плиснаха леденостудена вода. Интуитивната ѝ реакция беше да разтърси глава, но тя веднага съжали, че го направи. Болката, която предизвика в черепа ѝ движението, беше толкова остра, че сякаш мозъкът ѝ беше стиснат в огромно менгеме. Но болката в главата ѝ беше нищо в сравнение с агонията на тялото ѝ, когато водата покапа от лицето ѝ и влезе в досег с десетките отворени рани по торса, ръцете и краката ѝ. Животинският писък, който издаде, беше като на умиращ звяр.

Тя се закашля отново и този път се опита да отвори очи, но клепачите ѝ бяха натежали и лепкави и се изискваше усилие да ги повдигне. В отворената ѝ уста влезе вода и Алисън най-после разбра защо ѝ причинява такава болка. Водата имаше силен вкус на сол и оцет.

Една капка се стече по десния ѝ клепач и когато мина по роговицата, опари очната ѝ ябълка. Очите ѝ моментално се затвориха отново и после Алисън започна ожесточено да мига.

Сега болката я атакува от всички ъгли и тя изстена, когато тялото ѝ се разтрепери, без да е в състояние да понесе жестокостта.

Алисън се подготви за още една кофа, пълна с вода и оцет върху главата, но това не се случи.

Най-после успя да отвори очи. Паренето все още беше там, но не толкова вцепеняващо колкото преди. Сега зрението ѝ беше съвсем леко замъглено.

Мъжът стоеше точно пред нея. Алисън имаше чувството, че го познава, но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни откъде.

Той беше спуснал няколко сантиметра надолу веригата, която държеше ръцете ѝ. Сега краката ѝ докосваха пода, но нямаха сила. Тежестта ѝ все още падаше върху ръцете и веригата се впиваше в китките ѝ, където беше протрила кожата ѝ. Металът опасваше незащитената ѝ оголена плът. Алисън имаше чувството, че ръцете ѝ са пълни с кръв балони, и едно леко пробождане ще ги спука в зрелищен водопад.

Тя често губеше и възвръщаше съзнание, затова нямаше представа откога я държат в плен.

Мъжът продължаваше мълчаливо да я оглежда. Голото ѝ тяло беше още по-красиво с леките порязвания и разкъсвания, които ѝ беше направил. Поне така го виждаше той. Кръвта, която беше изтекла от раните, бе оцветила кожата ѝ в красиви тъмночервени шарки, и видът ѝ го изпълни с почти неудържимо вълнение. Тялото му реагира по съответния начин.

Те се гледаха един друг дълго, докато изненадващо, мъжът пръв отмести поглед. Обърна се и се приближи до работния тезгях в ъгъла.

Действието му предизвика паника у Алисън. През нощта похитителят я беше налагал с тежък камшик като робиня от XVIII век, докато тя припадна. Не беше изпитвала такава силна, умопомрачаваща болка.

— О, моля те, недей! — Думите се отрониха от напуканите ѝ устни и очите ѝ отново се напълниха със сълзи. — Не… не и отново!

Алисън нямаше представа защо е там, защо я беше отвлякъл мъжът и защо я изтезава по този начин. Беше ли свързан с баща ѝ? Мъжът не беше изрекъл нито дума. Само я гледаше или я биеше.

— Моля те, кажи нещо… — изрече тя. — Защо ми причиняваш това?

Похитителят не ѝ обърна внимание и взе нещо от работния тезгях.

Мускулите на Алисън се напрегнаха. Тя искаше отново да помоли мъжа, но вече не беше в състояние да говори. Риданията ѝ бяха твърде силни.

Мъжът пак се обърна с лице към нея.

Алисън присви очи, опитвайки се да види какво държи в ръката си той, но предметът беше твърде малък.

Похитителят се приближи.

Три крачки.

Две.

Една.

Алисън съзря нещо метално между пръстите му.

Нож?

Скалпел?

Какво?

Тя не можеше да направи нищо друго, освен да ридае неудържимо.

Затвори очи, затаи дъх и се подготви. Миг по-късно тя чу стържене на метал върху бетонния под.

Алисън стисна очи още по-силно.

След няколко секунди усети, че тялото ѝ леко се залюля напред, но изненадващо движението не беше придружено от болка.

Първата ѝ мисъл беше, че може би тялото ѝ вече е толкова пребито, че още не е регистрирало болката.

Алисън зачака.

И болката най-после дойде.

Пак от ръцете. Беше толкова сипна, че тя пак изпадаше в безсъзнание. Клепачите ѝ потрепнаха и Алисън изпусна затаения си дъх. Тялото ѝ сякаш започна бавно да се спуска в тъмна и студена бездна.

Преди обаче да стигне до дъното, нещо или някой я хвана. В същия момент краката ѝ омекнаха и Алисън тупна върху нещо твърдо и неудобно.

Тя пое дълбоко горещия, влажен въздух и тогава осъзна, че не си въобразява. Не падаше в бездна, а на пода.

Похитителят взе връзка ключове и я освободи от оковите. Стърженето на метал, което беше чула по-рано, беше от сгъваем стол, който той беше донесъл и сложил под нея.

Алисън се свлече на стола и спусна ръце от двете страни на тялото си. Усещането, което последва, беше смесица от пълно облекчение и неизмерима тъга. Кръвта започна да тече свободно в ръцете ѝ за пръв път от дълго време. Чувството беше толкова силно, че организмът ѝ не можа да го възприеме. Тя се изви напред и повърна на пода.

Изненадващо, това не ядоса мъжа. Когато Алисън приключи, той я хвана за косата и я дръпна назад да седне.

Алисън започна да диша дълбоко. Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха в неравномерен ритъм. Сега имаше чувството, че ръцете ѝ горят. Бодяха ги милиони иглички.

Главата ѝ отново клюмна и брадичката ѝ се допря в гърдите. Похитителят разбра, че тя ще припадне, сграбчи я за косата и силно дръпна назад главата ѝ.

— Не, не, не. Остани будна, Алисън. Искам те в съзнание. Трябва да почувстваш всичко. Чуваш ли ме? Браво. — Мъжът пусна косата ѝ и отстъпи крачка назад.

Този път Алисън задържа главата си изправена, но нещо я накара да се усъмни, че е в съзнание. Когато мъжът отново се насочи към работния тезгях, тя съзря нещо, което смрази кръвта ѝ. В един от ъглите на подземието, скрито в сенките, Алисън можеше да се закълне, че видя малко момче, което гледаше право в нея. Ужасът в очите му се равняваше на страха в нейните очи.